Джей Бонансинга
Хрътка (19)

18.
Преди зазоряване

Трима мъже с мрачни лица бързо и решително крачеха под сребристата изкуствена светлина през пуст паркинг в Отава, Илинойс. Едър, дребен и дебел. И тримата в тъмни дрехи. Приличаха на погребални агенти. Единствените звуци идваха от далечната магистрала на север, самотното пъшкане на шлеп по река Илинойс на юг и пърхането на пеперудите около мощните луминесцентни лампи.

И от техните стъпки.

Приближиха се до синьо-зелен бус шевролет експрес с подвижен покрив и спряха на няколко крачки от него.

— Ще свърши ли работа? — попита едрият. Думите му прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като заповед.

— Мен ме устройва — отвърна дребният.

— Има ли достатъчно място да се стои изправен отзад? — попита дебелият.

— Зависи кой стои — каза едрият. — Ако е Уилт Чембърлейн^[1], отговорът е „не“. За нас обаче става.

Дебелият кимна.

— Добре.

Прозорците на буса бяха черни като обсидиан. Алени нарисувани панделки го опасваха като коледен подарък. Тримата заобиколиха отзад.

Едрият отвори вратите на каросерията.

— Би трябвало да има всичко. — Отпред имаше четири меки седалки. Пространството отзад бе достатъчно, за да танцуват ту-степ.

Дебелият извади от джоба си малък бележник със спирала.

— Скенер на полицейските честоти?

Едрият кимна.

— Да.

— Радиостанция?

— Естествено.

— Клетъчен телефон?

— Да.

— Факс?

— Да.

— Навигационни карти?

— Да.

— Мобилни трансформери?

— Да, четири.

— Добре… ами дребните банкноти?

— Да.

— Понички?

— Какво?

Рондо Хатън погледна Дигър.

— Понички… Има ли понички?

Дигър въздъхна.

— Да, естествено, има понички.

— Блъди Мери?

— Да.

— Пушена сьомга?

— Да, мисля, че има и сьомга.

— Фрапучино?

— Моля?

— Превъзходна напитка — поясни Рондо. — Произвежда я „Старбъкс“.

— За бога, да, има фра… там както го каза.

— Трябва да опиташ, невероятно е.

Дигър го изгледа яростно.

— Виж, просто намери оная кучка и можеш да се тъпчеш с каквото поискаш.

— Честна сделка — отвърна Рондо. После посочи към кабината. — Защо не седнеш зад волана?

Дигър и Сейнт Луис вече се насочваха към предната част на буса. Ключовете ги очакваха на таблото, любезност от страна на местните им хора, които притежаваха паркинга.

Двигателят изрева и четиристотинте коня нетърпеливо заудряха с копита по земята.

— А аз ще се возя отзад при храната — измърмори под нос Рондо, качи се вътре и затвори вратата.

Бусът полетя към изхода.

 

 

Това нямаше нищо общо с ясновидството. Беше съвсем обикновено чувство. Шарлот изпитваше непреодолимо желание да се върне на пътя. Преди зазоряване, преди утринните слънчеви лъчи да осветят лицата им в шевролета.

— Хайде, мили, да се размърдаме — каза тя, докато нервно пълнеше чантата си с пакетчета нескафе, чай, тоалетни кърпички и пластмасови лъжички, които беше открила в кошничка до мивката в банята. Току-що бе взела бърз студен душ и беше почистила и превързала раната си. Нямаше време да се отпуска.

Джуниър си завързваше обувките.

— Вечно припираш — като се опитваше да повдигне настроението, отвърна той.

Шарлот успя да се усмихне, въпреки нервността си.

— Предупредих те да не се забъркваш с нахална мадама като мен.

— Бързането се отразява зле на сърцето.

— Да, прав си. Тези импровизирани самоубийствени акции са много вредни за кръвното налягане.

— Да не споменавам за съня.

— Добре, добре, ясно — рече Шарлот. — Хайде, можеш да ме мъчиш в колата.

Джуниър я погледна.

— Това обещание ли е?

— Много смешно. Хайде, да вървим.

Той взе часовника си и няколко дребни монети от нощното шкафче. Застанала на прага, Шарлот нервничеше и го наблюдаваше. На жълтата светлина на нощната лампа Джуниър се движеше с небрежната грация на стар спортист. Все още влажната му от душа коса беше вчесана назад и го правеше да изглежда по-възрастен от обикновено. По-възрастен и по-уморен. Но и по-нежен. И по-секси. Шарлот не можеше да повярва, че този набит, корав мъж е събудил у нея такава страст. Дали бе любов? По дяволите, да. Да, тя беше влюбена в него. Навярно го обичаше от месеци, но просто не бе готова да го признае.

А сега…

Странно какво можеше да направи с една жена такава импровизирана самоубийствена акция.

— Да вървим, малката — тихо каза Джуниър, леко постави ръка на гърба й и я поведе навън.

 

 

Пол Латъмор седна на леглото. Пулсът му бе ускорен, краката му се бяха омотали в завивките.

За миг не знаеше къде се намира. Мислите му бяха в хаос, стаята тънеше в абсолютен мрак, чуваше се някакво ехо. Гласове? Сирени? Нямаше представа дали шумът идва от къщата, отвън или от собствения му череп. Очите му постепенно се приспособиха към тъмнината. Той овладя паниката си и разбра, че звуците са в главата му. Призрачно ехо от полупрошепнатите предупреждения, които го измъчваха през последните двадесет и четири часа. Полудяваше ли? Може би напрежението най-после взимаше своето? Пол дълбоко си пое дъх и погледна Санди.

Тя все още спеше, скрила лице в извивката на ръката си. Очите й шаваха под клепачите. Изглежда, и Санди сънуваше кошмар. Гърлото му се сви, коремните му мускули се напрегнаха. Чувстваше се страхливец. Самовлюбен страхливец. Беше пуснал дявола в дома им.

Пол се обърна към часовника: 04:17.

Той внимателно се наведе над ръба на леглото, пресегна се и извади изпод килимчето малък метален предмет. Револверът приличаше на никелова играчка. Латъмор се облегна на таблата, повдигна оръжието под лунната светлина и за миг се загледа в него — в мътния блясък на късата му цев, черния отвор на дулото му. Толкова малък пистолет. Изпита странно усещане в основата на тила си, сякаш нервната му система беше бомба с часовников механизъм, която щеше да избухне. Той се прицели в бравата на вратата. И ненадейно разбра какво трябва да направи. Единственият изход.