Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Every Kind of Heaven, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Андрей Андреев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ibv1(2009)
- Корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание:
Бетани Кембъл. Рай за всеки
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
ISBN: 954-110-053-8
История
- —Добавяне
Трета глава
Пиърс се оказа прав за чантата на Моли. Някой я бе намерил захвърлена в един от ъглите на дамската тоалетна и я бе оставил на гишето за билети. Кредитната й карта, чековете и документите бяха на мястото си. Тристате й долара бяха изчезнали. Авиокомпанията й позволи да осребри чек за петдесет долара. Сега това бяха всичките й пари. Тя стоеше в чакалнята заедно с Пиърс, все още вцепенена. Тълпата при изхода беше станала още по-гъста и я притискаше към него.
— Добре ли провери? — попита той. — Всички пари ли са взели?
— Да — уморено рече Моли. Косата й бе започнала да се изхлузва изпод баретата и пред лицето й се развяваха златисточервени кичури. — Всичките. А имам само една кредитна карта… Баща ми не ги признава. Казва, че не е хубаво да харчиш пари, които не притежаваш.
— Мъдър човек. Освен, разбира се, ако не му крадат портфейла прекалено често. Е, в кредитната карта ти е спасението. С нея можеш да си платиш сметката в хотела, а повечето добри ресторанти също ще я приемат.
— Но… — понечи да възрази тя и разтърси глава. — Аз… Всъщност той е прав. Баща ми, искам да кажа. Не трябва да харча повече, отколкото имам. Как мислиш, дали ще осребрят билета ми? И ще ми намерят полет до Ню Йорк?
— Не — твърдо каза Пиърс. — Не се и опитвай. Авиокомпаниите не работят по такъв начин. Дори да се съгласят, ще получиш място сред чакащите. Което означава, че може да ти се наложи да отпразнуваш Коледа и Нова Година като пленница на Далас. А също и Сретение Господне и Четвърти Юли. Не. По-добре да си продължиш към Ню Орлийнс.
— Но… — отново понечи да възрази Моли. Няма да бъде по-объркана и ако крадецът я беше ударил по главата при обира.
— Знам. Не искаш да задлъжняваш — усмихна се язвително той. — Какъв е този твой баща, все пак? Да не е проповедник? Или професор? Или пък философ-любител?
Тя го изгледа изненадана. Колко лесно се досещаше за всичко!
— Преподавател е. Как разбра?
Пиърс сви рамене и повдигна едната си вежда.
— Ти също създаваш подобна атмосфера около себе си. Пряма. Независима. Атмосфера на много ясна непримиримост към глупостта. И може би лек страх от забавленията.
Моли отново премигна. Как пък му е хрумнало това?
— Аз? Аз да се страхувам от забавленията?
Тя беше най-голямата лудетина в цялото семейство. Винаги беше заредена с шеги и закачки, за разлика от вечно сериозния Майкъл. Никога не се бе притеснявала да се залива от смях, нито у дома, нито в колежа. Изведнъж през сърцето й премина остра тръпка. Ами от колежа досега? Цялото й време бе преминало в работа — направо се съсипваше, като се мъчеше едновременно да направи кариера и да оцелее в Ню Йорк…
— Кога си се забавлявала истински за последен път?
Стоеше притисната към него и странно защо, но й се струваше, че краката й омекват. Неразбиращо се вторачи в тъмните стъкла на очилата му, а сърцето й заби по-бързо. Опита се да помисли за въпроса му. Наистина, кога за последен път бе прекарала весело? Като че ли миналата Коледа. Беше си у дома, в Минесота, заедно със семейството си. Майкъл също трябваше да посети семейството си, а и да подготви писмени работи по няколко предмета, но бяха успели да отидат веднъж на ски, веднъж на кино и три пъти на театър, като през цялото време бяха напрегнати и забързани. И какво му беше забавното на всичко това?
