Ашли Съмърс
Вечната Ева (1)

Пролог

Клепачите му трепнаха. Стройното тяло помръдна едва доловимо в колосаните бели чаршафи. Разсъдъкът му, макар и размътен, се разбунтува срещу тях. Той не спеше на твърди шумящи чаршафи. Неговите бяха сатенени.

Абсурдността на възмущението запали искрица присмех някъде дълбоко в съзнанието му, но тя бързо угасна и го остави да се носи без посока в тъмното море.

Объркан и раздразнен, опита да отвори очи, но сякаш бяха залепнали. Насочи усилията си навътре към мрака, обгърнал сетивата му. „Къде съм?“ Настойчивият въпрос поразсея мъглата, но не му даде конкретен отговор.

Със следващата съзнателна глътка въздух в ноздрите му нахлу миризма на дезинфектант. Слава богу, очите му се отвориха. Обградиха го неясни очертания, потънали в сумрак прозорци и блещукащи градски светлини. На кой град? Лос Анджелис, разбира се. Точно там живееше. Кой ден беше? Десети април. Успокоен, той се огледа.

Бели стени, бели плочки на пода, болнично легло! На дясната си ръка откри гипс. Защо? Кога? Как? Милостиви боже, дали всичко останало беше наред? Дали тялото му все още изпълняваше функциите си? Бяха ли краката му на мястото си, а мъжествеността му непокътната?

Душевните му терзания бяха прекъснати от хладен допир до китката му. До леглото внезапно се бе появила медицинска сестра. Лицето й му бе смътно познато. Нарече го Нейт и той се почуди дали това беше неговото име. Зад нея приближи мъж, напомнящ президента Линкълн — лекар с развята бяла престилка. Натисна го тук-там, провери зеничния рефлекс и каза:

— Добре, добре.

Гласът на лекаря се отдалечи от Нейт като слаб полъх на вятър и го остави успокоен. Той спря да се бори с неизбежното и остави съзнанието си да потъне отново в мрак.

Събуди се по-силен и с прояснена глава. Започна педантично да събира откъслеците от спомени в една обща картина. Знаеше, че е получил тежко сътресение на мозъка, има пукнати ребра, счупена ръка и изкълчено рамо. И толкоз.

Тази мисъл събуди изненада и бързо защитно опровержение. Беше преживял злополука, която не можеше да си спомни. Сигурно снощи, докато е бил в безсъзнание, са го прехвърлили в отделението за реанимация, тъй като и това не си спомняше.

Погледна към силното тяло, което му беше служило добре в продължение на двайсет и седем години. Бяха свалили системата и ръката му лежеше сгъната върху гърдите. Машинално потърси с очи часовника си, но вместо него откри пластмасова гривна с името си — Натаниъл Райт. Е, поне няма да забравя кой съм, помисли си.

Нечии стъпки приковаха вниманието му. Той отвори полека очи и обърна глава към мъжа, отпуснал се в креслото.

— Патрик? Колко е часът?

Дрезгавият му баритон подейства като убождане на Патрик Тагарт, който скочи на крака и сграбчи свободната ръка на приятеля си.

— Наближава полунощ! Крайно време беше да дадеш някакви признаци на живот! Как си, по дяволите? Боли ли те нещо? Имаш ли нужда от сестра, или нещо друго?

— Не, нямам нужда от нищо! — Нейт стисна дългите, потъмнели от слънцето пръсти с всички сили. — Искам да знам единствено какво се е случило с мен. Злополука ли съм преживял? Очевидно, но как? Легнах си веднага щом двамата с Боб си тръгнахте.

— След като с Боб си тръгнахме?! — Патрик озадачено се намръщи. — Откъде сме си тръгнали? Кога?

В гласа на Нейт прозвуча раздразнение. Ама че момент беше избрал Патрик да го разиграва.

— От моя апартамент, Патрик, снощи.

— Снощи — смаяно повтори приятелят му. — Нейт, не съм бил в апартамента ти от една седмица.

— Една седмица? — Също толкова смаян, Нейт го изгледа втренчено. — Искаш да кажеш, че съм бил в безсъзнание една седмица? Защо? Господи, Пат, какво е станало с мен?

