Джей Бонансинга
Хрътка (17)

16.
Радиоактивен океан

Междущатска магистрала 80 беше сънната артерия на Чикаго и снабдяваше капилярите на западните предградия с богата артериална кръв от промишлените градове на Изток. Нощем артерията пулсираше от постоянен автомобилен трафик. Извън Чикаго магистрала 80 продължаваше чак до Тихия океан точно на север от Сан Франциско. Това бе истинската кръвоносна система на Америка. Ала като всяка кръвоносна система, имаше някои вени, които се нуждаеха от малко ангиопластика.

Една от тях започваше от изход 124 на юг от Джолиет, Илинойс, и навлизаше в гориста долина. Около половин километър нататък хоризонтът избухваше във флуоресцентна светлина, бяла като изпадане в кома. Беше толкова ярка, че пейзажът наоколо приличаше на ядрен кошмар. Тъкмо в този радиоактивен океан Джуниър Патрик най-после събра достатъчно смелост, за да надигне ризата си и да разгледа раната.

— Много тъпо — измърмори той, вперил поглед в бялото си шкембе. Седеше зад волана на шевролета, паркиран със запален двигател зад редица контейнери за смет в края на комплекса за отдих „Коноко“. Прокара върха на показалеца си по кървавата ивица. — Не усещам никаква болка. Мястото е просто като изтръпнало.

— Обаче е изтекла много кръв — отвърна Шарлот и се наведе към него. Лицето й изглеждаше измъчено. Тя хапеше долната си устна и сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. — Не прилича на огнестрелна рана.

— Мисля, че е от бойлера ти — каза Джуниър.

Като че ли някой бе прокарал неравна черна линия по гънките му сланина. Кръвта вече засъхваше и под силната светлина лъщеше на твърди капчици. Той притисна раната с нокът и усети в плътта си нещо твърдо. Навярно парче от тръбата на бойлера. Не се изненадваше, че не е забелязал. Дори в момента в кръвта му кипеше толкова много адреналин, че почти не усещаше болка. И все пак раната започваше да смъди.

— От бойлера ми ли? — Шарлот не откъсваше поглед от кървавата ивица и като че ли й се гадеше.

— Да, парче метал от някоя тръба. Сигурно се е забило в мен, когато се обръщах към шахтата.

— Господи, Джуни, изгубил си ужасно много кръв.

— Изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност, повярвай ми. Би ли ми подала аптечката?

— Трябва да отидеш на лекар, за да почисти раната, и може би да ти сложи ваксина против тетанус.

— Моментът едва ли е подходящ.

Шарлот го погледна.

— Недей да спориш с мен, Джуни. Освен това няма да е зле да прегледат и моята ръка.

Джуниър дълбоко си пое дъх. От паренето започваше да му се вие свят.

— Тия мафиоти не си поплюват, Шарлот. Сигурно държат под око всички спешни отделения и клиники оттук до Денвър.

— Според теб дали знаят, че сме ранени?

Джуниър сви рамене и отговори, че няма представа.

Шарлот взе аптечката и затършува сред останалите шишенца антисептик, марли и бинтове.

— За бога, как ще стигнем до Колорадо, Джуни? Нямаме нито дрехи, нито храна и не знам за теб, но аз нося само този проклет сребърен долар и той ми трябва, за да открия Латъмор.

— Аз имам пари — успокои я той. — Ще успеем.

Шарлот намери пакет стерилни тампони, разкъса го със зъби и започна да почиства раната.

Джуниър потръпна.

— Добре че не видяха колата ни. Няма защо да се тревожим, че някой ще ни забележи.

Тампонът бързо почервеня от кръв и започна да се разпада.

— Мисля да отидем на най-близкото летище — каза Шарлот. — Веднага щом установя точния град, мога да се кача на самолет и…

— Съжалявам, миличка, но самолетите и влаковете са абсолютно изключени.

Тя се замисли.

— Защото са поставили под наблюдение летищата и гарите, така ли?

— Да.

— Но ми се струва, че на магистралата сме по-уязвими.

— Може би да, може би не — отвърна Джуниър и сбърчи лице от болка.

— Извинявай, Джуни, извинявай… — Шарлот се опитваше да внимава да не дразни раната.

