Бетани Кембъл
Рай за всеки (4)

Четвърта глава

Устните му бяха топли и чувствени. Ръцете му държаха нейните с непреодолима сила и сигурност. За пръв път от много седмици насам в тялото на Моли запулсира истински живот.

Високата стена, която бе изградила около чувствата си, изчезна така внезапно, сякаш е била от дим. Когато Пиърс обхвана талията й и я целуна още по-страстно, жизнените сили сякаш се върнаха в тялото й. Устните му винаги й бяха изглеждали интересни и противоречиви. В ласката му имаше неочаквана нежност, която я изпълни с дълбок и болезнен копнеж. В тази целувка се смесваха пиратът и поетът, мошеникът и нещо от романтика.

Тя тихо въздъхна срещу устните му, доволна да сподели жизнената сила, която той сякаш вливаше в нея. Имаше странното сладко усещане, че се бе прибрала у дома и й се прииска да обгърне врата му с ръце. Колко прекрасно би било да си беше наистина у дома…

Но ти не си у дома, помисли Моли и думите се врязаха като лед в обгърналата я топлина. Беше в далечен град, в чужда стая и в ръцете на един непознат мъж. Изведнъж изстина, когато осъзна какво прави. Ако не я бе прегърнал толкова здраво, сигурно щеше да отскочи като ужилена. Отдръпна се от него с всичка сила.

— Недей! — изсъска тя и блъсна гърдите му. В стъклата на тъмните му очила видя две малки свои отражения — бледи и с разрошена златисточервена коса.

— Толкова ни беше хубаво заедно… — Моли отвратено присви устни и отново го отблъсна. В главата й цареше пълен хаос. Какво й ставаше? Та това беше лудост! Тя не знаеше нищо за него. Объркана се запита дали не го бе целунала само заради Майкъл? Това сега трябваше да бъде първата й брачна нощ… Дали някакъв мрачен импулс не я подтикваше да прекара медения си месец с един красив непознат, след като вече нямаше годеник? Не беше ли целунала Пиърс само защото искаше да забрави Майкъл? Или да му отмъсти? — По-кротко — процеди Пиърс. — И не се прави на толкова разярена. Хареса ти. Или може би точно това те вбеси?

— Махни си ръцете от мен!

— Само ако обещаеш да не бягаш. Първо, няма къде да избягаш. Второ, когато понечих да те целуна, беше достатъчно да кажеш „не“.

— Е, казвам го сега! — скръцна със зъби Моли. Опита се да се изтръгне от него, но осъзна, че не го прави кой знае колко уверено. Харесваше й да стои в прегръдката му, въпреки мисълта, че не е редно.

— Добре. Отначало искаше, а сега — не. Човек никога не може да бъде сигурен… — Той я пусна с въздишка. — Ще спя на канапето. — Наведе се и заопипва за каишката на Фриц. Кучето ги гледаше с неодобрителен поглед.

— Аз ще спя на канапето! — заяви тя и стана от леглото. — Каза, че ще мога да си избера къде да спя и това е мястото, което избирам. — Пиърс също беше станал, а лицето му бе толкова безразлично, колкото би било, ако обсъждаха времето. Моли отстъпи още една крачка назад, просто за всеки случай. — Ако пак се опиташ да ми направиш нещо, ще съжаляваш — предупреди го тя. — Ще викам, ще крещя и ще чупя всичко, което докопам. И когато дойде полицията, ще им кажа, че си ме примамил с преструвки и лъжливи обещания. Нали обеща, че няма да правиш нищо такова? Каза, че имаш нужда от помощта ми. Дръж се прилично, иначе ще се махна оттук, и то след като вдигна такъв шум, че да ме чуят до Мисисипи!

— Ще ме изоставиш?

— На секундата! — Моли щракна с пръсти, за да му покаже колко бързо ще стане. — Тъй, че си дръж на обещанието. Иначе…

Той отново въздъхна, пусна каишката на кучето и се хвърли на леглото. Сложи ръце под главата си и обърна лице към тавана.