Спомни си как украсяваха семейната елха и как взеха да се закачат с брат си Хамилтън. Закачките им преминаха в истинска битка, която се пренесе навън и неусетно въвлече и сестра й Рут. Тримата бързо се превърнаха в огромна снежна топка — най-голямата в историята на фамилията. Моли и Рут безпощадно обстрелваха Хамилтън със снежни топки, а накрая го хвърлиха в една преспа и се тръшнаха отгоре му. Беше наистина велико! Тя тъжно се усмихна на спомена. Колко странно — за последен път истински се бе забавлявала със семейството си, а не с Майкъл. И също толкова странно — Майкъл никога не бе успявал да развълнува сърцето й така както почти непознатият мъж, към когото беше притисната. Не знаеше какво да отговори.
— Е? — иронично продължи Пиърс. — Толкова много време ли ти е нужно, за да си спомниш кога си се забавлявала? — Пръстите му си играеха с яката на палтото й, а дъхът му докосваше няколко неприбрани кичура от косата й.
— Не. Мислех си за миналата Коледа, това е всичко… — Опита да се отдръпне, защото докосванията му й причиняваха усещания, които не можеше да овладее — особено сега, след толкова вълнения.
— Една година! Значи си се забавлявала преди една година! — Моли разсеяно отвори чантата си и се опита да пренебрегне извода му, като провери дали няколкото банкноти и кредитната й карта са все още на мястото си. Той само засилваше безпокойството й. Може би най-голямото зло, което кражбите причиняваха, не беше самата загуба на парите. Много по-лоша беше загубата на вяра. Преди бе гледала на тълпата около себе си като на разноцветни спътници сродни души. Сега всеки един от тях би могъл да е крадец. Това не беше нито милосърдна, нито жизнерадостна мисъл, подходяща за Коледа. А и без това откак бе получила писмото на Майкъл, й бе останала твърде малко вяра в хората. — Моли! — повтори Пиърс. — Слушаш ли ме? Можеш ли честно, с ръка на сърцето, да кажеш, че не си се забавлявала от цяла година? — Тя затвори чантата си и я притисна към себе си. Той беше прав. Не се бе веселила цяла година. Но защо? В края на краищата, нали беше влюбена? Или може би не бе обичала Майкъл толкова, колкото си мислеше? Пиърс приближи лицето си към нейното. — Дължиш на самата себе си едно отиване до Ню Орлийнс. Защото Ню Орлийнс е винаги празник, винаги карнавал. Не му обръщай гръб точно сега. Прояви малко смелост.
— Имам предостатъчно смелост — изпъчи се Моли. — Не е въпрос на смелост, а на пари. Просто не мога да си позволя да отида до Ню Орлийнс. Не и сега.
— Не можеш да си позволиш да не отидеш… — Гласът му бе тих и мамещ. — Преди беше просто ваканция. А сега е приключение.
Тя го погледна недоверчиво.
— Ти наричаш това приключение? Та то си направо бедствие!
— Приключенията винаги флиртуват с бедата — подхвърли той със същата лукава усмивка. — И ако не беше така, какви приключения биха били тогава? Пари? Винаги можеш да спечелиш пари. Но никога вече няма да имаш тази Коледа в Ню Орлийнс. Имаш един-единствен шанс за нея. Използвай го! Представи си колко скучен би бил животът, ако никой не поемаше рискове!
Сърцето й заби по-силно и отпреди. Беше прав. Беше рискувала, когато замина за Ню Йорк, бе поела риск и с решението си да избере кариерата на актриса. Винаги Майкъл бе този, който се страхуваше от рисковете. Неочакван прилив на радост премина по тялото й. Какво толкова, ако поживееше няколко дни на кредит? Не беше кой знае какъв грях. А и вече бе намерила на кого да преотстъпи апартамента си в Ню Йорк — Клайти, Бог да я поживи, познаваше някой, който търсел точно такъв апартамент. Приходите на Моли бяха оскъдни, но все още не и отчайващи.
— Е? — не мирясваше Пиърс.
— Ще дойда! — отсече решително Моли.
Самолетът им бе забавен още два пъти и когато пристигнаха в Ню Орлийнс, минаваше един часа сутринта. По време на полета имаха възможност да разговарят — спокойно и безцелно. Тя му разправи за детството си в Минесота и за опитите си да пробие в Ню Йорк като актриса. Той от своя страна й каза, че е израсъл в малък град западно от Остин, Тексас, но сега живее в Калифорния. Спомена, че си изкарвал парите от нещо, свързано със забавления. Също толкова смътно спомена, че работата му има нещо общо и с децата.
