Ашли Съмърс
Вечната Ева (3)

Втора глава

Мери-Джо скочи на крака и едва не задуши своята братовчедка в прегръдките си.

— О, Ева, толкова съжалявам! Нямах представа. — Гласът й изневери. — Натаниъл Райт? Той ли те изостави?

— Той — едва отрони Ева.

— И дори не те позна? Как така? И цяла вечер… Как ли си се чувствала! Мръсник! Скъперник! Смрадлив пор! — Мери-Джо изруга толкова свирепо, че Ева се засмя през сълзи.

— Е, хайде, Мери-Джо, чак пък „смрадлив пор“! Това е удар под пояса, не мислиш ли? Освен това той също няма представа.

— Бих искала да го ударя и по-надолу — отвърна братовчедка й мрачно, отиде до барчето, наля бренди в ниска чаша и я подаде на Ева. — Вземи. Седни и го изпий. Защо няма представа? И как така, по дяволите, не може да те познае?

— Искаш ли да ти кажа колко пъти и аз си зададох същия въпрос? — попита Ева с леден тон и послушно отпи от огнената напитка. — Мисля, или може би просто се надявам, че не ме позна заради външността ми. Когато се запознахме във Вегас, бях с червена, ситно накъдрена коса… Но това не е единствената причина да ме забрави, Мери-Джо. Приключение за една нощ трудно се помни.

— Приключение за една нощ?! — свлече се на дивана Мери-Джо. — Ти?!

— Така беше, поне за него. Всъщност прекарахме цял уикенд, но това не променя нещата. Изглежда при такава ситуация мъжете забелязват само това, което ги интересува, но не и жената до себе си. Очевидно съм го впечатлила не повече от масажистка, която се наема един-два пъти. — Устните на Ева потрепериха при обидните думи, но вече беше свикнала да не се щади. — Любезен и очарователен, о, да, но той е виждал у мен само съвкупност от женски органи.

— Елизабет-Ева Шеридан, престани! Много добре знаеш, че това не е вярно. Никой мъж не може да те погледне и да види само „органи“.

Раменете на Ева увиснаха. До болка й се искаше да повярва в това, но фактите бяха необорими.

— Тогава и аз не мислех така, а бях доста предпазлива. До появяването на Нейт никога не бях нарушавала правилото си да не излизам с клиенти на клуба.

— Но той е бил изключение — подхвърли Мери-Джо.

— Да, беше — отвърна Ева предизвикателно. — Не ми се нахвърли, не правеше мръсни забележки, дори не ме докосна през първата нощ. След вечеря отидохме в едно казино и залагахме. Печелим ли, или губим сякаш беше без значение за него. На зазоряване ме изпрати до апартамента ми, целуна ме по носа и си тръгна. Помислих, че съм го отегчила, но на следващата вечер се появи отново, тъкмо когато приключвах работа. Сервирах по масите и си спомням, че това не му хареса. Попита ме рязко: „Не са ли прекалено тежки тези подноси за теб?“. Наистина бяха тежки, но той единствен го забеляза. — Изражението й се смекчи, а в гласа й се прокрадна мечтателна нотка. — Тогава беше на двайсет и седем и нямаше представа на колко години съм. Тежкият грим, оскъдните костюми и важността, която си придавах… Как би могъл да се досети, че съм само на деветнайсет? Онази нощ отидохме в апартамента му в хотела. Той поръча вечеря с шампанско на балкона. Беше прекрасна нощ, гореща, тиха и звездна. Говорихме в продължение на часове. Искаше да знае всичко за мен! После… Цяла нощ спах в прегръдките му. Не можех да се освободя. Не че исках, но всеки път, когато помръднех, той ме притискаше, сякаш се страхуваше да не ме изгуби. — В гласа й се прокрадна ирония. — Защо не? Подхождахме си идеално, свързани по всички възможни начини. Не е нужно да ти казвам, че шокът бе твърде силен, когато се събудих на следващата сутрин и го видях готов за заминаване. Беше решил да си тръгне един ден по-рано… — Все по-трудно й беше да се владее. — О, Мери-Джо, бях луда по него! Дори сглупих и му го казах. Но той ми напомни за нашата уговорка „никакво обвързване“, която, разбира се, бях забравила, защото смятах, че той ще промени решението си. После ми каза, че съм прекрасна, че уикендът е бил чудесен. Благодари ми любезно и… си отиде.

