Ашли Съмърс
Вечната Ева (13)

Дванадесета глава

Ако Нейт беше малко по-невнимателен, нямаше да забележи въздействието на думите си върху нея. Паниката и смущението, които затъмниха прекрасните й очи като облак, изчезнаха мигновено. Тя се намръщи и се отпусна бавно на възглавницата.

— Какво, за бога, те кара да мислиш така?

Той я прикова с поглед. Неволното възхищение се смеси с изненадата от нейната невъзмутимост.

— Трябваше да се досетя, че ще реагираш така. Но твоите номера вече не минават. Знам всичко, Ева.

— Какво знаеш?

— Знам, че Аманда е моя дъщеря.

— Значи нищо не знаеш. Тя е моя.

Ева се почувства отчайващо объркана. Замълчи и помисли, извика вътрешният й глас. Но преградата, която беше изградила срещу Нейт, не се поддаваше на разума. Водеше я единствено слепият инстинкт.

— Нейт, това е лудост. Казах ти за моя приятел от гимназията. Боже мой, не мога да си представя откъде ти е хрумнало, че ти си неин баща!

— Така ли? — изсмя се той дрезгаво.

Сякаш нещо стисна гърлото му и увеличи болката от думите й. Беше жадувал за нейното признание, но всъщност то не му бе необходимо. Беше достатъчно проницателен, за да съзре в уклончивостта й потвърждение на горчивата истина. Техните отношения бяха изградени върху лъжи.

Почувства се като вулкан пред изригване, облече халата си и й подхвърли сатенено кимоно.

— Облечи това, моля те. Не бих искал да се разсейвам.

В очите й проблеснаха светкавици, но тя се подчини.

— Хайде да поразнищим положението, искаш ли? — предложи Нейт. — Може да включим няколко неоспорими факта като коледния рожден ден на Аманда.

— Коледен рожден ден ли? — изненадано попита тя.

— Точно така, Ева. Преди няколко дни на плажа, когато спомените ми се възстановиха, Аманда ми каза, че е родена на Коледа. Така стигнах до заключението, че е моя дъщеря, макар че много преди това изпитвах странно недоверие към твоята история, но го отхвърлях. Беше прекалено унизително за гордата честна жена, от която се възхищавах толкова много.

Сарказмът му я накара да вирне брадичка. Той стисна юмруци.

— Дори когато Аманда ми каза, че дядо Коледа й е донесъл подарък за рождения ден — всъщност добрия чичо Брайън — изръмжа той, пронизан от ревност при мисълта, че друг мъж бе имал тази бащинска привилегия, — дори тогава продължих да се съмнявам. Повтарях си непрекъснато, че вероятно веднага си се прибрала у дома, след като съм напуснал Вегас. Ти сама го каза. Била си нещастна, разочарована, имала си нужда от утеха и си я намерила. Разбираемо е. И на мен ми се е случвало… Не беше лесно да се самозаблуждавам до такава степен, но беше по-приемливо от другата възможност.

— И каква беше тя? — попита Ева заинтригувано.

— Че си ме лъгала — процеди той през зъби. — Преднамерено, непрекъснато, гледала си ме в очите и си ме лъгала. Не клати глава. Съществуват факти, по дяволите! Дори първото нещо, което ми каза за Аманда, беше лъжа. Каза ми, че била на три, а всъщност е почти на четири години. Явно си забременяла през април. Точно тогава се срещнахме. Дори ти не можеш да промениш тези факти.

Ева имаше чувството, че е попаднала в плаващи пясъци. Ако продължеше да се съпротивлява, само щеше да ускори потъването си. Но не прекрати борбата.

— Понякога фактите подвеждат, Нейт. — Тя свали кимоното, взе робата си и я нахлузи. — Вече ти казах за Бакс и не желая да повтарям. Уморена съм, гладна съм и искам да се прибера у дома.

Нейт яростно я хвана за ръката.

— Престани, Ева! — избухна той. — Не е имало никакъв Бакс, никакъв „безразличен“ друг мъж, никакви разбити чувства!

— Грешиш, Нейт. Имаше. Никога не съм те лъгала. Бакс наистина съществува.

— Не отричам, че е съществувал. Но ти си носела моето дете. — Упоритото й мълчание, го накара да изругае. — Ева, за бога, признай! Когато си тръгнала от Вегас, си била бременна!