Забавление на деца? Може би приказки, си бе помислила изненадана Моли. Някак си не можеше да си го представи да пише приказки или сценарии за говорещи зайчета и влакчета, които правят „пуф-паф“, ала когато понечи да го разпита по-подробно в това, Пиърс хитро се измъкна.
Нито единият от тях не заговори за своите минали или настоящи взаимоотношения с другия пол. Той отбягваше темата също така внимателно, както и тя. Когато кацнаха в Ню Орлийнс, знаеха десетки тривиални факти един за друг — но почти нищо значително. Вече на летището, Моли го хвана за ръката и го поведе към мястото за получаване на багажа. Фриц вървеше напред, силно задъхан и с клюмнали уши.
— Добре ли е? — загрижено попита тя. — Изглежда уморен.
— Просто има нужда хубавичко да се наспи — увери я Пиърс. — Иначе е съвсем здрав.
Моли се зачуди колко ли сили всъщност са му останали на това старо куче, обаче не произнесе съмненията си гласно. Вместо това се огледа наоколо.
— Какво странно летище — отбеляза тя. — Целите стени са покрити с плакати. Накъдето и да погледнеш, виждаш плакат — за Фестивал на маските или нещо друго. Никога не съм чувала за толкова много фестивали.
— Луизиана с фестивалното средище на континента — каза той. — Винаги някъде тече фестивал. Имат дори фестивал на опосума. Знаеш ли неофициалното мото на щата?
— Не. Какво е?
— „Важното е купонът да тече“ — отговори Пиърс. — В Ню Орлийнс наистина вярват в него. И стриктно го следват.
Погледът й се зарея сред тълпата. Това летище не беше толкова претъпкано, колкото Далас, но и тук повечето хора изглеждаха уморени и посърнали. Самата тя се чувстваше отпаднала и разстроена, ала се стараеше да изглежда бодра заради Пиърс, който някак успяваше да запази духа си. Колко е смел, помисли си Моли в прилив на възхищение. Какъв храбър, жизнерадостен и необикновен човек, който неустрашимо се движи през своя свят на непрогледен мрак! Отгоре на всичко й беше помагал на всяка крачка от пътуването!
Пиърс Годард почти винаги намираше неприятностите за забавни, но това пътешествие, мрачно си помисли той, беше започнало да става прекалено забавно дори и за него. Беше два часа сутринта и багажът им бе изгубен. Всъщност не точно изгубен, както един изнервен чиновник бе обяснил на тълпата след едночасово чакане, а замразен. Температурата в субтропичния Ню Орлийнс бе паднала до петнадесет градуса под нулата. Ключалката на багажното отделение беше така замръзнала, че никой не би могъл да я отвори, без да повреди самолета. В отговор на това съобщение тълпата ядосано се размърда, а лицата на хората станаха опасно намръщени.
— Ако имате малко търпение — подзе чиновникът, — ще ви дадем безплатен телефонен номер, на който да се обадите.
— Глупости! — просъска Пиърс. Тази вечер събитията бяха твърде странни и непредвидими и той подозря, че Фортуна бе запразнила твърде рано.
Отвори очи и крадешком погледна Моли. Лицето й бе станало безизразно, ала раменете й все още бяха изправени, а брадичката — вдигната. Сега тя беше в Ню Орлийнс без пари и без багаж. И той имаше чувството, че ще мине доста време, преди да зърнат куфарите си отново.
— Не разбирам — поклати глава Моли. — Багажът ни е тук, но не можем да си го вземем. Какво ще стане сега?
— Не ми харесва това съобщение — процеди Пиърс. — Ама никак!
— Но какво има? — разшириха се от уплаха очите й.
Той пак я изгледа скришом иззад тъмните си очила. Какво пък, помисли си, ще й каже истината направо.
— Дават ни телефонен номер с безплатно набиране. Което означава неприятности. Защото стандартната процедура не е такава. Би трябвало да вземат адресите ни. Когато багажът ти е забавен, авиокомпанията носи отговорност за доставянето му. Тоест всичко това значи, че куфарите ни ще се забавят доста повече от нормалното. Може да не ги видим няколко дни.