— А защо не е научил за резултата от този чудесен уикенд? — попита Мери-Джо през зъби.

— Защото не можах да го открия. Не е ли странно? След часове, прекарани в разговор, не знаех нито адреса му, нито телефона, нито дори името на компанията, в която работеше. Знаех само, че живее в Лос Анджелис. Името му го нямаше в указателя. В този момент дори нямах представа дали ми е казал истинското си име. Все едно. Пратих го по дяволите… Не се нуждаех от Нейт Райт, не се нуждаеше от него и моето бебе! — Тя се засмя дрезгаво. — Но бях толкова изплашена, Мери-Джо. Бях ужасена. Нямах пари. Едва преживявах. Как, за бога, щях да отгледам детето си? Бяхме взели предпазни мерки… но бебето се появи. Качих се на автобуса към дома. А пътуването беше дълго, Мери-Джо. Разполагах с много време, за да си дам сметка за положението, в което се намирах. Пълзях към дома като пребито куче и си мислех за посрещането, което ще получа, щом пристигна. Знаеш, че мама…

— Да, знам — изсумтя Мери-Джо. — Ти никога не би избягала във Вегас, ако тя не беше такава стара усойница… Извинявай, Ева, за мъртвите не се говори лошо — отсече тя и сви юмруци. — Но мама ми каза как се е държала с теб, когато си се върнала!

— Отдавна съм се примирила с това. Пък и аз вече не бях онази малка провинциалистка… Предпочитах да живея в Конкорд. Никога не съм съжалявала за решението да задържа детето. Всъщност дори няма да съм искрена, ако кажа, че съжалявам за онази вечер с Нейт, защото той ми даде моята скъпа Аманда.

— Да, разбира се, но… — Мери-Джо тръсна буйните си къдрици. — Все още ми е трудно да възприема всичко, особено това, че те е забравил.

— И мен това ме измъчва — отрони Ева печално. — Знам, глупаво беше от моя страна да пропусна факта, че той е дошъл само да се позабавлява във Вегас. Но прегръдките му ме караха да мисля противното. — Тя сви рамене. — Каква глупачка бях.

— Ето още една загадка — въздъхна Мери-Джо. — Зная много добре, че не си глупачка. Какво чувстваш към него сега? Още ли го обичаш?

— Не — отвърна безизразно Ева.

— Мразиш ли го? Укоряваш ли го?

— Не го мразя. — Ева стана и отиде до прозореца. — Работих упорито, за да изградя добър живот за Аманда и мен, не бих позволила омразата и обидата да го опорочат. Но от време на време го укорявам. О, Мери-Джо, толкова е несправедливо! Той си тръгна, без да пострада, а аз… Искаш ли да знаеш кой е най-самотният момент в живота ми? Когато сложиха Аманда в ръцете ми за пръв път и нямаше с кого да споделя… — Тя замълча и яростно пъхна ръце в джобовете си. — А тогава тя беше толкова крехка и бях така затруднена финансово, че имаше за какво да го укорявам. Но омраза? — Тя се усмихна нежно. — Как бих могла да го мразя, след като той ме дари с най-ценното съкровище на земята? Как бих могла да изпитвам огорчение, като виждам всеки ден личицето на Аманда?

— Сигурно си права. И какво смяташ да предприемеш?

— Не знам. Вероятно нищо. Досега се справях чудесно и без него. Едва ли ще ми е нужен занапред.

— Но той е богат, а в бъдеще те очакват големи разноски — колеж за Аманда и всичко останало — отвърна Мери-Джо.

— Мога да се грижа за Аманда. Ако исках пари, щях да се омъжа за моя шеф. Той е луд по Аманда и чувствам, че не съм му безразлична. За съжаление е прекалено добър човек, за да бъде обвързан с жена, която не го обожава безрезервно.