— Хей, спокойно, приятел. Нищо ти няма! Поне нищо сериозно. Говорих с лекаря и той каза, че бързо ще се възстановиш. Но по другия ти въпрос… — Патрик поклати глава и къдравата му черна коса се разпиля по челото. — Мога да ти кажа защо и как. Снощи си вечерял и пил при Анджело, паднал си по стълбите и си изгубил съзнание. Изплашил си Анджело до смърт! Знам, че си се ударил доста силно, но си извадил късмет, стари приятелю. Голям късмет, при това. Стъпалата под килима са били каменни. — Назидателният му тон се смекчи. — Снощи беше вторник, Нейт. Днес е сряда. Бил си в безсъзнание двайсет и четири часа.

— Двайсет и четири часа? Но ти каза, че от една седмица… — Нейт замълча, пое си дълбоко въздух и го изпусна бавно. Болка прониза гърдите му. — Не разбирам.

— Аз също. — Патрик отново се отпусна в креслото. В мрачния поглед на приятеля му се четеше объркване. — Какво е последното нещо, което си спомняш?

— Казах ти, мача, който гледахме в понеделник вечер при мен.

— Господи, това беше преди повече от седмица.

— Абсолютно невъзможно, Пат — упорстваше Нейт. — Станах на следващата сутрин и…

Той потръпна и затвори очи, а стомахът му се преобърна така, сякаш се спускаше устремно надолу с увеселително влакче. Отчаяно опита да си спомни какво беше правил през онзи вторник или поне в сряда. Четвъртък и петък, почивните дни… нищо. Времето, което се опитваше да възстанови, беше като черна дупка. Сразен, той запита безпомощно:

— Е, кажи ми какво все пак съм правил миналия вторник?

— Това, което правиш обикновено — беше в офиса, вечерта игра скуош, изпи няколко коктейла до басейна и си легна. Както винаги.

Нейт кимна. Нищо не си спомняше, но имаше доверие на Патрик. Работеха в една и съща фирма, живееха в един и същ комплекс.

— А останалата част от седмицата? Все така ли продължи?

— Да, по-точно до петък.

— Какво се случи тогава?

— Отиде във Вегас. Замина в петък вечерта и се върна в неделя следобед — отвърна Патрик лаконично.

Нейт знаеше, че колкото по-разстроен е приятелят му, толкова по-малко говори.

Лас Вегас! Той стисна очи и се зарови в скритите кътчета на паметта си, но се сблъска с непреодолима стена. И все пак чувствата се прокрадваха през нея. Лас Вегас! Нещо се беше случило там, нещо толкова покъртително и вълнуващо, че сърцето му се свиваше и очите му се насълзяваха.

— Странно, нали? Първата ми почивка от години насам, а нищо не си спомням.

— Да, странно.

Подчертано хладнокръвно Нейт постави диагнозата.

— Амнезия.

— И на мен така ми се струва. Може би е временна.

— А може би не е — възрази Нейт.

— Може би — съгласи се Патрик тихо. — Ще разбереш сутринта, когато дойде лекарят.

— Може би.

Думите прозвучаха като рефрен и уталожиха натрупалото се напрежение.

— Понякога трябва само да се изчака — продължи Нейт объркано. Старанието му да приеме собствената си диагноза се превръщаше в психически тормоз.

Амнезия. Това понятие нямаше нищо общо с него. То просто не съществуваше. Хората в романите получаваха амнезия, шпиони с убийствени тайни, авантюристични героини и дръзки мъже. Нито един от тези типажи не му подхождаше.

Прие ситуацията с измъчена усмивка. Трябваше да помисли сериозно, но се чувстваше така объркан, че дори не можеше да се съсредоточи. Появяването на сестрата му донесе почти комично облекчение.

Тя беше изискана, грациозна и достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но усмивката, с която дари пациента си, не беше съвсем майчинска. С големите сиви очи и грубо изсечените си черти Нейт беше необикновено привлекателен мъж. Дълбока трапчинка смекчаваше упоритата му брадичка. Косата му имаше тъмния блясък на кестен, а стройното му мъжествено тяло си личеше дори под одеялото.

Сестрата му постави инжекция и излезе.