Видя как сините й очи се замъгляват. Позволи си окуражително да докосне ръката й. Тя му отвърна с леко горчива усмивка, която мислеше, че не може да види.
— Какво ще се случи сега?
Пиърс с мъка устоя на внезапния порив да хване брадичката й, да повдигне лицето й към своето, да я целуне и да й каже: „Животът. Животът се случва. И нека вземем повече от него“. Не знаеше откъде дойде този порив. Може би беше за добро, че скоро щяха да се разделят.
— Ами случва се това — подзе той иронично, — че багажът ни е залостен в самолета, а самолетът трябва да отлети за някъде другаде. Питала ли си се, къде завършва този полет?
— Не. Къде?
— Юкатан… Нашият багаж отива в Юкатан. Надявам се, че пътуването ще му бъде приятно.
— Юкатан?! Но това е в Централна Америка!
— Си, сеньорита! Точно там… Хайде да пропуснем чакането на опашка за някакъв си телефонен номер, който и без това не може да ни помогне. Късно е. Ти си уморена, аз съм уморен, кучето също. Можем да се обадим утре сутринта. Хайде да се махаме оттук. Твоят хотел във Френския квартал ли е? Бихме могли да пътуваме с едно такси.
Лицето на Моли пребледня така, че луничките по скулите й заприличаха на малки кафяви капчици. Няколко пъти отвори уста, без да успее да проговори.
— Не мога… Не мога точно да си спомня адреса на моя хотел. И… Не съм много сигурна за името. Мисля, че беше Джеферсън или Джексън, нещо такова. Боже мой! Колко глупаво!
Пиърс сбърчи вежди. Беше права — наистина бе глупаво. Как е могла да допусне такова нещо?
— Не си ли го записала някъде?
Косата й вече съвсем се беше изплъзнала от шапката и се вееше около лицето й.
— Разбира се, че го записах! — кимна Моли. — В тетрадката, където си записвам всички важни неща.
— Божичко! Тогава сигурно си забравила тетрадката?
— Не, не съм я забравила! — почти проплака тя. — В куфара ми е! — Плесна се по челото Моли. — Тогава не мислех много ясно. Ох, направо изобщо не мислех… Вече е твърде късно… за всичко. Какво ми беше станало? Какво?!
Тя изстена и се прокле наум за безумната си постъпка. Прокле и Майкъл, който я бе докарал до състоянието, в което бе извършила тази глупост. Защо бе сложила тетрадката в куфара? Как не се сети, че може да изгуби багажа си? Сигурно Пиърс си мисли, че е идиотка. И е прав, каза си Моли, наистина бе идиотка. Как можа да изгуби името и адреса на хотела?
Изглеждаше толкова разстроена и нещастна, че Пиърс усети прилив на съчувствие. В комбинативния му ум веднага се зароди план. Малко лукав наистина, но много забавен.
— Ще прегледам някой телефонен указател — заяви тя с отчаяна решителност. — Ще се досетя кой хотел беше. Сигурна съм, че беше Джексън, Джеферсън или нещо от този род.
— Моли — подхвърли той небрежно, — половината Ню Орлийнс носи името „Джексън“. Ти изпрати ли депозит за стаята?
— Не… Не са ми искали. Защо?
— Защото може би дори не ти я пазят. Сега е два сутринта. И щом не си дошла навреме, са я дали на някой друг…
— Чудно! — горчиво въздъхна тя. — Добре, тъй да бъде. Ще ти помогна да си хванеш такси и ще спя на летището. Заслужавам си го. Мисля, че току-що спечелих златния медал за безумие, проявено по време на пътуване. Нищо. Сутринта ще си намеря стая в някой хотел. И без това скоро ще съмне.
За момент Пиърс остана неподвижен, сякаш заслушан в някаква невидима вътрешна битка. Накрая проговори.
— Моли — сериозно започна той. — Знам, че ти се струва, че не ти върви. Но като че ли мен някой ме пази. Ще ти призная нещо. — Тук замълча многозначително. — Аз… Доста се изнервям, когато остана сам. Човекът, който трябваше да ме чака, го няма. Намирам се в чужд град. Защо да не останем заедно? Можеш да ползваш стаята ми. Остани… — преглътна с мъка и тихо продължи: — Помогни ми…
Не би могъл да опише изражението, което премина по лицето й.