— Можеш да спиш и във ваната, ако пожелаеш. А за това, че съм си нарушил обещанието — моля те, прости ми! — Думите „моля те, прости ми“ Пиърс изрече с такъв сарказъм, че тя се стресна. — Когато те целунах, ти май не се развика и не се втурна да бягаш — иронично продължи той. — Седеше на леглото заедно с мен, без дори да се съпротивляваш.

— Но нали ти ка…

— Без да се съпротивляваш истински. Когато те целунах, ти ми отвърна. И то доста въодушевено, бих казал. След това промени решението си. Такива сте жените. Казвате едно, но искате друго. Казвате „не“, когато имате предвид „да“. Как може един мъж да разбере истината, освен като опита?

— Не смей да обвиняваш мен за това — предупреди го Моли, която наистина се чувстваше виновна. Не беше ли поощрила неговото настъпление несъзнателно или може би съзнателно? Когато се наведе, за да я целуне, можеше да се извърне. Не беше ли дори вдигнала лицето си към неговото, за да намери по-лесно устните й?

— Не обвинявам никого… — Тонът му беше присмехулен. — А и ти изясни как стоят нещата при теб. Няма да се нахвърлям върху ти през нощта. Тия работи не са ми по вкуса. Има предостатъчно жени на този свят, които няма нужда да бъдат молени или насилвани, повярвай ми…

Пиърс широко се прозя и закри уста, имитирайки прекалена учтивост. Беше се изтегнал върху сребристосиньото покривало и излъчваше сладострастно усещане за удобство. Изглеждаше така, сякаш бе забравил за присъствието й и на Моли й се стори, че думите му са верни — беше я целунал само от любопитство. Тя не бе проявила желание и сега той вече бе изгубил интерес. Интуицията й подсказваше, че този път наистина ще удържи на думата си. Повече нямаше да я доближи.

Моли отиде до канапето и седна, все още загледана в него. Обзе я смътно, необяснимо разочарование — сякаш се бе лишила от някакво вълнуващо преживяване. Господи, неохотно си помисли тя, може би всичко беше заради красотата му. Беше различен от Майкъл. Майкъл беше по-изтънчен, почти хубавичък. А у Пиърс Годард нямаше и следа от сладникава хубост. Лицето, както и цялото му тяло, беше като изсечено, сурово и мъжествено. Но най-привлекателното у него беше шеметната бързина, с която преминаваше от едно настроение в друго. Той отново се прозя. Надигна се, опипом намери Фриц, махна му каишката и я окачи на таблата на леглото. След това отново се излетна и пак сложи ръце под главата си.

— Лека нощ, моя прекрасна лейди. Това е цитат от една пиеса, нали? Лека нощ, лека нощ, лека нощ. Чувствай се като у дома си…

Изражението му беше самодоволно и изключително отегчено. Моли разстроена отмести поглед. Може и да беше сляп, но имаше дързост и самоувереност за петима! Тя въздъхна и стана да потърси допълнителни одеяла и възглавници. Намери ги в един килер и си направи нещо като малко гнездо върху канапето. Когато отново погледна към Пиърс, той дишаше дълбоко и равно. Кучето лежеше свито до леглото, опряло муцуна на опашката си. От червата му пак се разнесоха клокочещи звуци. Моли прекоси стаята, за да изгаси лампите. Точно когато ръката й докосна ключа, Пиърс отново проговори.

— Може би не заслужава чак толкова много, знаеш ли? — Думите му я стреснаха. Беше сигурна, че е заспал. Замръзна като парализирана с ръка все още на ключа на лампата.

— Кой не заслужава?

— Мъжът, за когото тъгуваш — поясни той. — Не го заслужава. Ще го забравиш. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Как се беше досетил? Толкова ясно ли беше положението й, дори за един слепец? Преглътна и реши да не обръща внимание на забележките му.