— Често съм се чудила защо не грабнеш Брайън — прошепна Мери-Джо и докосна пламналото лице на Ева. — Ева, толкова съжалявам, задето си се чувствала самотна при раждането на Аманда… Трябваше да бъда до теб тогава, вместо да кръстосвам насам-натам заради моята работа…

— Твоята работа е страхотна и напълно заслужава да се върши — възрази Ева. Мери-Джо беше художничка. — Ти каза, че Нейт е богат. Откъде знаеш? Патрик говори ли за него? Какво каза? — попита тя доста заинтригувано.

— Нищо. Опитах се да полюбопитствам, но Патрик мълчи като риба — отвърна Мери-Джо възмутено. — Просто правя изводи. Часовникът му доста ми помогна, но най-вече авторитетът, който мъже като него излъчват, подобно на скъп одеколон. И ние не сме отседнали на евтино място, Ева. Ако собственикът на вилата не ми беше приятел, нямаше да сме тук.

— Ура за приятелите! — прозина се Ева. — Е, аз си лягам… Изтощена съм.

— Аз също. — Мери-Джо започна да гаси лампите. — Нейт ще ти се обади ли утре?

— Да.

— Какво ще му кажеш?

— Не знам и съм прекалено уморена да мисля за това.

Но след като облече нощницата и легна, въпросът се промъкна в съзнанието й като крадец и не я остави да заспи. Против волята й мислите й се върнаха назад към първата среща с Нейт. Спомни си съвсем ясно пламенния унес на страстта, моментите, в които времето спираше и оставаха само еротичните усещания и горещите чувства. Желаеше го до полуда и тръпнеше от невероятните удоволствия, на които я бе научил.

Тя се сгуши в завивките и затвори очи. Спомни си и други чувства — не толкова красиви. През седмиците след неговото заминаване проля много горчиви сълзи, понесе стоически битката между развилнелите се в сърцето й любов и омраза, продължи да се надява, съвсем неоснователно, че той ще се върне.

Но всичко това избледня, когато откри, че носи неговото дете. Нуждаеше се от Нейт, но го ненавиждаше. Още повече мразеше себе си за неспособността да обуздае желанието си към мъжа, който я беше изоставил. Ева потръпна при спомена за тези дни. Господи, на каква клада бе горяла!

Но оцеля. Напусна Вегас, беше изгонена от майчиния дом, намери работа, роди бебето и се справи сама. Какво друго можеше да стори?

Беше престанала да обича, да желае, да мрази. Най-трудно бе потиснала омразата, но си бе наложила да приеме грубата действителност. Нейт не я бе лъгал. Тя се бе самозаблуждавала.

Преодоляването на огорчението бе крачка напред към зрелостта. Всичко, което остана от тяхната кратка среща, беше горещата й любов към красивото, свенливо и весело момиченце, което бяха създали. Устните й се свиха. Защо да споменава закопнялото си сърце? Все едно, през повечето време дори не знаеше за какво копнее.

Сподави прозявката си. Костите я боляха от изтощение. Преди да потъне в сън, се запита какво ще му каже, когато се обади утре сутринта.

 

 

Събуди я прекрасният аромат на кафе и я поведе надолу към кухнята. Ева си наля и се облегна на прозореца. Погледът й се зарея навън към сивата скала. Мисълта за Нейт не я тревожеше толкова на дневна светлина. Слънчевите лъчи отслабваха силното му въздействие върху нея. Или може би го беше надценила.

Още малко кафе и после ще се обадя на Аманда, реши тя и напълни отново чашата си. Отпивайки от горещата напитка със сметана, тя се настани на високото столче и взе телефона. Разговорите с дома й носеха радост, макар да бяха скъпо удоволствие.

Аманда преливаше от новини. Котката имала четири малки. Хана направила вкусни сладки. Аманда тъкмо била поканила гости на чай под ябълката, когато — ама съвсем безпричинно — я „ухапала“ пчела.

След като изрази майчинско съчувствие и възмущение от колосалното безочие на някои пчели, Ева приключи разговора, разменяйки няколко успокоителни думи с Хана, своята икономка.

Мери-Джо влезе тъкмо когато Ева затваряше телефона. Братовчедка й бе прегърнала огромен букет цветя.

— Добро утро. Нейт се обади. Поръча да му звъннеш. Номерът му е на жълтото тефтерче.

— Благодаря, миличка, но защо си така навъсена?

— Ще се срещаш ли пак с него?