— Да остана с теб ли? — повтори тя със сподавено вълнение.
Заговори й с искрен глас — колкото можеше по-бързо и убедително. Държеше главата си изправена, като горд човек, който не обича да се моли. Пиърс Годард беше превъзходен актьор — това беше само малка част от професията му…
— Дотук си помагахме един на друг, нали така? Ти нямаш стая. А аз нямам кой да ме води. Кълна ти се, че не ти предлагам нещо… непочтено. Остани с мен. Само през нощта и може би утре. Помогни ми да се настаня. В противен случай — става като в онази пиеса: „На милостта на странници ще трябва да разчитам“… — Моли се поколеба. Погледна нагоре към него, а после и надолу към кучето. Фриц седна с клюмнали уши и изплезен език. — Знам, че ми остава кучето — продължи той напрегнато. — Но той е стар. Ако трябва да съм честен — твърде стар. Знам, че трябва да го сменя. Трябваше вече да съм го направил. Но исках да направим едно последно пътешествие, да прекараме заедно една последна Коледа. А сега съм разтревожен. Може би искам твърде много от него. Тази вечер го почувствах — уморен е, много е уморен. Моли, няма ли да ни помогнеш? И на двамата?
Тя продължаваше да гледа надолу към Фриц. После вдигна лицето си към Пиърс. Изглеждаше разкъсвана от множество сложни мисли и се взря в него така загрижено, че той положи огромно усилие да изглежда искрен и благороден.
— Добре — кимна Моли. — Да си помагаме един на друг. В това няма нищо… романтично.
— Наистина нищо — съгласи се Пиърс. Нямаше намерение да се обвързва с нея. Имаше възможност да й помогне и я намираше за забавна. А ако се окажеше, че тя има желание за нещо повече, кой беше той, че да й откаже това удоволствие? — Благодаря ти, Моли. Много си добра.
— Ти си този, който проявява доброта! — Тя хвана го за ръката. — Хайде! Да излезем и да хванем такси. Сигурно си изморен. Вратите са вляво от теб.
Когато Моли хвана ръката му с искрена топлота, Пиърс усети как съвестта му се размърдва. Чупката, опита се той да пропъди необичайното за него чувство за вина.
— Наляво! — нареди на кучето.
Пиърс се усмихна — можеше почти да чуе смеха чичо си. Та нали точно това беше обещал на старчето! Фейрън може и да беше сляп, но беше голям шегаджия. Беше му казал:
— Когато умра, искам от теб да свършиш три неща. Първо, използвай парите, които ти завещавам, за да направиш онзи шантав филм. Второ, на връщане от погребението ми флиртувай с най-хубавото момиче, което срещнеш. И трето, погрижи се за Фриц. Това е всичко, което искам да направиш в моя памет.
Пиърс имаше намерение да мине през Ню Орлийнс, преди да се прибере, и решението да се престори на сляп беше наполовина шеговито, наполовина практично. Въпреки тъгата, причинена от смъртта на Фейрън, той се вслуша в думите му, които забраняваха траура, а освен това някои от последните събития го бяха изпълнили с устрем и дори с малко безразсъдство. Сега решително пердашеше напред, като изгаряше мостовете зад себе си и се готвеше да заложи всичко на карта.
Освен това се появи проблемът с пренасянето на кучето. Авиокомпанията би позволила на Фриц да остане с него само ако изпълняваше функциите на куче-водач. В противен случай трябваше да пътува с клетка в багажното отделение на самолета. Което означаваше, че сега добрият стар Фриц щеше да лети към Юкатан гладен, нещастен и зъзнещ от студ.
Не, помисли си Пиърс и погледна към златисточервената коса на Моли — той наистина не искаше да направи нищо лошо, преструвайки се на сляп, нещо повече, би могъл и да й помогне. Та тя не би дошла с него, ако знаеше, че може да вижда. Реши, че продължението на тази безобидна измама бе почти въпрос на благородство. Моли беше едно момиче, изпаднало в беда. А Пиърс нямаше друг избор, освен благородно да продължи лъжата. Отново затвори очи и потъна в мрака на измислената си слепота. Тя беше едно от нещата, които трябваше направи. Да разбере какво е да си сляп — това беше начинанието, в което на всяка цена трябваше да успее по време на пътешествието си. И престани да гледаш момичето, заповяда си той.