— Не трябва ли да си свалиш очилата?

— Ще ги сваля — отвърна Пиърс, но не помръдна. — По-късно.

Моли го изгледа за миг. Може би без очила не беше толкова красив. Изгаси лампата, мина по дебелия килим и влезе в банята. Затвори вратата и се опита да подреди мислите си.

Нямаше нощница, нито пък други дрехи. Събу си ботушите, поколеба се за секунда, след това си съблече полата, блузата, полото и чорапите. Щеше да спи по бельо. И нима имаше някакво значение? Пиърс не можеше да я види. Свали пликчетата си и ги изпра заедно с чорапите в големия мраморен умивалник. Окачи ги да съхнат на радиатора. Останалите си дрехи сложи на закачалка от вътрешната страна на вратата, а ботушите прилежно постави в ъгъла. Изми лицето и ръцете си, отвори вратата на банята и изгаси лампата. Фриц гръмогласно хъркаше в тъмното. Тя тихо прекоси стаята, легна на канапето и придърпа одеялата до брадичката си.

Какво ли имаше предвид Пиърс, чудеше се Моли. Как можа да каже, че тя ще забрави Майкъл? Как би могла? Та той щеше да й липсва винаги, мисълта за него щеше да я преследва вечно. Но когато заспа, изтощена от дългия ден, я споходи сложен и заплетен сън за летището в Далас. Мъчеше се да си проправи път чрез някакви коридори, хванала за ръка висок мъж с тъмни очила и интригуващи устни. Усещаше, че може да му вярва — така, както не бе вярвала никому досега.

 

 

На теб не може да се разчита, ядосано бе казала Ирина на Пиърс. После го нарече с няколко епитета, които една дама не би трябвало да знае, и затвори телефона. Предполагаше, че момичето, което спеше свито на канапето, би се съгласило с Ирина, ако знаеше истината за него. Но Моли имаше нужда от помощ, каза си той. И нямаше кой друг да й я предложи. Това беше всичко. Прагматизъм, нищо повече.

Лежеше в мрака със затворени очи. Изкушаваше се да се надигне на лакът и да я погледне как спи, окъпана от лунната светлина, но не го направи. Нали трябваше да бъде сляп — факт, който тя постоянно го караше да забравя. И не трябваше да я целува, това беше ясно. Не трябваше и да я поглежда, нито веднъж. Ала още в момента, когато седна в самолета до него, случайно докосна ръката му и заговори с леко дрезгавия си глас, Пиърс просто трябваше да я види.

Така че, въпреки клетвата си да не отваря очи по време на това пътуване, той ги бе отворил. Моли имаше най-великолепната златисточервена коса, която бе виждал, и симпатично луничаво лице. Държеше се гордо и уверено, но не можеше да скрие тъгата в сините си очи. Пиърс се хвана, че непрекъснато я поглежда скришом отново и отново. Беше го правил цяла вечер. Очарователно. Е, Фейрън му бе поръчал да флиртува с най-красивото момиче, което срещне на връщане от погребението му, а как може човек да разбере дали едно момиче е хубаво, без да си отвори очите? Бе успял да ги държи затворени по време на полета от Тексас до Ню Орлийнс, ала когато изгубиха багажа си и тя не можеше да си спомни името на хотела, прекрасният й глас почти се разтрепери от вълнение и тогава той отново се поддаде на изкушението. Моли изглеждаше толкова нещастна и разстроена, че Пиърс си каза „да става каквото ще“ и взе да я уговаря да остане с него.

Бе се върнал към слепотата си още в таксито, но когато тя го разведе из стаята и стигнаха до леглото, той пак бе отворил очи, зажаднял да я види. И какво би направил един мъж, хванал за ръката очарователно момиче с огън в сърцето и в прекрасната си коса — какво би направил в такава ситуация един нормален мъж от плът и кръв? Особено, когато вижда, скрити дълбоко в очите й, самота и желание?