— Да. Ще опитам да поосвежа неговата мързелива памет. Все пак защо си навъсена?

— Ами, не знам. — Мери-Джо нареди розовите и бели хризантеми във вазата. — Възнамеряваш ли да му кажеш за Аманда?

Ева трепна като ужилена.

— Господи, не! Няма да му кажа нищо, ама нищичко. — Засрамена от твърде енергичния си отказ, тя се засмя и щипна чипия нос на братовчедка си. — Това ли те притеснява?

— Не, не точно. Така и предполагах. Просто цялата ситуация ме тормози, Ева — избухна Мери-Джо. — Харесвах Нейт. Знаеш ли, той ми се струваше… симпатичен? Но изглежда доста мъже са такива — симпатични отвън и негодници отвътре — каза тя замислено и бързо закри уста с ръка. — О, Ева, съжалявам. Забравих, че говоря за бащата на Аманда!

— Не се извинявай за това, че казваш истината, миличка. Някои мъже действително са такива. Ще видим дали и Нейт е от тях. Засега искам още веднъж да изпробвам паметта му… — Тя сви рамене и вдигна слушалката. — Не е толкова страшно, Мери-Джо.

Въпреки безгрижния и самоуверен тон, Ева усети как гърдите й се стягат. Гласът на Нейт сякаш разчупи обръчите.

— Здравей, красавице! Точно възнамерявах да ти се обадя. С Патрик смятаме да излезем на риболов този следобед и тъкмо си мислехме колко по-приятно би било, ако двете с Мери-Джо ни придружите. Какво ще кажете за една разходка с лодка?

— Страхотно! Обичам лодки! — каза Ева и изстена наум.

 

 

— Не си с ума си, ако мислиш, че кракът ми ще стъпи на някоя миризлива, стара рибарска коруба! — заяви възмутено Мери-Джо.

— Хайде, не бъди сноб — изсумтя Ева. — Възможно е дори да ни хареса.

И двете жени бяха приятно изненадани, когато предположението на Ева се сбъдна. „Миризливата, стара рибарска коруба“ се оказа чудесна яхта с екипаж.

Ева непрекъснато беше на тръни в присъствието на Нейт. Дръж се естествено, повтаряше си тя. Но не беше лесно. С избелелите си джинси и червения плетен пуловер той излъчваше властна мъжественост, а младата жена познаваше добре всеки сантиметър от това красиво тяло. Слава богу, че носеше огледални слънчеви очила. Безличността, която му придаваха, донякъде облекчи опънатите й нерви.

Разхождаха се по палубата, където, въпреки протестите й, Мери-Джо вече бе настанена с въдица в ръка и трябваше да изтърпи инструкциите на многознайкото Патрик.

— Ловила ли си риба? — обърна се Нейт към Ева.

— Аз?! Шегуваш ли се? — Тя трепна, когато Патрик измъкна шепа скариди за стръв и ги подаде на Мери-Джо. — Гадост!

— Имаш ли изобщо представа как се лови риба? — нетърпеливо попита Нейт. Ева поклати глава и той въздъхна. — Май ще трябва да те науча.

— Не ставай смешен. Нямам ни най-малко желание да уча такава мърлява работа.

— Напротив, сигурен съм, че искаш да се научиш. Седни, а аз ще донеса стръв.

— Нейт! Ако мислиш, че някога ще докосна скарида, която не е гарнирана със сос…

— Шшт, слушай учителя.

Ева му предложи да поплуват, за да проверят дали акулите са гладни. Без да обръща внимание на гръмкия смях на присъстващите, тя се отдалечи. Нейт я последва. Щом спря и се обърна, Ева едва не се сблъска с него. Той я задържа, после бавно отпусна ръце.

— Благодаря ти — задъхано рече тя. В косата му долови аромата на морето. — Няма ли да ловиш риба?

— Риба мога да ловя по всяко време — отвърна той дрезгаво.

Ева се закашля престорено. Думите бяха без значение. Тя знаеше много добре какво означава този тон. Когато го чуеше, изпитваше непреодолимо желание да забрави всичко и да се отпусне в прегръдките на Нейт.