В два часа сутринта, когато улиците бяха покрити с лед, да хванеш такси в Ню Орлийнс беше само малко по-трудно, отколкото да хванеш бял еднорог.
Въпреки детството, прекарано сред дълбоките снегове на Минесота и дългата зима в Ню Йорк, на Моли й се струваше, че никога не й е било толкова студено, колкото тази нощ в Ню Орлийнс. Носеше карирана синя вълнена пола, розова блуза с дълги ръкави над тъмносиньо поло, високи до коленете ботуши и тънко палто, което за щастие се закопчаваше с цип — беше го взела, за да я предпази от студа по пътя към летището в Ню Йорк. Но ръкавиците й бяха тънки, плетената й шапчица не покриваше ушите й и тя не спря да трепери дори когато двамата с Пиърс влязоха в топлото такси. На Пиърс, който беше само по едно леко палто, без ръкавици или шапка, сигурно му беше още по-студено. Но той като че ли не усещаше студа. Фриц седна на покрития с киша под на таксито. Затвори нещастно очи и само потреперваше от време на време.
Шофьорът, неспасяем холерик, им каза, че повечето от местните му колеги отказвали да излязат по заледените улици. На един мост станали толкова много катастрофи и злополуки, че властите решили да го затворят.
— Ей това е — заключи бодро шофьорът. — Тая нощ могат да се срещнат само янки или луди хора. Вие от кои сте?
— Тя е янки — отзивчиво отвърна Пиърс. — А аз съм от лудите.
— Ха! — изкикоти се шофьорът. — А аз съм и двете. — И зави покрай ъгъла така, че таксито поднесе и се хлъзна от единия тротоар до другия. — Обичам да имам на разположение празни улици, целите само за мен! Виж само, удряш спирачките и се пързаляш като с шейна!
Моли се разтрепери още по-силно и затвори очи.
— Не се страхувай — утешително прошепна в ухото й Пиърс. — Ако ни убие, ще бъде изведнъж и най-малкото ще умрем топли.
Шофьорът пак се разсмя и профуча покрай друг ъгъл. Ами ако не ни убие изведнъж, искаше да попита Моли. Ами ако се блъсне и умрем от премръзване, заклещени в колата? Тя стискаше очи, докато се носеха към хотела като истинска шейна. Когато слизаше от таксито, усети, че краката й треперят. Чувстваше се вцепенена, докато Пиърс ги регистрираше на рецепцията. Сякаш всичко около нея ставаше като насън. Разкошното фоайе на хотела изглеждаше ужасно луксозно под замаяния й поглед. От тавана висяха огромни полилеи и старинните мебели блестяха ярко под златистата им светлина. В средата се издигаха няколко големи, богато обкичени елхи, високи почти до тавана. Моли никога не бе виждала по-красиви, освен може би по коледните витрини на Пето авеню.
Това беше хубав хотел, вероятно един от най-скъпите в цял Ню Орлийнс. Онзи, в който тя имаш резервация, беше точно обратното — един от най-евтините. Изведнъж се почувства виновна, че бе приела предложението на Пиърс. Беше й казал, че не очаква нищо в замяна, освен помощта й, обаче какво щеше да стане, ако не удържеше на думата си? Моли отново потрепери от студ. Не, трябваше да му вярва. Но трябваше някак да му се отблагодари за този лукс. Ала как? Администраторът пусна ключовете в ръката на Пиърс и той се обърна към нея!
— Готова ли си? — Подаде й ръка. Тя плъзна поглед през фоайето към две големи вити стълби! Беше почти невъзможно за сляп човек, дори с куче да си проправи безопасно път до стълбата и да си намери стаята си без нечия помощ. Разбираше неохотата на Пиърс да разчита на администраторите или на пиколата. Той беше горд човек. Естествено, че предпочиташе да помоли за помощ само нея. Тя решително хвана ръката му. — Стая двеста четиридесет и две — подаде й ключа Пиърс. — Поне няма нужда да мислим за багажа. Сигурно вече е на половината път към Юкатан.