— Добре, по дяволите, бях бременна! Бременна и отчаяна!

Думите й прозвучаха като камбанен звън в тихата стая. Успокой се, каза си тя. Но щом погледна Нейт, тревогата й се усили. Гърбът му беше скован от насъбралия се гняв. Той я обвиняваше.

— Отчаяна, уплашена и сама — додаде тя убийствено тихо.

— Съзнавам това — отвърна Нейт безизразно.

— Нямаше как да се свържа с теб. Нямах нито адрес, нито телефон, нито дори името на компанията ти.

— И това знам. Приемам своя дял от вината за всичко. Но миналото не извинява настоящето. — Очите му бяха като тъмни кладенци на посърналото лице. — Колко време бяхме заедно през последния месец, колко възможности имаше да ми кажеш! Бяхме приятели, бяхме любовници. Дори ти предложих заедно да градим бъдещето си. Но ти продължаваше да мълчиш. Защо? Аманда е и моя дъщеря. Как си могла да пазиш в тайна подобно нещо?

— Не бях готова да ти разкрия тайната. Не знаех що за човек си. Дори не знаех дали заслужаваш да я видиш, какво остава да научиш, че е твоя. Сигурно разбираш защо…

— Разбирам, естествено, но аз също ти дадох възможност да видиш. Да видиш, че не съм чудовище, че заслужавам доверие и съм почтен, по дяволите!

Нейт замълча и се облегна на полицата над камината. Успокой се, рече си. Не можеш да си позволиш прибързани действия. Но, господи, колко го болеше!

— Може би това не те е интересувало. Може би не съм прозрял какво точно търсиш. Така е, нали? — попита той, осенен от нова мисъл. — Можеше да продължа да ти угаждам до посиняване, без нищо да се промени, защото ти никога не си смятала да ми кажеш. Защо да си правиш труда, след като можеш да имаш всичко — моята дъщеря, мен, парите ми — без да рискуваш нищо? Ако и този хитър план не успееше, винаги можеш да разчиташ на Брайън Оливър. Защо тогава да не опиташ? И в двата случая излизаш победителка.

Ева стисна до болка зъби. Отвратителното му обвинение беше обида след всички нощи, в които беше плакала за него. За него, не за парите му — те не я интересуваха!

— Няма да удостоя подобно обвинение с отговор — рече тя сдържано. — Е, вече знам какво мислиш за мен. А сега какво, Нейт?

— Искам детето си. Ще получа бащински права, дори с цената на съдебна битка.

Съдебна битка!

— Нейт… — Тя преглътна и опита отново. — Знаеш, че нямаш основания за съдебен иск. Не разполагаш с никакви доказателства, че е твоя. Ще станеш за присмех. Не можеш да спечелиш.

— Но мога поне да опитам.

— Нейт, предупреждавам те — извиси тя глас.

— И аз те предупреждавам. Имам право да получа попечителство над дъщеря си и ще се възползвам от него.

— Право? Ти имаш наглостта да говориш за права? — Ева скочи на крака, побесняла. — Къде беше ти, когато я раждах? Къде беше, когато я заведох у дома, изплашена до смърт — неопитна майка, без ни най-малка представа как да се справя? Къде беше, когато люлеех болното бебе на ръце през дългите нощи?

Нейт отвори уста, но с жест Ева спря възраженията му.

— И тези безценни пари, за които си толкова загрижен. Къде бяха те, когато се чудех как да платя за лекарствата, за непрекъснатите консултации с лекари, всички онези разходи, които осигуровката не покрива? Специални медицински сестри? Осигурявах ги. Вдишващи апарати за астматични пристъпи? Купувах ги. Специални обувки за Аманда, храна, дрехи и дом? Заслужила съм правото да ме наричат „мамо“. Какво те кара да мислиш, че ти имаш правото да те наричат „татко“?

— Това, че съм баща.

— Биологически — да. И толкова. Сега се махай оттук. До гуша ми дойде от теб тази вечер. Не ме докосвай. Махай се оттук и ме остави на мира!

Искаше му се да заплаче, но възрастните мъже не плачат и той се засмя.

— С удоволствие бих изпълнил молбата ти, ако това не беше моята къща.