Той също бе развълнуван. Устните й бяха толкова близо до неговите. Сега знаеше какъв е вкусът им. Трябваше само да сведе глава. И почти го направи. Но паниката, внезапно проблеснала в погледа й, го спря. Паника?! Абсурд, помисли си той ядосан. Тя нямаше причина да се страхува. Нежността, която събуждаше у него, беше почти осезаема.

Ева вирна брадичка. Мъжът се засмя — на себе си, на нея и на приятното чувство, което го беше обзело. Какво от това, че предизвикателството във виолетовите й очи не съответстваше на обичайния дуел между мъжа и жената.

— Е, хайде да потърсим бира и тихо местенце за разговор, вместо да стоим тук, изложени на гнева на вятъра — заповяда той.

— Нямам нищо против — сложи си Ева слънчевите очила. — Но не в кабината. Въздухът е прекрасен — действа като освежителен душ!

— Можех да мина и без това сравнение — промърмори Нейт.

Закътаното местенце, което той откри за двама им, имаше добър изглед към брега. За кратко разговорът се съсредоточи върху пейзажа. Ева пестеше думите си и просто слушаше плътния му глас. На Нейт скоро му омръзна.

— Говори ми! — рече той. — Искам да знам всичко за теб, включително и какво се крие зад тази усмивка.

Макар че думите му пронизаха кожата й като миниатюрни остри стрелички, Ева продължи да се усмихва иронично. Преди да се подчини, тя изчака стюардът да налее питиетата — бира за Нейт и диетична кола за нея.

— Управлявам верига от фитнес центрове. Освен това отговарям за връзките с обществеността и съм инструктор по аеробика. Доста съм натоварена. Понякога дори прекалено, но печеля добре — отвърна тя гордо.

Гордостта й беше оправдана. Някогашното отчаяно, ужасено момиче сега беше уверена млада жена, която караше спортна кола, носеше хубави дрехи и притежаваше малка, но хубава къща с икономка.

— Постигнах всичко с тежък труд и упорство. Нищо не ми бе дадено наготово.

— Не бих и допуснал противното — каза той, леко заинтригуван от агресивния й тон.

— А ти? Продължаваш ли да правиш компютри?

— Откъде знаеш, че работя с компютри? — повдигна вежди Нейт.

Тя прокле наум необмислената забележка и опита да прикрие грешката си.

— Ами, като че ли от Патрик. Сигурно е споменал нещо на Мери-Джо.

— Хм. Явно Мери-Джо не е доразбрала, защото вече не се занимавам с това.

Смутена, Ева го изгледа втренчено. Когато за първи път го попита какво работи, той каза само: „Правя компютри“ и смени темата.

— Но нали си се занимавал с това? — настоя тя.

— Да.

— Магьосник на електронните чипове — пошегува се тя. — Ще ми разкажеш ли, или е тайна?

— По принцип избягвам тази тема… — Той се усмихна. — Но не е тайна. Чувала ли си за „Стармарк Компютърс“?

— Та кой не е?

Той се засмя.

— Заедно с няколко приятели основахме фирмата в гаража на Джордж Стар. Когато излязохме с първия модел, пазарът избухна. Невъзможно беше да задоволим търсенето.

— Нейт, това е фантастично! — възкликна искрено Ева. Историята на „Стармарк Компютърс“ беше добре известна в бизнес средите. — Не се ли занимаваш вече с продажби на компютри?

— Не. Преди пет години напуснах „Стармарк“ и се залових със софтуер. Това се оказа доста прозорлив ход. Не само че предлагаме най-добрите програми на пазара, но се спасих от градските неволи. Ръководя бизнеса от къщата си в провинцията. Компютърна зала, частен офис, комуникационна система… — Нейт замълча. Изведнъж се видя през нейните очи. Господи, той се хвалеше! Опитваше се да я смае като хлапак.

Ева се усмихна.

— И къде е тази твоя внушителна къща? В Калифорния ли? „Стармарк Компютърс“ започнаха там, нали?

— Да, в Лос Анджелис. Но когато започнах да работя самостоятелно, напуснах града. „Внушителната ми къща“ е в Портланд, щат Мейн.

Явно си бил там, когато така отчаяно се опитвах да те намеря, мина й през ум.

— Защо Мейн?

— Няма определена причина. — Той се протегна и сплете пръсти зад тила си. — Просто така реших.

