Ашли Съмърс
Вечната Ева (4)

Трета глава

Външно спокойна, без да издава нервността си, тя поздрави:

— Здравей, Нейт.

— Здравей, Ева — усмихна се той.

Сърцето й подскочи. Как съумяваше Нейт да вложи толкова много в един прост поздрав?

— Реши ли вече къде ще вечеряме? — рязко попита тя. — Може би ще ми е от полза да знам, след като ще шофирам.

— В „Кейбълс“ — отвърна той с блеснал поглед.

— „Кейбълс“ ли? О! — възкликна Мери-Джо — Да тръгваме тогава. Умирам от глад.

— Какво представлява „Кейбълс“ — попита Ева, когато поеха към колата.

— Висока класа и приказна храна — осведоми я Мери-Джо. — Поне така се говори. Аз самата не съм ходила. Налага ли се да седна отзад с Патрик?

— Шшт, качвай се — изръмжа Патрик. — Защо ще кара Ева? — обърна се той към Нейт.

— Защото аз така искам, естествено — отвърна приятелят му.

Ева го погледна многозначително, но реши да замълчи.

„Кейбълс“ се намираше в стара реконструирана къща като замък. На входа имаше цветя, плетени от ракита пейки за двама и хора, чакащи за маси. Компанията на Нейт обаче бе незабавно въведена в един от по-усамотените салони.

След като седнаха, Ева и Мери-Джо размениха учудени погледи. Осветената със свещи стая ги омая с блестящ кристал и сребро, стени и покривки в пастелно розово и шампанско в сребърна кофичка. Върху чиниите на дамите бяха поставени изящни бели рози.

По устните на Нейт заигра усмивка. Той се наклони към Ева, вдъхна едва доловимия аромат на парфюма й и прошепна:

— Не можах да намеря незабравки. Надявам се, че обичаш шампанско с любимата си вечеря?

Виолетовите очи, блеснали над белите листенца на розовия цвят изведнъж заприличаха на ледени аметисти. После с бързината на хамелеон, който сменя окраската си, хладината се стопи в гърлен смях.

— Обичам шампанско от деветнайсетгодишна. — Ева вече съжаляваше за внезапния изблик на гняв и с облекчение забеляза как озадаченият поглед изчезна от лицето на Нейт. После добави: — Розите са прекрасни.

— Всичко е прекрасно — каза Мери-Джо. — Но съм любопитна да узная кога направихте резервацията, Патрик.

— Тази сутрин.

Ева едва сподави учудения си вик, щом келнерът за напитки се материализира от тъмнината. Сервитьорката поднесе топли уханни кифли и малка порцеланова чинийка в кошничка от сребро.

— Гъши дроб — осведоми Патрик Мери-Джо. — Розите и шампанското бяха идея на Нейт, а хрумването за гъшия дроб е мое. Поръчал съм го специално за теб.

— Какво толкоз — гъши дроб. А откъде знаехте тази сутрин, че вечерта ще бъдем с вас?

— Добър въпрос — каза Ева и погледна Нейт. — Можеш ли да измислиш такъв отговор, че двамата с Патрик да не останете сами с гъшия дроб?

— Надявах се. Освен това изскубах листата на една маргаритка. Тя ми каза „да“ — знак, който не можех да пренебрегна.

— Никой здравомислещ мъж не би го направил — съгласи се Патрик.

Взаимното уважение и разбирателство, които царяха между двамата мъже, сгряваха сърцето. Ева подхвърли, че сигурно се познават цял живот.

— Срещнахме се преди девет-десет години в един бар. Помня много добре — каза Нейт. — Патрик възрази на един сумо борец и се наложи да го спасявам. — Той вдигна чаша за наздравица. — За старите и за новите приятели.

Докоснаха чаши в необичайна тишина сред празничното настроение. Невероятно как четирима непознати станаха толкова близки за кратко време, помисли си Ева.

