Джей Бонансинга
Хрътка (50)

49.
Пожар

Счетоводителят и ясновидката се отдалечаваха по същата пътека, по която беше избягало момчето. Лапавицата се усилваше, вятърът виеше и клоните на гората се люлееха като пипала на гигантско създание, погълнало детето.

Дигър се обърна и закрачи към пътя.

Дебелия го последва.

— Чакай малко — чакай! Какъв е планът ти?

— Просто ще очистя тоя скапан счетоводител, това е планът — навел глава като разгневен бик и стиснал автомата си, измърмори Дигър.

— Няма ли да тръгнем след тях?

— Всяко нещо по реда си — отвърна Мусолино.

Караваната бе от другата страна на завоя. Вятърът го блъскаше в гърба, лапавицата замъгляваше очите му. По хълма зад него бързо се приближаваше автомобил, но той не му обърна внимание.

Знаеше кой идва и честно казано, в момента не беше в настроение да се занимава с това.

Той отвори вратата на караваната. Отвътре го лъхна мазната миризма на човешко страдание и чу плиткото неравно дишане на сивокосия. Дигър свали една от кутиите и я остави на пътя.

— Какъв точно е планът ти? — повтори Дебелия. С евтиния си дъждобран детективът повече от всякога приличаше на някакъв нещастен Хъмпти Дъмпти.

— Вземи резервни пълнители за автомата — отвърна Мусолино, като тъпчеше джобовете си с кутии патрони „Уинчестър“ и малки запалителни гранати.

Колата бе съвсем наблизо.

Той погледна през рамо и видя сив „Девил“, който тъкмо минаваше покрай къщата на счетоводителя. Автомобилът взе завоя, без да намалява скоростта, и рязко спря зад караваната. Задният прозорец се отвори. Дигър отново насочи вниманието си към кутията с боеприпаси и сви устни, сякаш усетил лош вкус в устата си. Знаеше какво го очаква.

Натали Фортунато подаде глава от прозореца на кадилака и присви очи.

— Каза, че когато си готов, ще ми се обадиш по мобифона. Чаках те повече от половин час!

— Още не съм готов — без да я поглежда, отвърна той.

— Какво значи това?

— Трябват ми още няколко минути.

— За какво говориш, мамка му?

Дигър не отговори.

Ноздрите на Натали бяха разширени, очите й пламтяха от гняв. Тя насочи лакирания си в розово нокът към него.

— По дяволите, Мусолино, няма да ти позволя пак да се прецакаш, кълна се.

Дигър не каза нищо. Вътрешно кипеше от ярост, слепоочията му пулсираха. Той отвори капака на втора кутия, в която имаше чисто нова пушка „Браунинг“, осигурена им от семейство Романи. Приличаше на онази, която беше оставил в буса, само че имаше оптичен мерник „Пентакс“ 16-Х.

— Този път ще пратя с теб Карл — заяви Натали и потупа шофьора по рамото.

Лявата врата на седана се отвори и отвътре излезе рус гигант с полиестерно яке за сафари. Мощните му бицепси опъваха ръкавите, бебешкото му лице не изразяваше абсолютно нищо. Носеше пушка помпа с пистолетна дръжка. Леденосините му очи бяха мъртви като на акула.

— Може би Карл ще свърши работата, с която вие, така наречените професионалисти, сума време не успявате да се справите — изсумтя Натали.

— Естествено, както желаете… — измърмори Дигър, хвана пушката за ремъка и я прехвърли през рамо. После взе автоматичния си пистолет, пъхна го под колана си, обърна се и закрачи към къщата.

— Ще ви чакаме на уговореното място! — извика след него Натали.

Мусолино само махна с ръка.

Другите двама мъже безмълвно го последваха — като грамадни кучета пазачи.

Когато наближи къщата, Дигър хвърли една от запалителните гранати през отворената предна врата. После заобиколи към храстите под прозорците и постави още две гранати до основите на сградата. Хатън и Карл го наблюдаваха с известен интерес. Бе много рисковано да подпалиш къщата на свидетел, особено пък тази къща. Пламъците само щяха да привлекат вниманието на полицията и пожарната, но семейство Фабионе искаше тъкмо това: да привлече вниманието. Това беше точно в стила на мафията и отправяше ясна заплаха към всички възможни бъдещи свидетели: само издрънкайте нещо срещу фамилията и по най-мъчителния начин ще бъдете изтрити от лицето на земята. Амин. А и пожарът можеше да задържи ченгетата, докато Дигър преследваше счетоводителя.

Накрая Мусолино извади бутилка с прозрачна течност и изля съдържанието й върху основите и дъсчените стени. После бръкна в джоба си, намери кутийка кибрит, запали една клечка и я хвърли върху влажната земя. Пламъците мигновено облизаха стената на къщата.

Той кимна на спътниците си и закрачи към гората.