Джей Бонансинга
Хрътка (54)

53.
Куршуми

Отекнаха автоматични изстрели, в меката кора на дънера започнаха да се забиват куршуми, по главите на Шарлот и Пол се посипаха трески. Канонадата сякаш продължи цяла вечност; в главата на Шарлот проблясваха искри, ушите й пищяха…

… и после всичко свърши.

За няколко секунди тя забрави да диша. Свита зад дънера, Шарлот усещаше статичното електричество по лицето си. Като че ли бурята се беше наелектризирала от стрелбата, като че ли снежинките се бяха заредили с енергия и въздухът сякаш пращеше от напрежение.

— Зверове! Зверове! Зверове! — Гласът на Пол едва се чу във воя на вятъра. Той вдигна автомата си, немощно се прицели в сенките сред дърветата и натисна спусъка.

Оръжието излая, от дулото му проблесна ослепителна светлина, откатът разтърси ръката на Пол, цялото му тяло се разтрепери и трасиращите куршуми описаха високи дъги към клоните, но поне грохотът и светлината бяха някакъв отговор.

Когато стрелбата спря, тишината изкънтя като огромна камбана в главата на Шарлот.

Тя отново се обърна към дънера и бързо пъхна глава в мрака. Усети тежка миризма, заляха я откъслечни чувства — неопределен страх, горещ, влажен ужас. Най-после забеляза детето, свито на кълбо в дъното на хралупата. То трепереше, беше запушило уши с ръце и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.

— Напишках се — засрамено промълви Дарил.

— Всичко е наред, миличък, няма нищо, хвани ми ръката, ще се измъкнем.

— Не мога да помръдна.

— Няма нищо, миличък, дай ръка, хайде…

— Страх ме е!

— И мен ме е страх, миличък, но заедно ще успеем, само трябва да ме хванеш за ръка. — Шарлот протегна бинтованите си пръсти и видя дланта на момченцето, която се поколеба за миг във въздуха, разтреперана като ранена птица, опитваща се да полети, после усети топлото му докосване…

… и в този момент отново се разнесоха изстрели.

— Залегни! — извика тя, по-скоро на себе си, отколкото на Дарил или на Пол.

Наоколо избухнаха фойерверки.

Канонадата продължи само секунди, но грохотът, светлината и топлината направиха въздуха в дънера почти непоносим. Шарлот притисна тялото на момчето към леденото дърво, затвори очи и се помоли да не се случи нещо с Пол.

Миг по-късно се възцари тишина, нарушавана само от воя на вятъра.

— Хайде, миличък, да вървим! — Тя хвана Дарил за яката и го измъкна навън.

Снегът се сипеше по лицето й, миришеше на кордит и нагорещен метал.

Пол бе приклекнал зад голям камък на няколко крачки от тях.

— Не се изправяйте! Не се изправяйте!

Той се прицели към гората и изстреля нов откос напосоки.

Шарлот застана на четири крака и задърпа детето към дърветата. Ушите й пищяха ужасно и не чуваше почти нищо. Прегърнала с една ръка Дарил, тя започна да рови в снега и накрая откри ругера.

— Пол! — прошепна Шарлот. — Хайде! Остави това — хайде!

Вятърът внезапно се усили.

Някъде в мрака зад тях се разнесе металическо дрънчене.

Нещо проблесна на екрана в главата на Шарлот.

— Залегнете! — извика тя и тримата се хвърлиха на земята. В следващия момент на четиридесетина метра от тях отново избухна автоматичен огън.

По ухото я парна нещо горещо и две трепетлики точно пред нея се разлюляха.

— Хайде! Хайде! Хайде! — Пол я задърпа за якето и се опита да ги поведе към тясната горска пътека.

— Вие двамата продължавайте! — високо прошепна Шарлот.

— Но…

— Скоро ще ви настигна, просто вървете… Тръгвайте! — Тя побутна момчето и баща му към пътеката.

После бързо запълзя назад към стройните стволове на трепетликите и започна като обезумяла да разглежда бялата кора на първото дърво. Търсеше нещо съвсем малко, игла в копа сено, и го намери: едва забележима резка в кората. Без да обръща внимание на приближаващите се зад нея стъпки, Шарлот запълзя към втората трепетлика.

Сърцето й туптеше бясно, ушите й кънтяха, устата й бе пресъхнала. Тя прокара замръзналите си пръсти по ствола. Къде ли беше? По дяволите!

И тогава го откри, забит в дънера.

Това може би щеше да е последният й шанс да оцелее.