Накрая поръчаха кафе и Нейт помоли да им го сервират в бара. В затъмненото помещение кипеше бурна веселба. Музиката беше пламенна и страстна като погледа на Нейт. Той свали сакото си, нави ръкави и поведе Ева към дансинга. Младата жена с удоволствие следваше ритъма. Чувстваше се в безопасност. Не се докосваха. Но когато оркестърът засвири нежна балада, чувството й за сигурност се изпари в мига, в който мъжът я взе в прегръдките си.

Беше като негова пленница. Светът около нея се разпадаше, а звуците станаха приглушени. Тя сведе очи — параван, зад който скри реакцията си към ръцете, които бавно се плъзнаха по гърба й. Дългите му пръсти я притиснаха умело до изкусителните форми на силното му тяло. Полазиха я тръпки. Изведнъж изгубила равновесие, Ева го настъпи.

— Извинявай — каза тя и в същия миг го настъпи отново. — Проклятие!

— Няма нищо. — Нейт сведе глава и проследи с устни овала на лицето й към ухото. — Отпусни се и се остави на музиката — прошепна той.

Осъзнала опасното изкушение, Ева с усилие си наложи да го наблюдава безстрастно — трик, на който се беше научила сама. Нарочно си припомни първия път, когато я беше прегръщал така. Усещанията й тогава бяха почти същите. Но това сходство не я изплаши, а й вдъхна увереност. Може би защото сега липсваше емоционална окраска — никакви мечти, никакъв възторг от току-що откритата истинска любов. В случая привличането беше само сексуално.

Когато танцът свърши, младата жена отказа поканата за следващия.

— Не разбирам защо си правиш труда, след като те настъпих около десетина пъти — сопна се тя.

— Не мога да повярвам — напевно изрече леко пийналата Мери-Джо. — Искам да кажа, че тя беше танцьорка. Професионална. Във Вегас.

Патрик се ококори.

— Наистина ли?

— Ти си танцувала във вариете? — попита Нейт без изненада.

Грациозността й, хубавите дълги крака и гъвкавото тяло го подсказваха.

— Да, Патрик, танцувах във вариете. Обърни внимание на времето. Това е стара история.

Тя е низ от загадки, помисли си Нейт, но не каза нищо, поне засега.

По молба на Ева скоро си тръгнаха.

— Аз ще шофирам — заяви кавалерът й. — Ще ти върна колата утре сутрин.

Безапелационният му тон я накара да се намръщи, но тя се подчини.

— Както кажеш. Струва ми се, че възраженията ще бъдат безсмислени.

Дяволитият й тон го разсмя. Но Ева седна далеч от него, а той не можа да се сдържи, хвана й ръката, сложи я на бедрото си, вплете пръсти в нейните и я притегли полека, така че да я приближи достатъчно, та уханието й да възбуди жадните му сетива.

— Исках да прекараш чудесно тази вечер — тихо каза той. — Истински се постарах за това.

— Наистина прекарах чудесно, Нейт. И не останах сляпа за твоите усилия, повярвай. Всъщност съм дори впечатлена.

— Макар и да не ти се искаше — каза той леко присмехулно.

— Въпреки това — съгласи се тя.

Пътуваха в мълчание, всеки погълнат от собствените си мисли. Ева се зачуди какво ли би казал той, ако можеше да надникне в нейните. „Ти си танцувала във вариете?“

 

 

Денят бе ясен и слънчев. Ева не се изненада, като видя, че е десет часът. Беше заспала едва на зазоряване. Учуди я само приливът на сили, който усети. Направи редовната си сутрешна тренировка, без да почувства и най-малка умора.

Съблече трикото с намерението да вземе душ, но ароматът на кафе беше неустоим. Нахлузи дълъг розов халат и се втурна надолу по стълбите.

— Мери-Джо? Тук ли си? — извика тя, докато пълнеше голямата чаша.

— Не, но аз съм тук — отговори плътен мъжки глас откъм верандата.