Джуниър се загледа в нея. Странно… колко бързо я бе последвал в този кошмар. По дяволите, той не беше герой. Всъщност се бе забъркал в тази каша поради една-единствена причина — несподелената си любов към Шарлот Викърс. Беше готов на всичко за нея: да се бие с мафията, да търпи парчето метал в тялото си.

Всичко за Шарлот.

— Трябва да влезем вътре, Джуни, да почистим раната и да извадим парчето.

Той погледна през рамо назад.

Комплекс „Коноко“, два акра напукан бетон и ниски сгради, бе любимо свърталище на шофьорите, които минаваха през Чикаго. Бензиностанцията имаше формата на римско „V“ — дизеловите колонки бяха разположени от едната страна, бензиновите — от другата. В средата се издигаше нещо като комбинация от офис, минимаркет и ресторант. През уикенда имаше много посетители. Зад ресторанта светеше рекламата на автомивка, а зад нея растеше горичка от измъчени дъбове.

В сенките на дърветата премигваше неонов надпис: „Мотел «Стардъст», цветни телевизори, бунгала, свободни места“.

— Да, май си права — отвърна Джуниър. — Трябва да изчакаме известно време. — Той кимна към горичката. — Като че ли там ще е най-добре.

Шарлот се съгласи с него.

Двамата скриха колата и наеха стая в мотела.

 

 

Рондо Хатън сънуваше, че е слаб. Често му се случваше. Този път беше Аполон, древногръцкият бог на небето, вдъхновението, изкуството и пророчествата. Строен и красив. Бе полугол, намазаните му с масло бицепси отразяваха слънцето. В краката му бяха събрани всички по-нисши богини — Хера, Афродита, Атина — и обгръщаха с ръце мускулестите му прасци. Бяха облечени в оскъдни пеплоси, огромните им гърди леко се поклащаха, русите им коси лъщяха и подозрително приличаха на блондинките от старото телевизионно шоу на Дийн Мартин. (Вижте, това си е сънят на Рондо, така че му позволете малко артистична волност.) Разнасяше се някакво силно тропане, което отекваше в небето и разтърсваше хълмовете. Накрая Аполон (Рондо) вдигна могъщите си юмруци към небесата и…

… се събуди в задната стая на бунгалото си на Деймън авеню.

Седеше на фотьойла пред телевизора в някакъв ужасен среднощен час и пак беше дебел. Дебел, потен, оплешивяващ частен детектив с простата, голяма колкото грейпфрут. И всеки месец трябваше да плаща издръжка на една зла жена в Пиория^[1]. Но Рондо Хатън все още бе един от най-добрите в бранша си. И все още имаше достойнство, въпреки че повечето му познати го наричаха „Дебелия“. Ето защо не виждаше причини някой идиот да чука на вратата му посред нощ.

И все пак.

Чукането продължаваше.

Рондо се надигна от фотьойла — истински подвиг — и за миг застана неподвижно по боксерки, изпъчил огромното си шкембе. После намести тестисите си. Кой ли го безпокоеше по това време? Той се заклати към вратата и се опита да прибере корема си. Което бе невъзможно. Цялото му тяло представляваше един гигантски търбух. Даже ушите му бяха тлъсти. Приличаше на навързани една за друга, натъпкани до пръсване наденички. Продълговатата му глава беше почти съвсем плешива, само над челото му стърчеше кокоши гребен от черна коса, който му придаваше комичен вид. Като порно актьор, играещ ролята на Хъмпти Дъмпти. Той намусено отвори вратата.

— Какво става, по дяволите?!

— Появи се нещо спешно — отвърна мъжът, който чукаше.

— Познавам ли те? — Рондо присви очи и се вгледа в тъмната фигура.

— Мусолино.

— Мусолино ли? — намръщи се той.

— Дигър Мусолино. Приятел на Джон Фабионе. Работя при Натали Фортунато.

Вълшебните думички незабавно стигнаха до слуховия канал на Рондо, минаха по нервните му пътища и проникнаха в мозъчната му кора. Все едно че бяха наплискали лицето му със студена вода.

Фабионе.

— Да, разбира се — припряно отвърна той. — Само една минута да се облека.