Бе осъзнал с цялата му сила и сериозност факта, че Моли се нуждае от целувка. Също толкова силно бе осъзнал и желанието си да докосне луничавото й лице, да целуне пълните й устни, да прекара пръсти през разрошената й златисточервена коса… Така и направи. Целуна я.

Пиърс знаеше кога една жена харесва да бъде целувана — а на тази определено й харесваше. И то много. Въпросът беше там, че тя не искаше да й харесва. И когато се отдръпна от него, той не издържа и пак я погледна. Очите й хвърляха гневни искри.

Моли знаеше, че бяха действали абсолютно безразсъдно. Внезапно го осъзна и Пиърс. В края на краищата я бе докарал в стаята си благодарение на лъжливата си слепота и увещанията. Ако бе потърсила топлота и утешение в леглото му без въпроси и обещания, това беше едно. Но ако имаше нещо против, това бе съвсем друго. Трябваше да се държи на разстояние от нея, освен ако тя не пожелаеше обратното.

Усещаше, че отговорът на целувката му беше изненада не само за него, но и за самата нея. Устните й бяха посрещнали неговите със сладостна жажда. Тялото й се бе прилепило към неговото така, сякаш бе създадено за ласките му. Ала те си оставаха непознати. И той, въпреки всичките си добри намерения, я лъжеше. А Моли не беше от онези жени, които можеш да лъжеш безнаказано. Не, тя бе създадена за сериозни взаимоотношения, с такива жени мъжете се обвързваха, а това бе последното нещо на този свят, от което Пиърс се нуждаеше.

Почти бе изгубил свободата си с Ирина и се бе измъкнал на косъм. Сега беше на прага да поеме най-големия риск в живота си. Беше готов да се впусне в приключение, вследствие на което можеше да изгуби всичко, което имаше, или да спечели всичко, за което бе мечтал. Същевременно обаче нямаше нищо против да задържи Моли близо до себе си. Първо — заради гласа й. Гласът й го вдъхновяваше. Искаше да направи пълнометражен анимационен филм, изпипан и амбициозен като ранните неща на Дисни, като неговите най-големи филми — такива, каквито вече никой не правеше. Познаваше повечето от героите си, но все още не познаваше гласовете на всички. Когато чу нейния, разбра, че е открил един от тях.

Главният герой на филма му беше една надута къртица-детектив, наречена Монкрийф. Но, естествено, бидейки къртица, Монкрийф беше сляп. Монкрийф Къртицата, с тъмни очила, полицейска значка и всичко останало, щеше да пристигне в Ню Орлийнс, за да реши загадката около мистериозното отвличане на една красива млада норка. Пиърс можеше да види и чуе по-голямата част от филма в главата си, но гласът на норката, която беше много важен персонаж, винаги му се бе изплъзвал. Поне до тази вечер.

Лулу Норката трябваше да бъде съблазнителна, но уязвима, уморена от света, но невинна, самоуверена, но с нюанс на несигурност. С две думи, точно като Моли Рандъл. И колкото повече време прекарваше с Моли, толкова по-ясно си представяше Лулу. Освен това той имаше нужда от помощ. Да си играе на сляп в непознат град не беше лесна задача, дори с кучето. Искаше да разбере какво е да си сляп, за да може да надникне в образа на къртицата, да осъзнае всяко нейно движение и реакция. Пиърс беше аниматор, един от най-добрите в Калифорния. Всички добри аниматори бяха художници, но както великият Дисни, те бяха и чудесни актьори, умеещи да се превъплъщават в образите, които създават.

Добре, строго си каза той. Достатъчно се е глезил. Беше време да започне работа. Не биваше повече да се изкушава да си отваря очите. Нито пък можеше да остави момичето да си върви. Беше твърде важна за работата му. Оттук нататък трябваше да си наложи да стои в мрак. Нямаше да си позволи отново да погледне тази прекрасна огнена коса, това одухотворено лице. Нямаше.