Стаята й се стори почти толкова луксозна, колкото и фоайето. Сребристосините тапети бяха украсени с тъмносини ленти, които си подхождаха с цвета на дебелия килим и тежките кадифени завеси, а на масичките от двете страни на канапето бяха поставени кристални вази със свежи рози.
— Красиво е! — въздъхна Моли. — Мебелите са прекрасни…
— Наистина ли? — с престорена радост попита той. — Ще ми покажеш как да ги заобиколя, надявам се…
Тя се намръщи и се запита дали не я смята за нетактична, задето се възхищава на красота, която той не може да види. Преведе го през стаята, а после и през банята, като му обясняваше разположението на всичко необходимо. Най-накрая му показа леглото — огромно със сребристосиньо покривало.
— Седни — каза Моли. — Това е леглото ти. Великолепно е… — Опита се да го пусне, но той задържа ръката й в своята.
— Мислиш ли? — възрази Пиърс. — За теб е. Аз ще спя на канапето.
Странни тръпки преминаха по ръката й. Не можеше да му позволи да й отстъпи леглото си. Не биваше да му позволява и да я докосва, но неясно защо не се възпротиви.
— Не… Аз ще спя на канапето — твърде късо е за теб…
— Само един простак може да остави жена да спи на канапето. Ще спиш на леглото. Настоявам. Седни!
Той я придърпа на леглото и след миг двамата седяха на ръба на леглото, а ръката й все още беше в неговата. Опита се да стане.
— Наистина, няма да се чувствам удобно…
Пиърс я задържа до себе си нежно, но твърдо.
— Ще те оставя да спиш където пожелаеш, ако направиш нещо за мен…
— Какво? — развълнувано попита Моли. Спомни си какъв флиртаджия можеше да бъде, когато пожелаеше и не беше много сигурна, че ще успее да се справи с него. Беше достатъчно разстроена от кражбата, изгубения багаж и лудото каране на таксиметровия шофьор.
— Искам да докосна лицето ти — каза той и постави ръката си първо на рамото й, а после пръстите му леко погалиха страната й. Топлината им бе влудяваща. — Може ли? — Тя нервно прекара език по устните си. Не беше ли това начинът, по който слепите разбират как изглежда някой? От една страна й се струваше приятелско, напълно приемливо желание. От друга страна я изпълваше с опасения. Майкъл, внезапно осъзна Моли, беше момче. А Пиърс Годард беше мъж. Мъж, чието присъствие опияняваше сетивата й. — Моля те… — Той се наведе към нея толкова близо, че усети дъха му върху устните си. Не се опита да се отдръпне. Чувстваше се като омагьосана, неспособна да помръдне. Пръстите му докоснаха брадичката й, после бавно проследиха линията на веждата, а сетне погалиха копринената кожа на бузата й. — Имаш дълги мигли — тихо каза Пиърс. Тя затвори очи и остави пръстите му да ги изследват с лекотата на пеперуда. Докосването му беше най-нежното, което някога бе усещала. — Равни вежди — продължи той. — И малко упорито носле. Едно от онези сладки скандинавски нослета, с които е пълно в Минесота. И малка упорита брадичка… — Емоциите, които Моли се бе опитвала да подтисне, внезапно се разбунтуваха и изпълниха изтощеното й тяло. Чувството, което се стараеше да задуши още от момента на качването в самолета, се освободи и превзе съзнанието й. Толкова ми е приятно да ме докосва, помисли си тя мечтателно. Никой никога не ме е докосвал така… — И устата ти — нежно прекара палеца си през нея Пиърс и въздъхна. — Устата ти е пълна. И мека. И сочна… — Ръката му прихвана брадичката и обърна лицето й към него. — Устата ти — наведе се към нея той — е като гласа ти, загадъчна… И се нуждае от специално проучване. Може ли?
И Пиърс направи това, за което Моли тайничко си мечтаеше още от момента, в който го видя за първи път — загледан безизразно напред с тъмните си очила. Той притисна устните си към нейните и я целуна така, както никой не я беше целувал през целия й живот.