Ева се обърна и ахна, когато висок мъж, облечен в черен анцуг, се появи на вратата на кухнята.

— Добро утро — поздрави Нейт.

— О! Ох! Добро утро! Проклятие! — изломоти тя и изтръска залените си с кафе пръсти. — Влизай, Нейт. Какво правиш тук? Къде е Мери-Джо? Искаш ли кафе? — О, господи, косата ми, помисли си тя и отметна златистите кичури, разпилени пред лицето й. Боса съм! И под халата съм съвсем гола. Сигурно мириша ужасно след тренировката. — Току-що се събудих — едва отрони тя.

— Виждам — каза той и влезе. — Красива си, когато се събуждаш, Ева Шеридан.

В паметта й изникна спомен — ярък и жив. Същите думи по друго време и на друго място. Ръцете й се разтрепериха. Тя остави чашата, избърса се в кухненската кърпа и отново я закачи внимателно.

— Благодаря. Не отговори на въпросите ми. Откога стоиш навън?

— Кафе, моля. Без сметана, със захар. Тук съм от около пет минути. Патрик закара Мери-Джо до магазина. Аз реших да потичам по плажа и после да те изчакам. — Гласът му стана мек като кадифе. — Колкото до това защо съм тук, може би защото исках да те видя именно когато се събуждаш.

Неусетно той се озова тъй близо до нея, че дъхът му погали лицето й. Ева предвкуси намерението му, преди още да е свел глава. Заобиколи го и се изплъзна от изкушението.

— Сега ще ти налея кафе и ще отида да се преоблека.

— Не заради мен, надявам се. — Той седна на масата и я прикова с поглед. — Ела тук, седни. Поне изпий чаша кафе с мен, преди да избягаш — каза той с ленива мъжка надменност, целяща да я засегне.

— Никъде няма да „избягам“, Нейт.

Тя отметна глава, стегна колана на халата и тръгна небрежно към кафеника.

Нейт я погледна, опрял брадичка на ръката си, и очите му спряха на палците й, които надничаха изпод халата.

— Не мога да те възприема като вариететна танцьорка. Има нещо в теб, което просто не отговаря на образа, който извикват тези думи.

Ева не се поколеба и секунда.

— Стереотипен образ, естествено — безсрамни жени без морал, които прескачат от легло в легло като гладни бълхи!

— Стереотипи съществуват, наистина, особено на определени места.

— Хайде, хайде. Срещнах много добри момичета там. — Тя му подаде чаша кафе и седна срещу него. — Не всички от нас бяха куклички, с които да си поиграеш и след това да захвърлиш като прочетен вестник. — Ева се овладя и се засмя. — Но мъжете не ходят там, за да търсят добри момичета, нали? Да вземем теб. Колко често прелиташ до Вегас за някой забавен уикенд?

— Бил съм там — съгласи се той. — Но не всички мъже отиват, за да събират бълхи. Понякога просто имат нужда от почивка, за да се откъснат от проблемите, от работата, от жените си. Колкото до мен, аз обичам хазарта.

— Връщал ли си се? — Ева замълча и се опита да измисли заобиколен начин да зададе въпроса, който я тормозеше. „Връщал ли си се, след като аз си заминах?“ — Искам да кажа — напоследък.

— Не, отдавна не съм бил там. Всъщност от няколко години. Кога си била там? — попита той, явно заинтригуван от тази предизвикателна страница в живота й.

— Преди пет или шест години. Вече не помня. — Тя сведе поглед и съсредоточено започна да разбърква кафето си. Лъжите винаги я караха да се чувства зле. — Не бях там задълго. Измина по-малко от година, преди да… се сблъскам с реалността и да напусна. Не защото ми липсваше талант — истината е, че бях доста добра… но не достатъчно. Съмнявам се дали щях да имам шанс, ако собственикът на клуба не беше познат на семейството. Е, бях млада и летях нависоко. Поне имах достатъчно разум да се откажа от младежките си илюзии и да „сляза на земята“, както казва Мери-Джо.