 

 

Моли се събуди преди Пиърс, тъй като канапето беше твърде тясно и неудобно за спане. Замаяна се повдигна на лакът и се огледа. Студена светлина падаше между отворените завеси и стаята изглеждаше мразовита. Верният Фриц все още лежеше свит на кълбо до леглото на господаря си.

Изтегнат, полузавит със сребристосиньото покривало, Пиърс лежеше на една страна с протегната гола ръка. Едното му коляно се подаваше изпод завивката и тя видя, че не бе свалил панталона си. Но горната половина на тялото му беше отвита, с бронзова от слънчевия загар кожа, която блестеше на фона на покривалото.

Моли, която все още го изучаваше с поглед, прехапа устни, обзета от внезапна нервност. Тялото му точно се вписваше в представата й за тяло на плувец — с изваяни мускули и плосък корем. Очите му бяха затворени. Кожата около тях беше малко по-бледа от тази на останалата част от лицето, може би поради непрекъснатото носене на тъмни очила. Сега очилата лежаха сгънати върху нощната масичка.

Тя тихо стана и се вмъкна в банята с надеждата, че ще може да вземе душ, без да го събуди. С наслада усети как топлата вода ободрява голото й тяло, настръхнало от мразовития сутрешен въздух. Избърса се с една от луксозните хавлии на хотела и облече вчерашните си дрехи. Реса се, докато косата й започна да пращи и се сети, че е изгубила баретата си по време на снощните събития. Щеше да й се наложи да пусне косата си, която беше толкова голяма, че винаги й причиняваше неприятности. Майкъл непрекъснато й опяваше да я подстриже, а преподавателят й по актьорско майсторство й бе казал, че ще бъде глупачка, ако го направи. И наистина, поне косата изпълни предназначението си — точно заради нея й дадоха ролята на изпадналата в кома Кларис. Режисьорът беше решил, че къдриците й изглеждат страшно драматично, разпилени върху възглавницата.

Майкъл, сепна се тя, докато си слагаше червилото. За пръв път си бе помислила за него почти без болка. Днес можех да бъда госпожа Майкъл Ингълщат — мисълта й се стори нереална. Но все още си беше просто Моли Рандъл и беше прекарала нощта с един непознат, който в момента лежеше полуразсъблечен в съседната стая. Какво щеше да си помисли за нея Майкъл, ако разбереше, ужасена се запита тя. Или приятелите й в Минесота? „Спомняте ли си Моли Рандъл, която щеше да се жени по Коледа? Вместо това забърсала някакъв непознат от самолета и прекарала нощта в хотелската му стая…“

Моли пребледня, но продължи да гледа отражението в огледалото. Не беше сторила нищо лошо. Баща й често бе казвал, че не трябва да се тревожи какво си мислят хората, щом вярва, че постъпва правилно. С мъка преглътна. Лесно беше да се даде такъв съвет, но не беше никак лесно да бъде изпълнен. Днес тя трябваше да бъде уважавана съпруга, готова да работи заедно с партньора си за изграждане на актьорска кариера. Вместо това беше самотна жена, намерила подслон благодарение на милосърдието на един непознат мъж, който можеше да се държи и като дързък съблазнител. Все едно, че ме е задържал като придобивка, потръпна Моли.

Внезапно й се прииска да си бъде у дома в Минесота, заедно със семейството си. Но тази година нямаше семейство. А Майкъл вече не я обичаше. Бе си намерил друга. За първи път от седмици насам желязното й самообладание рухна и тя се разрида. Плачеше безпомощно, притиснала към лицето си дебелата хотелска хавлия. Въпреки че плачът й беше мъчителен, тежестта й бързо се стопи. Почувства се пречистена и някак облекчена. За последен път плачеше заради Майкъл. Знаеше го.