— О! — Тя се огледа объркано. — Тогава аз си тръгвам.

Тя се обу и грабна сакото и чантата.

Той я последва. Чувстваше се измамен, предаден и ужасно онеправдан.

На вратата Ева спря за едно последно предупреждение.

— Знам, че си властен мъж, Нейт, и си свикнал да постигаш своето. Но не и този път, не и с Аманда. Съветвам те да помислиш, преди да предприемеш нещо, защото мога да бъда жестока.

С блеснали от сълзи очи тя се изправи, висока и горда, стрела насочена право в сърцето му. Нейт парира удара с неразумния гняв на несправедливо обвинен човек.

— Бих те посъветвал да си намериш добър адвокат. Аз вече имам.

Устните й се свиха.

— Разбира се, че имаш. Сбогом, Нейт. Приятни сънища.

Тя отвори вратата, излезе и потъна в нощта.

Прекрасно пожелание, призна Нейт с увиснали рамене. Дълго време щеше да измине, преди да може да спи добре.

 

 

Почти седмица по-късно Ева си проправи път през претъпкания с хора салон за тренировки и бързо излезе. От тротоара пое по тревистата пътечка към служебния паркинг. Под краката й шумоляха опадали листа. Би се насладила на свежия есенен ден, ако не беше загубила способността да се радва.

Мислите й неизбежно се връщаха към Нейт и към нощта, в която се бяха разделили. Спомни си усмивката му, когато се сбогуваха — странно, тъжно, цинично изкривени устни. Сърцето й се сви. Докато стигне до къщата на Мери-Джо, вече трепереше неудържимо.

— Напълно естествена реакция — промърмори тя и зави в уличката. — Най-красивата ми мечта и най-ужасният ми кошмар, събрани в едно.

Паркира пред алеята и за миг остана в колата. От задния двор се чуваха радостни викове. Аманда разпиляваше купчината от листа, събрани с гребло от Мери-Джо.

— Здравей, мила! — поздрави Мери-Джо. — Ето, Манди, вземи греблото. Двете с мама трябва да поговорим.

— Здравей — отвърна Ева, отвори портата и получи звънка целувка от дъщеря си. После повдигна вежди. — За какво ще говорим? — И последва братовчедка си в благоуханната кухня.

— Тревожа се за теб. Нещо ново?

— Нищо ново нито от него, нито от адвоката му.

— Защо не се обадиш на Нейт?

— Защо да му се обаждам? Казах ти какво възнамерява да предприеме. Освен това ще се върне от изложбата едва тази вечер.

— Ами тогава направи нещо.

— Мисля за това, Мери-Джо! — въздъхна тя. — Съжалявам, не исках да бъда груба. Слушай, омръзна ми да говорим за това. Хайде да сменим темата. — В отчаяния й поглед проблесна искрица. — Например бихме могли да поговорим за изложбата ти във вторник. Със сигурност ще дойда.

— Господ ми е свидетел, че ще имам нужда от теб — отвърна Мери-Джо и погледна към Аманда, която все още палуваше из купчината листа. — Кога смяташ да й кажеш за Нейт?

— Когато намеря за добре.

— Това вече е проява на инат, Ева — упрекна я тя. — Остави ме да ти кажа още нещо и ще млъкна. Нейт те обича и ти го обичаш. И двамата обичате това малко момиченце. Помисли върху това, миличка, и мисли със сърцето си.

— Оттам идва цялата беда, Мери-Джо — напомни й Ева с мрачна усмивка.

— Знам, но не си ли заслужаваше?

— Да, заради Аманда.

По-късно същата вечер Хана реши да отиде на кино. Ева приготви вечерята и настани Аманда пред телевизора, докато почисти кухнята. Облаци покриха небето и къщата започна да скърца от вятъра. Ева потръпна от звука. Нищо не беше както преди — домът й, животът й, празната спалня.

Тя осъзна с болка колко много й липсва Нейт. Не беше направила нищо, с което да заслужи гнева му. Той бе жесток и несправедлив, напомни й наранената гордост.