— Не бих казал, че си прекалено възрастна за младежки илюзии дори сега. Та ти си все още момиче — пошегува се той. — На колко години си… Деветнайсет, двайсет?

— Скоро ще стана на двайсет и пет — усмихна се Ева. — И много отдавна не съм момиче, още преди да навърша двайсет.

— Какво се случи тогава?

— Пораснах много бързо. Бил ли си женен? — Тя знаеше отговора, но всяка жена би задала този въпрос.

Той отпи от кафето си.

— Веднъж.

— Какво се случи? — Това вече не знаеше.

— Не потръгна. — През лицето му пробяга сянка. — Завърши зле.

— Сега, предполагам, внимаваш да не се опариш повторно.

— Може би, не зная. Предпочитам да мисля, че още не съм открил жената, която обичам. А какво е твоето извинение?

— Не се нуждая от извинение. Понякога жените се справят по-лесно сами. Това е. Но нямам нищо против един добър приятел, какъвто имам у дома.

Нейт присви очи.

— Явно не го обичаш, иначе нямаше да си тук с мен.

— Не аз, а ти си с мен. Но за едно си прав. Захвърлих илюзията за истинската любов преди години. Все още не желая да се обвързвам. — Тя се изправи. — Между другото, Мери-Джо също има своя мечта. Може да споменеш това на Патрик, защото нейната мечта изключва романтични връзки. — Устните й се изкривиха в странна усмивка. — Понякога мечтите стават опасни. Особено когато вземат връх над всичко. Извини ме, ще трябва да се изкъпя и преоблека. — Обърна се и тръгна бързо към стълбите. — Налей си още кафе, ако искаш.

Ева се опря на парапета, докато се качваше. На горната площадка спря и се ослуша. Плъзгащата се врата се затвори с трясък. От гърдите й се изтръгна въздишка.

Беше седнала до прозореца и сушеше косата си, когато братовчедка й нахълта.

— Изправи гръб, Мери-Джо — машинално изрече тя. — Имаш ли малко време? Искам да поговорим.

— Аз също. Но започни ти.

— За Нейт. Миналата нощ мислих повече, отколкото спах, и взех някои решения. Първото е да пренебрегна пропуските в паметта му.

— И как ще го направиш?

— Налага се. Това е факт, а човек трябва да се научи да приема фактите.

— Или да ги променя.

— Намекваш да му кажа? Предпочитам да умра. Не съм казала, че ще забравя… Съмнявам се, че някога ще успея. Но ще продължа да се срещам с Нейт. Чакай, остави ме да довърша. Аманда има нужда от баща, нали? Нейт е неин баща, но не го знае. И няма да го научи, докато не разбера що за човек е. Затова ще трябва да мине през много изпитания…

— Ами ти? Ако пострадаш отново?

— Невъзможно. Пък и не съм от чуплив порцелан, Мери-Джо. Не се тревожи за мен. Спомняш ли си какво казваше мама…

— „Болката изгражда характера!“ — изрецитираха двете.

Ева се засмя и продължи:

— Играта не е на живот и смърт. Мога да се откажа, когато пожелая. Искам само да разбера дали той заслужава да види детето си. Просто, нали?

— Ами ако заслужава?

— Ако е така, ще действам постепенно, стъпка по стъпка. Така се справих с всичко останало.

— Но как ще се държиш с него?

— Все едно току-що сме се запознали — отговори Ева след кратък размисъл. — В известен смисъл е точно така. Всъщност аз не го познавам. Но ще имам нужда от помощ, мила. Трябва да направя някои разумни изводи, а точно сега не мога да бъда обективна за нищо в негово присъствие. Трябва ми време, за да стъпя на крака. Остани с мен още няколко дни.

— Да, разбира се… — Мери-Джо я изгледа втренчено и на лицето й изгря разбираща усмивка. — Ева, аз съм твоята опора, нали?

— Ами, да, така мисля — засмя се тя притеснено. — Имаш ли нещо против?