Моли изми лицето си, оправи си грима и стисна зъби. По пътя към Ню Орлийнс беше изгубила годеника, парите и багажа си. В замяна се бе сдобила с привлекателен слепец и болна от артрит немска овчарка. Е, така да бъде. И с това можеше да се справи. Сложи ръка на бравата и внезапно си спомни снощния сън — как бе тичала и преживяла отново хаоса на изпълненото с тълпи летище в Далас. В този сън бе имала пълна вяра на Пиърс Годард. Противоречието я накара да поклати глава. Защо в сънищата си го приемаше за толкова силен и надежден? Това я объркваше.

Отвори вратата и замръзна на прага. Пиърс беше станал. Беше сложил нашийника на Фриц, но все още не бе облякъл ризата и пуловера си. Тъмните му очила обаче бяха на мястото си. Стоеше до леглото и се протягаше като голяма охранена котка.

— О! — възкликна тя. — Добро утро!

Той се намръщи и се протегна още по-продължително.

— Няма такова нещо като добро утро. Никога не съм разбирал защо тези две думи се слагат една до друга.

Моли повдигна вежда и отиде да прибере одеялата и възглавниците от леглото си.

— Това ли било? Киселото сутрешно настроение, а?

— Киселото, но добро сутрешно настроение — поправи я Пиърс. — Доволен съм, че не си отлетяла през нощта.

— Та аз нямам къде да отлетя, нима си забравил? Днес ще трябва да си потърся стая.

Той спря да се протяга и сложи ръце на кръста си.

— А аз си мислех, че… Че ще ми помогнеш.

— Ще го направя — каза тя, докато сгъваше одеялото. — Но това не значи, че трябва да спя при теб. Ще си намеря стая някъде наблизо. Ще те взимам сутрин и ще те оставям вечер.

Няколко секунди Пиърс остана неподвижен.

— Ще поговорим за това, след като пием кафе — каза най-накрая и даде сигнал на Фриц да го заведе в банята.

— Искаш ли да поръчам да ни сервират кафе в стаята? — попита Моли със същия делови тон, докато оправяше възглавницата.

Той спря пред вратата на банята, като за малко не се блъсна в нея. Дъхът й секна. Сега Пиърс изглеждаше далеч не толкова самоуверен, колкото беше вчера.

— Това е Ню Орлийнс — подзе той присмехулно. — Не искам никакво обслужване по стаите. Ще излезем навън и ще пием истинско кафе. Но можеш да звъннеш на рецепцията и да ги питаш дали могат да ни донесат четки за зъби и прибори за бръснене. Проклятие! Къде е бравата на тая скапана врата?

Пиърс влезе в банята, откъдето се чу как се блъска в нещо и отново ругае. Тя вдигна рамене и набра номера на рецепцията. И благослови онзи, който бе измислил обслужването по стаите, когато жизнерадостната служителка я увери, че ще уреди доставката на всичко необходимо.

— Не трябва ли да те хвана под ръка? — попита Моли, когато излязоха от стаята. — Тротоарът сигурно е заледен. Фриц няма да може да прецени къде е опасно и къде — не… — Пиърс, явно все още разстроен от факта, че е сутрин, спря и се замисли. Накрая просто вдигна рамене. Тя го хвана под ръка и веднага каза: — Стълби, точно пред нас, около пет стъпала.

Спуснаха се във фоайето на хотела, където Моли отново се почувства потисната от прекаления разкош. На дневна светлина всичко изглеждаше точно толкова пищно, колкото и на вечерна. Когато излязоха навън, дъхът й просто секна, а той изруга при досега с ледения вятър. Студът се вряза в плътта им и влажният въздух проникна до костите им. Дори Фриц потрепери, сякаш искаше да се скрие по-дълбоко в козината си.