Но и аз също, призна Ева предпазливо. Да го обвини в грубо пренебрегване на дете, за което той дори не е знаел, не беше честно. Той не можа да се защити. Не му даде тази възможност. Предубежденията й отпадаха едно по едно и й позволиха да види с почти болезнена яснота грешките, които бе направила. Трябваше да се опита да поговори с него и да отвърне на обвиненията му спокойно и разумно. Вместо това беше оставила негодуванието да ръководи действията й.

Гневът се стопи и я остави невероятно уязвима. Очите й се напълниха със сълзи. Тя се отпусна в стола, покри лицето си с длани и плака дълго.

Когато най-сетне отиде при Аманда, момиченцето се беше сгушило под одеялото на баба си. Ева изпъна рамене, загаси телевизора и седна до детето.

— След малко ще го пуснем пак, миличка. Но първо искам да ти кажа нещо. Нещо прекрасно.

 

 

Нейт излезе от тежкия унес и извърна очи от светлината, нахлуваща през прозорците. Почивките през деня не му бяха навик, но през последната седмица бе работил като луд дори нощем. Накрая умората надделя.

Тази всеотдайност не бе породена от благородна амбиция за напредък. Яснотата на електронната технология беше за предпочитане пред объркания му личен живот. Разговаря с адвоката си веднага щом се върна в Портланд, но още не бе подписал документите за започване на делото. Щеше да го направи. Скоро. Как му се искаше да не звучи така безвъзвратно.

Събота. Обещал беше на Ева да й се обади днес. Изведнъж образът й изплува в съзнанието му. Стомахът му се сви. Тя му липсваше. Слабо казано. Имаше нужда от любов. Позната история, помисли си той иронично. Нима нещата отново се повтаряха?

Патрик застана на вратата и Нейт се усмихна кисело.

— Ще трябва да поговоря с Дъсти. Напоследък пуска тук кого ли не. На какво дължа тази съмнителна чест?

— Отдавна не сме се виждали. Реших да видя как я караш. Е, как я караш, приятелю Нейт?

— Слаба работа. А ти?

— Горе-долу същото. Изпусна интересна изложба.

Несвързаният разговор продължи известно време и секна. Нейт стана, за да сложи дърва в огъня.

— Виждал ли си Мери-Джо напоследък? — попита той нехайно.

— Няма смисъл. Тя изрази желанието си съвсем ясно. — Тъмносините му очи се втренчиха в пейзажа от Сезан над камината. — Но ще отида на изложбата. Не като купувач. Вече купих три платна. Анонимно, така че не ме издавай.

Нейт се намръщи.

— Много си великодушен.

— Нищо подобно. Картините й са добра инвестиция.

— И все пак очевидно ти искаш нея. Защо й помагаш да се измъкне?

— Защото не мога да я имам. Какво бих получил — разочарована съпруга с провалена кариера. — Изморен от разговора, Патрик взе куфарчето си и изпразни съдържанието му върху бюрото на Нейт. — Ето материалите от изложбата и информация за контактите, които осъществих там…

— Ще ги прегледам после. Между другото, смятам да открия офис в Лондон в началото на следващата година. Искаш ли да ръководиш бизнеса там?

— Иска ли питане! Само кажи кога.

— След празниците. Но проучването на пазара може да започне по всяко време. Съгласен?

— Съгласен! — отвърна Патрик и стисна ръката на Нейт.

Изведнъж Патрик се оживи. Като го гледаше, и Нейт изпита моментно въодушевление. Часът бе два. Започна да крачи неспокойно. Ева. Копнежът заби нокти в плътта му и той си представи красивото й лице и стройното тяло. Обичаше да я вижда щастлива.

Патрик проследи движенията му. Приличаше на тигър в клетка.

— Дъсти казва, че през последните дни работиш като луд. Има ли някаква причина?

— Да. Има. Научих, че съм баща, Патрик. Аманда е моя дъщеря.

Чу се подсвирване.

— Това те оправдава напълно.

— Не си много изненадан — забеляза Нейт.

— Имах предчувствие, но ми изглеждаше доста пресилено. Ще ми разкажеш ли, Нейт?

— Знаеш как да ме накараш да изплюя камъчето.

Когато Нейт завърши разказа си, Патрик кимна с разбиране.

— Ясно защо си бил толкова жесток към нея. С оправданието, че е искала да предпази Аманда, само ти хвърля прах в очите. От пръв поглед се вижда що за човек си! Цял месец и да не ти каже нищо. Дори си й предложил брак.