Нейт неволно се размърда и изстена от болката, пронизала ребрата му.

— По дяволите, боли!

Патрик нахлузи мокасините си.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не, не още. Имам нужда от опора, докато се нося из зоната на мрака.

— Добре казано.

Нейт се обърна към стената. Съсредоточи се, внуши си той. Затвори очи и насочи цялата си енергия към възстановяване на близкото минало.

Ала между мача в понеделник и настоящето сякаш нямаше нищо. Невероятно! Полазиха го тръпки. Цяла седмица от живота му бе изгубена, може би завинаги. Три дни във Вегас — пълна мистерия, и то обезпокояваща.

Но защо? Какво се бе случило там, та бе оставило в душата му само тъга и усещане за празнота?

Гласът на Патрик прекъсна навреме обърканите му мисли.

— Нейт, осведомил съм всички, които би желал да знаят, за инцидента… — Той се поколеба. — Но не съм се обаждал на Барбара. Да го сторя ли?

— По дяволите, не, не желая да се обаждаш на Барбара!

Барбара беше бившата му съпруга и вероятно източникът на обзелите го чувства, помисли си той с иронично изсумтяване за смущаващите романтични фантазии, предизвикани от един най-обикновен уикенд във Вегас. Чувствата му можеха да бъдат обяснени прекалено просто. Неотдавна беше преживял болезнен развод с жената, която бе обичал дълбоко, и все още не можеше да се съвземе от удара.

Повторният брак на Барбара едва две седмици след приключване на формалностите по развода го довърши.

Може би именно от това ме заболя най-много, помисли си Нейт. Винаги бе вярвал, че за всеки мъж и всяка жена има предопределен човек, с когото остава завинаги. Но явно бе грешил.

О, за бога, Нейт, не бъди толкова сантиментален, укори се той и се обърна към Патрик:

— Не е лесно да се върнеш на работа, като не можеш да си спомниш какво си казал или направил миналата седмица.

— И аз така мисля — съгласи се тихо приятелят му.

Нейт въздъхна. Беше експерт в работата си с компютрите, но перспективата да се върне към всекидневните си задължения го потискаше. Само мисълта за луксозния ергенски апартамент, който подчертаваше положението му на „невероятно добра партия“, го караше да се чувства още по-зле. Изведнъж отчаяно му се прииска да захвърли всичко.

Можеше да си купи яхта, да я натовари с шампанско и красиви жени и да се остави на южния вятър. Идеята го накара да се усмихне иронично. Е, хайде, Нейт, ти не си плейбой.

Видя измореното лице на Пат и се прозина престорено.

— Тръгвай си, Пат. Вече се чувствам по-добре.

— Сигурен ли си?

— Да — излъга Нейт.

Вече в нищо не беше сигурен, освен в бъдещите си планове. Нямаше да се превърне в скитащ безделник. Щеше да запретне ръкави веднага щом се изправи на крака. Изведнъж го обзе безумното желание да стане и да си тръгне. Имаше нещо там, в тъмнината, нещо, което трябваше да разгадае…

Останал съвсем сам в обгърнатата от сенки стая Нейт беше лесна плячка за фантазиите на нещастната си душа. В този момент го заля почти непоносим копнеж. Искаше да обича и да бъде обичан — да бъде желан и обичан толкова много, че никога вече да не изпита подобна разяждаща неувереност. Господи, как го искаше!

Силата на желанието му го вбеси. Дори по някакво чудо да изпиташе влечение към друга жена, щеше незабавно да се отдръпне. Знаеше колко дълбоко е наранен. Дълго време щеше да измине, докато се притъпи цинизмът, с който вече си бе изградил защитно покритие. Възстановяването на способността му да вярва отново, да отвори душата си за емоционална връзка можеше да продължи безкрай.

— Достатъчно е, че твоят живот се обърка. Не обърквай и живота на другите хора — рече си той и се изсмя дрезгаво.

Какво благородство! Но съвсем не му беше до смях. Стана му студено и усети, че отново се унася в сън. Придърпа чаршафа до брадичката си и още веднъж тревожно се запита, както подозираше, че ще прави години наред:

— Какво ли всъщност се е случило във Вегас?