Тонът му беше хладен, но тя настоя.

— Хубаво е в Мейн, особено крайбрежието… Но ти си купил къща и тук.

— Странно, нали? Възнамерявам да я продам. Честно казано, дори не знам защо я купих. Направих го съвсем импулсивно.

Импулс, който няма нищо общо с теб, каза си Ева, иронизирайки обзелото я вълнение.

— Разкажи ми за дома си в Портланд. Сам ли живееш там?

— Къщата е от червени тухли и е разположена на алея с дървета. Дъсти живее с мен. Той е като моя Петкан, въпреки че го заварих там. — Нейт се изправи. — Мисля, че ще е по-добре да кажа на капитана да обърне към брега. Морето вече не е спокойно.

Забележката му бе напълно ненужна, защото Мери-Джо приближаваше към тях с яростна физиономия. И нищо чудно, помисли си Ева, едва сдържайки смеха си. Висока вълна я беше обляла от глава до пети.

— Просто млъкни, Патрик — скастри тя зачервения мъж, който я следваше по петите.

И той самият бе мокър, но очевидно това не го смущаваше. Мери-Джо грабна плажната чанта и се отправи към каютата, за да се преоблече, а Патрик се стовари в един шезлонг в салона.

Ева му отправи съчувствен поглед, но реши да не се присъединява към него. Нейт се върна от мостика и я намери подпряна на парапета. Вятърът играеше с косата й.

— Толкова си красива — рече мъжът.

Тя го погледна и сърцето му се сви. Мразеше това недоверие в очите й. С голямо удоволствие би се срещнал с мъжа, който го беше породил!

— Ева, искам да вечеряш с мен.

Ева си остави трийсет секунди за размисъл.

— Добре. Защо не? Нали трябва да хапнем някъде — каза тя, съзнавайки, че потъпква мъжкото му самочувствие, но неспособна да се сдържи. — Къде ще се срещнем?

— Да те взема ли към седем?

— О, сами ще дойдем. Само кажи къде.

— Какво означава това „сами“? Вие и до пристанището дойдохте сами.

— Съжалявам, ако това те дразни, но ми харесва да имам на разположение собствена кола. Така мога да си тръгна винаги, когато пожелая. Но може да направим компромис — додаде тя, щом мъжът се отдалечи и посегна към вратата на кабината.

— А може и да се откажем.

— Не. — Ева импулсивно го хвана за ръката и се засмя, стресната от собствената си реакция. — Не искам да се отказвам.

— Аз също. Е, какъв е компромисът?

— Аз ще те взема. Исках да кажа — ние. В седем часа?

— Добре. Защо не? Нали трябва да хапнем някъде. — Тя се засмя спонтанно. Нейт вплете пръсти в нейните. — Кажете ми, госпожице Шеридан, какво обичате най-много за вечеря?

— Салата от цикория, хрупкави кифли, печен омар и чиле.

— А любимото ти цвете?

— Незабравки.

— Хм. Някое друго?

— Обичам всички цветя — сви рамене тя и отдръпна ръка.

Мери-Джо се появи отново — сресана, облечена в бял моряшки костюм. Патрик, разбира се, беше все още в мърлявия си рибарски екип. Мери-Джо сбърчи носле веднага щом мъжът застана до нея.

— Нейт, наближаваме ли брега? — извика тя. — Вече се наситих на този род забавления. Патрик, имаш ли нещо против да застанеш от подветрената страна? Остани там, докато изминем последния километър.

Ева не можа да долови какво точно отговори Патрик. Дочу само гърления смях на Нейт.

 

 

— Много си мълчалива — отбеляза Мери-Джо по пътя към вилата.

— Уморена съм.

Щом се прибраха, горещият душ повдигна духа й и в седем Ева се чувстваше готова да се върне на полесражението.

Къщата на Нейт представляваше прекрасна композиция от стъкло, камък и червено дърво с изглед към морето. Двамата с Патрик ги чакаха отвън. Нейт беше свалил очилата и втренченият му поглед я прониза като светкавица. Кръвта й кипна. В същото време почувства как кожата й настръхна. Не го беше надценила. В един миг, който й се стори безкраен, тя закопня да се втурне към него и да го помоли да я прегърне.