Нейт оцени безрезервната подкрепа на приятеля си.

— Не е съвсем точно. Не съм й направил истинско предложение.

— Няма значение. Добре те е разбрала. Съвсем основателно си се почувствал измамен.

— Така е, по дяволите! Аманда се е научила да ходи, да говори, станала е пълноценен човек, без дори да знам за съществуването й.

— Чист егоизъм. Могла е да те намери, ако е искала. Наистина не й е било лесно сама, но все пак…

— Така ли мислиш, Патрик? И двамата знаем, че е било невъзможно да ме открие. Знам също, че един месец е твърде недостатъчен. Тя наистина се е справила с отглеждането на дъщеря ни чудесно. Не знам дали разбираш как се почувствах, като разбрах, че ме е лъгала.

— Разбирам те, но всъщност тя не те е излъгала, Нейт — каза Патрик, изоставяйки ролята на адвокат на дявола. — Мисля, че тя просто… не ти е казала.

— Може би. Хайде да сменим темата.

— И без това трябва да тръгвам. — Патрик се изправи и сложи ръка на рамото му. — Нейт, спомняш ли си онази нощ в болницата, когато ми каза, че имаш нужда от опора? И сега е така. Но аз не мога да бъда тази опора. Обърни се към Ева.

 

 

— Още колко остава, мамо? — попита Аманда за стотен път. — Колко остава до къщата на татко?

— Още малко, миличка. Човекът от бензиностанцията каза, че почти сме стигнали.

Ева се усмихна на дъщеря си. Когато научи, че Нейт е неин баща, Аманда я засипа с въпроси. Очарователната приказка за изгубения и намерен татко се понрави много на малкото момиченце.

— Татко знае ли, че пристигаме?

— Не. Ще го изненадаме.

— Радвам се, че Нейт е мой татко. Харесвам го.

— Аз също, миличка. Затова съм го избрала за твой баща.

— И той ни харесва.

— Обича ни. — Зад уверения глас на Ева се криеше тревожно съмнение. Нейт обичаше Аманда, но дали обичаше нея? Щеше ли да се зарадва, като я види? Или това пътуване беше напразно? — Скоро ще видим — промърмори тя, когато спряха до пощенската кутия.

Тя се втренчи в големия двуетажен замък и се почувства обезкуражена от силата и арогантността, която излъчваше. Облеченият с фланелка и джинси Нейт, когото познаваше, нямаше нищо общо с този дом. За момент се почуди какво прави тук.

— Това ли е къщата на татко?

— Да, това е твоето наследство, Аманда. — „Нещо, което никога не бих могла да ти дам, колкото и да работя.“ — Аманда, почакай! — извика тя, но детето вече беше слязло от колата и тичаше нагоре по стълбите.

Двойната врата се отвори и от къщата излезе прошарен слаб мъж. Аманда застина. Ева я догони с усмивка.

— Здравейте. Аз съм Ева Шеридан. Вие сигурно сте Дъсти?

— Точно така. — Около черните му очи се появиха ситни бръчици. — А това сигурно е Аманда, защото Нейт каза, че е хубава като принцеса. И наистина е така.

Аманда се засмя и весело пое ръката на стареца. Ева влезе във фоайето.

— Нейт тук ли е? — попита тя нехайно.

— Не, не е тук — отвърна Дъсти с усмивка. — На път е към вашия дом, госпожице Шеридан.

— Моят дом! Но защо?

— Не мога да ви кажа точно. Но той е с мерцедеса, а в него има телефон. Влезте в кабинета и се разположете. Аз ще му се обадя.

Тя безмълвно последва съвета му. Защо ли Нейт бе тръгнал към дома й? Дали поради същата причина, поради която и тя беше дошла? Въпреки предпазливия й скептицизъм, сърцето й се изпълни с надежда.

— Не се безпокойте — каза Дъсти, щом се появи със сребърен поднос и фини порцеланови чаши с кафе. — Вече сме приготвили стая за детето.

Сърцето й натежа като олово. Досега не искаше да повярва, че Нейт ще изпълни заканата си. Но тези приготовления сериозно разклатиха илюзиите й. Може би трябваше да си тръгне! Тя стана и седна отново. Не, този път няма да бяга.