Тъмните очи блеснаха.

— Мисля, че ще издържа, тъй като не сме само братовчедки, но и приятелки. Но помни, че и приятелството има граници.

 

 

През следващите няколко дни веселата компания изучаваше нощния живот на града, а денем — забележителностите му. През уикендите и Патрик се присъединяваше към тях.

Хубавото време се задържа като божи дар. Топлият и слънчев следобед ги настрои за пикник. Мери-Джо рисуваше под сведен от вятъра дъб. Ева и Нейт бяха полегнали наблизо и разговаряха. Нямаше спорни въпроси. Той слуша неща, които е чувал и преди, но е забравил, помисли си тя с тънката иронична усмивка, която все така го озадачаваше. Нарастващата близост между тях не намаляваше предпазливостта на Ева. Нейт приемаше близостта, но за него жената си оставаше мистериозна загадка.

Ева се изправи и приближи до Мери-Джо, после си взе диетичен сок от хладилната чанта, привидно безразлична към премрежения сив поглед, който следеше всяко нейно движение. Точно в този миг му се усмихна и сякаш оплете сърцето му в златна паяжина. Усещането беше необикновено. Но и тя самата беше необикновена. Изглеждаше толкова крехка, и все пак сякаш носеше в себе си сърцевина от сила като добре закалена стомана. Не беше трудно да се предположи, че някой я е наранил и той не би имал нищо против да стисне този някой за шията.

Дългите мигли скриха очите й, когато тя седна до него. Неспособен да сдържи учудването си, Нейт изведнъж попита:

— Кой беше той? Мъжът, който унищожи мечтите ти. Обичаше ли го?

Тя застина. После се отпусна и каза спокойно:

— Така мислех. Всъщност струваше ми се, че ще умра, когато той ме изостави. Но се оказах доста издръжлива.

— Кой беше?

— Казваше се Бакс. Ако искаш вярвай, приятелят ми от гимназията. Всичко се случи, след като се прибрах у дома от Вегас. — Ева импулсивно смеси две различни събития. По това време тя отчаяно търсеше опора за чувствата си и Бакс изглеждаше подходящ. — Отначало беше прекрасно, но впоследствие самостоятелният живот ме промени значително. От футболна звезда той стана шофьор на камион, без изобщо да порасне. — Тя се размърда притеснено. — Едва ли ще ти е интересно. Нека сменим темата.

Нейт я погали по лицето и топлината на жеста му я стресна.

— Добре. Какво ще кажеш да се измъкнем двамата тази вечер и да намерим някое тайно малко гнездо с фантастична храна и романтична музика?

— Мислех, че ще отидем пак в „Кейбълс“. Много е забавно — изплъзна се Ева. — Не ти ли хареса?

В очите му проблесна леко раздразнение, преди да се засмее.

— Хареса ми. Но нещо като че ли липсва в нашите отношения. Например романтиката, вечерите на свещи за двама, дори най-далечният намек за необуздана страст… — В гласа му се прокрадна горчив хумор. — Както е тръгнало, това ще се превърне в традиция против вкуса ми.

Двамата проследиха с погледи как голямата му длан покри нейната. Пръстите му бяха загорели от слънцето и силни, в рязък констраст с нейните — бледи и нежни.

— Искам да бъдем сами с теб, Ева. Копнея за нормалните, естествени неща, които хората правят, когато се привличат. — Той отдръпна ръка. — Освен ако, разбира се, чувството не е споделено.

Гърлото й се сви.

— Знаеш, че не е така.

— Но ти упорито поддържаш разстоянието между нас. Понякога, като се сбогуваме и погледнеш през рамо тъй обещаващо, че да ми вдъхнеш кураж, се чувствам така, сякаш ме водиш на каишка. Това усещане е непривично за мен, но е невероятно вълнуващо. — Раменете му се изправиха и той я погледна властно: — До един момент. И този момент премина, Ева. Време е да се опознаем.