Въпреки че беше премръзнала, тя удивена се огледа наоколо. От двете страни на улицата се издигаха прочутите старовремски тухлени сгради на Френския квартал. Декоративните решетки на верандите изглеждаха като плетеници от черни дантели. Много от балконите бяха обвити със светещи коледни украшения, които сигурно бяха великолепни нощем. Други балкони бяха украсени с огромни червени гирлянди, венци от борови клончета и обкичени елхи. Над улиците висяха още по-разкошни украшения, които леко се полюляваха от вятъра. Покрай тях изтрополи теглен от муле файтон. Файтонджията му беше облечен в алено палто, а мулето имаше на главата си сламена шапка с широка периферия и венче от зеленика.

— Вярно е — промълви Моли и несъзнателно се притисна към Пиърс, за да се стопли. — Наистина сме в Ню Орлийнс!

— Аха… И е три пъти по-студено, отколкото в Ню Йорк — измърмори той. — Хайде към Джексън Скуеър! Трябва да стигнем до „Кафе дьо Монд“. Само да не стърчим така… става ли?

— Извинявай! Надясно и после направо. Просто е толкова… толкова красиво! — Внезапно се почувства виновна за това, че Пиърс не можеше да зърне великолепието около тях. Вървеше редом с него и внимаваше за заледените участъци. — Исках да кажа… Просто е страхотно! — не можа да се сдържи тя. За момент спря поглед на една витрина, пълна с карнавални маски. — Искаш ли да ти описвам какво виждам?

— Ако ще ти достави удоволствие — вдигна рамене той.

И така, те вървяха по заледения тротоар, а Моли даваше команди, заплесваше се по какво ли не и не спираше да бъбри.

— Тук има двор с малък фонтан — обясняваше тя. — Фонтанът е черен, с три струи, които обаче са замръзнали — като водопад. И приличат на скулптура от лед.

— И аз ще заприличам на ледена скулптура, ако продължаваме така — възропта Пиърс. — Няма ли наблизо някое такси? Или кучешки впряг? Или поне четири пингвина с носилка?

Моли се засмя, ала продължи да описва всичко наоколо, а той не преставаше да се оплаква, но така, че да я разсмее. Това се превърна в игра, която отвлече вниманието й от студа.

— А сега минаваме покрай двор с много тъжно измръзнало дърво, съвсем клюмнало. Мисля, че е бананово — и всичките му банани са почернели. О! — тъжно възкликна тя, когато стигнаха до ниска каменна стена. Върху нея лежеше малко сиво телце, вкочанено и безжизнено. — Тук има едно мъртво гущерче, Пиърс. Май че е хамелеон. Сигурно е умрял от студ.

— Не се натъжавай — стисна ръката й той. — Предполагам, че се е възнесъл в рая на гущерите.

— И какъв е според теб раят на гущерите? — усмихна се Моли.

— Ще ти се стори странно, но той съвпада с ада на мухите. Там гущерите по цял ден се приличат на слънце и ядат мухи.

— Но какво става с добрите мухи? — през смях попита тя. — Те нямат ли си рай?

— Аз съм на мнение, че добрите мухи, както и добрите утра, са противоречиви понятия. Добри мухи според мен не съществуват. Но ако отидем в рая, ще можем да проверим.

Най-после стигнаха до „Кафе дьо Монд“. Вътре беше претъпкано, независимо от мразовитото време. Уханието на силно кафе и прясно изпържени понички изпълваше въздуха и Моли усети как стомахът й потръпва в очакване. Седнаха до една от малките масички, а Фриц се разположи до стола на Пиърс, все още треперещ от дългата разходка. Дългокос сервитьор им донесе две вдигащи пара чаши кафе с мляко и хрупкави, ухаещи малки френски понички. Тя постави неговата чаша близо до ръката му и побутна чинията с понички пред него. Кафето беше силно, сладко и с много сметана.

Забеляза, че той се бе порязал при бръсненето сутринта. На бузата му имаше тънък и дълъг около два сантиметра белег. Седеше срещу нея и топлеше ръцете си, хванал бялата чаша с кафе. Шегите му бяха спрели и Моли усети, че й липсват.

— Кажи ми сега — небрежно заговори Пиърс, — за твоя приятел. Поне предполагам, че ти е бил приятел. Какво е направил?

