Джей Бонансинга
Хрътка (39)

38.
Зелената катедрала

На Шарлот й трябваха петнадесетина минути, за да прекоси Естийз Парк.

Скрит в сива утринна мъгла, градът все още не се беше събудил. Магазинчетата и тротоарите бяха тихи като музеи. Всичко изглеждаше като сън, призрачна градска диорама, очакваща да се отворят вратите. Но когато Шарлот стигна до покрайнините, евтините туристически атракции се замениха с огромните зелени вълни на пустошта.

Тя вече бе свикнала с форда. Тапицерията беше пропита с миризмите на стареца, смесица от „Олд Спайс“, кафе, тютюн и освежители. Вентилаторът свистеше като чайник, който все не може да закипи. Под седалките подрънкваха изпуснати монети. Но двигателят работеше гладко и тихо. От кола, изминала двеста и петдесетина хиляди километра, не можеше да се иска повече.

Докато стискаше волана, Шарлот видя неканени образи от живота на стареца — върволица от жалки хотелски стаи, пенсиониран продавач, самотен вдовец, опитващ се да се пребори с алкохолизма. Усети, че я облива вълна от скръб. Тя прекъсна веригата. Трябваше да мисли за Пол. Трябваше да се съсредоточи.

Ненадейно в края на гората се появи тъмен силует.

Парковият участък „Фол Ривър“ — малко бунгало с няколко помещения — се намираше на най-северния вход на националния парк „Скалисти планини“. Когато Шарлот спря пред портала, щорите на прозорците бяха спуснати.

Тя свали прозореца.

— Хей, има ли някой?

Не получи отговор. Погледна си часовника и видя, че е девет без две минути. На вратата на участъка пишеше „Работно време — 08:00-18:00 ч.“, но като че ли вътре нямаше жива душа.

Тя натисна клаксона и нервно прехапа долната си устна. Пръстите под бинта пареха. По предното стъкло се стичаха дъждовни капки. Шарлот вдигна ципа на якето си и включи вентилатора. През последните няколко часа дъждът се бе усилил и духаше леден вятър.

В по-високите части на планината може би валеше сняг.

Нещо в бунгалото се раздвижи и на прозореца се появи тъмна фигура. Щорите се вдигнаха и Шарлот видя млада снажна жена със сламеноруса коса, завързана на опашка.

Шарлот нервно се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро — поздрави я момичето, след като отвори прозореца. Дори в зелената си униформа не изглеждаше на повече от двадесет години. Нямаше грим. Държеше чаша кафе с емблемата на националния парк. — Какво обичате, госпожо?

— Трябва колкото може по-бързо да стигна в Гранд Лейк.

Момичето кимна.

— Ясно. Трябва да обърнете и да продължите по магистрала седем до Реймънд, после по шосе седемдесет и две покрай Сентръл Сити и накрая по четирийсета до Гранд Лейк. Ще ви отнеме пет-шест часа.

Стомахът на Шарлот се сви.

— Момчето в бензиностанцията на „Шеврън“ ми каза, че можело да се мине през парка. По Трейл Роуд, нещо такова.

— Трейл Ридж Роуд — поправи я момичето и отпи от кафето си. — Минава по водораздела, прекрасна гледка. По него до Гранд Лейк е по-малко от два часа.

— Тъкмо това ми трябва.

Служителката тъжно поклати глава.

— Не, госпожо, не и днес. Повярвайте ми.

— Но момчето каза…

— Момчето щеше да е абсолютно право, ако пътят беше отворен. Днес обаче Трейл Ридж Роуд е затворен. Много съжалявам, госпожо.

Шарлот продължи да хапе устната си, загледана към дървения портал пред нея. В средата имаше малък метален знак „Стоп“. Полазиха я тръпки. Лесно можеше да настъпи педала и да разбие дървената врата, но после? Щяха да я хванат още преди да е стигнала до средата на пътя. А и така щеше да привлече вниманието към себе си.

— Добре, мила, благодаря за упътването — накрая каза тя.

— Съжалявам за неудобството — като духаше кафето си, отвърна момичето.

— Няма нищо — рече Шарлот и превключи на задна.

Отдалечи се от бунгалото и се насочи към шосето, ала когато стигна до стопа на изхода, забеляза тесен асфалтов път, който се виеше по недалечен хълм и свършваше при няколко маси за пикник и две скари. Шарлот импулсивно зави и потегли по него. Малко по-нататък спря и се отпусна назад. Не знаеше какво да прави.

Известно време по-късно — струваше й се, че са минали часове, но всъщност навярно бяха само няколко минути — момичето излезе от бунгалото, облечено в дъждобран, с дървени табелки в ръце, и се скри зад сградата. Шарлот чу затръшване на автомобилна врата и погледна към другия край на пътя. Оттам започваше пътека, която продължаваше на запад покрай входа на парка и потъваше в гората. Беше достатъчно широка за форда. Без да се колебае, тя превключи на скорост и натисна газта.

Автомобилът потегли нагоре по склона. Шарлот затаи дъх. Очакваше момичето всеки момент да се появи и да я спре. Дъждът се усилваше и заглушаваше хрущенето на гумите по чакъла.

Накрая стигна до отсрещната страна на портала и даде малко повече газ. Струваше й се, че влиза в мрачна зелена катедрала. Старите смърчове скриваха сивото небе, температурата рязко падна с няколко градуса. Шарлот включи фаровете. Сърцето й биеше учестено. Тя вдигна очи към огледалото и видя бунгалото да се отдалечава зад нея.

После отново погледна към пътя…

… и се приготви да разбере защо насред лятото са затворили важна артерия като Трейл Ридж Роуд.