Дъсти продължаваше да говори. Свързал се с Нейт и той щял да пристигне за по-малко от двайсет минути. Без съмнение щял да кара като луд.

Ева хареса усмихнатото му набръчкано лице.

— Как реагира, като разбра, че съм пристигнала?

— Каза да стоите тук и да го чакате. Знаеш ли какво, Аманда, обзалагам се, че ще открием нещо сладко и дори играчки, ако ми помогнеш.

Ева кимна на въпросителния поглед на детето. Остана сама в голямата стая и отпи от кафето, което Дъсти бе донесъл. Мозъкът й беше блокирал, а тялото й се бе превърнало в топка от нерви. Сякаш измина цяла вечност, преди да чуе приближаващия се автомобил. Младата жена скочи на крака.

Нейт се появи на вратата и устата й пресъхна. Двамата безмълвно впиха погледи един в друг. Преградите, които бяха издигнали помежду си, се сринаха окончателно. Краката й се подкосиха и тя се облегна на канапето.

— Тръгнал си към моята къща.

— А ти дойде в моята.

— Защото и двамата не сме искали да унижим другия.

— И двамата имахме основания за гняв и обида — отвърна тя.

— Да. Съжалявам, Ева. Не исках да те нараня.

— И аз съжалявам. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Трябваше да му се довери. — Обичам те, Натаниъл Райт. Ще те обичам дотогава, докато ме искаш, а дори и след това.

Устните му се раздвижиха, но звук не излезе. Не можеше ли да го каже? Лицето й пребледня. Часовникът отмерваше безкрайните секунди.

— Ева, моя вечна Ева. — Той се отърси от сковаващия възторг и я грабна в прегръдките си. — Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш. Когато ти го казах за първи път, всъщност те питах дали искаш да станеш моя жена… макар че може да не е прозвучало така. Сега те питам отново. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, ще се омъжа за теб. О, да! — Тя го целуна пламенно, после се отдръпна и зададе единствения въпрос, който помрачаваше щастието й. — Кога реши да ми направиш предложение — преди или след като разбра, че Аманда е твоя дъщеря? Не че е важно. Вярвам в любовта ти. Просто искам да знам.

— Преди да науча за Аманда. Но ти си права. Това е без значение. Искам дъщеря си, но още по-силно желая майка й. Аманда донесе светлина в моя живот. А ти? Ти си моят живот.

Когато устните им се сляха, сладката мъка на любовта се превърна в изпепеляващ огън. Това е вечната, животворна искра, помисли си Ева и се отдаде изцяло на страстта.

В този момент се чуха нетърпеливи стъпки. Нейт се откъсна от устните й и погледна дъщеря си. Аманда спря пред него.

— Здравей, Нейт… — Тя се изчерви от смущение. — Искам да кажа, татко. Мама казва, че ти си моят татко и това е моята къща! А Дъсти казва, че като завали сняг, дядо Коледа паркира шейната на покрива и се спуска през големия комин!

В очите й се криеха всички чудеса на света. Нейт тайно се удиви колко силно я бе обикнал за толкова кратко време. Но и това имаше обяснение. Щом погледнеше Аманда, той виждаше в нея малката и невинна Ева.

— Точно така, скъпа — сподавено прошепна той и коленичи до нея. — Радвам се, че съм твой баща, защото много те обичам.

— И аз се радвам. Мама също. Казва, че от всички татковци на света за мен е избрала най-добрия.

— Имаш късмет, защото Господ е избрал най-добрата майка за теб — рече Нейт, когато две малки ръчички доверчиво обгърнаха врата му.

С Аманда на ръце той погледна към Ева. В очите й блестяха сълзи. За миг го обзе мъка. Проклета злополука! Ако не беше тя, можеше да бъде с Ева при раждането на Аманда, а може би досега щяха да имат и друго дете.

— Нямаш представа колко съжалявам за тези изгубени години.

— И аз, обич моя. Но всичко приключи. А утре…

— Утре.

Погледите им се срещнаха в мълчаливо разбирателство. Мъжът обърна гръб на миналото и подаде ръка на бъдещето.

— Татко, може ли да имам пони?

— Разбира се!

— О, господи! — изстена майката. — Започва се!