Въпросът му, толкова тихо и нехайно произнесен, я уплаши. Осъзна, че бе твърде проницателен, за да го излъже. Тя беше актриса, но усещаше, че по някакъв начин този мъж успяваше да разгадае всеки нюанс на гласа й и не можеше го заблуди с играта си, колкото и умела да бе тя.

— Не е направил кой знае какво — вдигна рамене Моли. — Само лъжеше.

Той не помръдна, но бузата му леко трепна.

— Виждам, че… — Пиърс млъкна и се поправи. — Искам да кажа, разбирам… И за какво те излъга?

— За всичко… — Опита се да овладее гласа си, ала не успя съвсем. Запита се дали Пиърс е забелязал вълнението й.

Той дълго не каза нищо. Накрая проговори.

— Ако е бил лъжец, защо ти липсва тогава?

Въпросът му я върна назад във времето. Пиърс беше прав. Защо тъгуваше за човек, който никога не е бил искрен с нея?

— Не ми липсва той — бавно каза тя. — Липсва ми онова, което си мислех, че е. Мислех си, че е… истински. Мислех, че е амбициозен. Мислех, че е храбър. — Тук се спря, но реши, че най-добре да си каже всичко, веднъж завинаги. — И си мислех, че ме обича. Оказа се, че съм грешила. За всичко. — Пиърс поднесе чашата към устните си и отпи. После я постави обратно на мястото й, без да каже дума. — И какво от това? — философски поклати глава тя. — Всичко е свършено. Животът си върви. И аз също.

— Да — кимна той и иронично добави: — Особено ти.

— А също и нещата — продължи Моли, — които трябва да свърша днес. Няма да ме чакат. Трябва да си намеря стая, но после мога да те заведа където пожелаеш.

Тя опита поничката си. Беше поръсена с толкова много пудра захар, че не смееше да диша, докато си отхапваше, защото иначе щеше да вдигне цял облак. Ала сладостта, изпълнила устата й, напълно оправдаваше побелелите устни и брадичка, които по-късно избърса с кърпичката си.

— Наистина ли? — попита Пиърс леко предизвикателно.

Моли отново го погледна. Познатата й язвителна усмивка трепкаше в ъгълчетата на устните му.

— Какво наистина? — попита тя, объркана от тона му.

— Наистина ли ще ме заведеш където си пожелая?

Моли сведе поглед към чашата си, осъзнала, че думите й носят повече смисъл, отколкото бе искала да им придаде.

— В рамките на разумното — отвърна, без да го поглежда. — Има известни граници, които нямам намерение да преминавам.

— Дай ми ръката си… — Тя погледна протегнатата му ръка — силна, красива и приканваща. Без да знае защо, без дори да е сигурна, че го иска, му подаде своята. Пръстите му се затвориха около нея. — Не искам да си твърде далеч от мен, Моли. — Гласът му беше тих, нисък и убедителен. — Ще наема апартамент. Ти ще си имаш твои стаи. Аз ще живея в другата половина. Вратата между нас ще стои заключена. Обещавам ти това. Докато ти желаеш да е заключена, ще бъде заключена.

— Не, не мога да направя това… — поклати глава тя, но не издърпа ръката си. Държеше се за него почти така здраво, както и той за нея.

— Моли… — Гласът му внезапно стана напрегнат. — Просто остани с мен. Това е всичко, което искам.

Какво става с нас, стъписа се тя, загледана в здраво хванатите им ръце. Сякаш цялото кафене, с всичките си гипсови орнаменти, гирлянди, тълпи и благоухания, започна да избледнява. Останаха само те двамата — Моли и Пиърс, свързани заедно по някакъв странен начин.

Въпреки че здравият й разум я предупреждаваше да стои далеч от този мъж, тя не му обърна внимание. Щеше да остане до него. Знаеше, че ще го направи. Просто не можеше да постъпи другояче.