Джей Бонансинга
Хрътка (16)

15.
Счупено стъкло

Шевролетът летеше между мрачните гранитни складове по Фулъртън авеню към изхода за магистрала I-90. Слава богу, в жабката на Джуниър имаше малка аптечка. Шарлот я отвори веднага щом влезе в колата и намери вътре достатъчно марля и антибиотичен мехлем, за да бинтова дясната си ръка. Ако се съдеше по покритата с мехури длан и подутите пръсти, очевидно беше получила сериозни изгаряния от втора степен. Не бяха прекалено дълбоки, но явно я боляха. Сега тя мълчаливо седеше на предната дясна седалка, отпуснала пулсиращата си ръка в скута си. Мозъкът й пращеше като оголен електрически кабел. Час по час нервно хвърляше поглед към страничното огледало в очакване да види някоя преследваща ги кола, но до този момент нямаше нищо. И все пак сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите й, и всяко изсвирване на гуми или проблясък на далечни фарове я караше да подскача.

Още няколко минути пътуваха в мъчителна тишина, като че ли разговорът щеше да наруши съсредоточеността им или да им донесе лош късмет.

Когато стигнаха до рампата на магистралата и се вляха в потока автомобили на изток, дишането на Шарлот се успокои достатъчно, за да каже:

— Чувствам се ужасно, Джуни. Да те забъркам във всичко това. Много съжалявам.

— Не си ме карала насила, малката.

— Онова момче, което застреля… — след продължителна пауза рече тя, — едва ли имаше повече от двайсет години.

— Онова „момче“ беше хладнокръвен убиец, Шарлот, не се заблуждавай.

— Той беше просто тийнейджър.

Джуниър я стрелна с поглед.

— Тийнейджър, който се канеше да ти пръсне черепа.

Шарлот потръпна и отново се втренчи през прозореца. Мозъкът й се пръскаше от всички онези хаотични емоции, шумове и болка, които я бомбардираха през последните няколко часа. Постоянно виждаше онова хлапе в дневната си, проблясъка на пистолетното дуло, отскачането на главата му и червената мъгла, опръскала стената. Сякаш беше раздрусала гнездо на оси. Щяха да бъдат ужилени хора, и всичко бе по нейна вина. Ала в същото време изпитваше и много по-дълбоко чувство, което неумолимо я притегляше на запад към Колорадо, към единствения начин за изкупление: да спаси семейство Латъмор. Единственият начин да намери покой. Сега само трябваше да установи точното местонахождение…

Докато бъркаше в джоба си за монетата, зърна отражението си в страничното огледало.

Отначало й се стори, че вижда друг човек. Кръглото й лице беше покрито с пот и сажди, тъмните й къдри бяха разрошени, очите й бяха изцъклени от болка. Сукманът й бе мръсен и едната й презрамка беше скъсана. Кръстът й болезнено пулсираше, ръката й също, при всяко поемане на дъх усещаше бодежи в ребрата. Зачуди се дали я е наранил Джуниър, когато я бе съборил на земята. После отметна кичур коса от очите си. За бога, как щеше да търси Латъморови в тези дрехи? Без тоалетни принадлежности? Без абсолютно никакъв багаж?

Тя потръпна.

Погледна към Джуниър и видя, че лицето му отразява оранжевото сияние на светлините на таблото. Зъбите му бяха стиснати, челото му гневно се мръщеше. Като че ли съсредоточено се опитваше да реши някакво сложно уравнение.

Внезапно я обзе паника. Ако с него се случеше нещо, никога нямаше да си прости. Може би в крайна сметка наистина трябваше да отидат при федералните.

— Виж, Джуни — тихо рече Шарлот, — навярно си прав за ФБР.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би трябва да спрем на първия телефон, да се обадим във ФБР и да им разкажем всичко.

Той я погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Не — отвърна тя.

Джуниър се усмихна.

— И аз така си помислих.

— От друга страна, не искам да отведа онези хора при Латъмор.

— С други думи?

— С други думи… възможно е в момента да ни следят.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Вдигнахме голям шум, малката — отвърна той. Погледът му се плъзна от кола на кола по широките платна на магистралата. — Едва ли са били достатъчно бързи, за да ни проследят.

— Но не си сигурен.

Джуниър сви рамене.

— Ти си ясновидката. Виж дали засичаш някакви сигнали зад нас.

Шарлот погледна към фаровете в страничното огледало. В главата й нахлу хаос от разпокъсани чувства и усещания, цветове, форми и звуци. Сякаш умът й се превърна в повреден видеокасетофон, повтарящ сцени от вечерта, ту назад, ту напред по дращещите магнитни глави. Мозъкът й щеше да се пръсне. Трябваше да успокои темпото, да изключи видеото за малко.

— Не мога да видя нищо — като духаше изгорената си ръка, промълви тя накрая.

— Не се тревожи. Веднага щом имам възможност, ще сменим колата.

Шарлот се замисли за миг.

— Смяташ, че е по-добре да…

После замълча.

Вниманието й привлече тъмно петно на седалката под Джуниър. Бе го забелязала по-рано, но бе решила, че е обикновено леке. Ала сега осъзна, че през последните няколко минути се е уголемило и е черно като катран.

— Джуни… Това не е… — Тя протегна ръка и го докосна с бинтованата си ръка. Беше влажно и течността попи в марлята около пръстите й.

— Какво има? — Джуниър с разширени очи погледна към седалката си. Зениците му искряха в мрака. — Какво е това, по дяволите?

Шарлот доближи длан до очите си.

— Какво е това? — задавено повтори Джуниър.

— О, господи… Джуни! Това е кръв!

 

 

— Глупости! Пълни глупости, мамка му! Как се случи? Как? Как?

Натали Фортунато притискаше слушалката на безжичния телефон до ухото си. Седеше наведена напред на ръба на стола в спалнята си, дишаше тежко и яростно гледаше отражението си в овалното огледало на тоалетката. Лицето й бе покрито със зелена маска от авокадо, каквато си слагаше всяка вечер преди лягане, и очите й хвърляха червени отблясъци като реактивни дюзи. Тъкмо си беше сваляла лака и между пръстите й все още бяха пъхнати памучни тампони. В ръката й димеше запалена цигара. Чуваше вятъра в отсрещния край на връзката и глухия, металически мъжки глас от движещ се автомобил.

— Ужасно съжалявам, госпожице Фортунато, но никой не очакваше да заварим оня идиот при ясновидката — каза Дигър Мусолино. Говореше достатъчно високо, за да надвика рева на двигателя, и в гласа му се долавяше странна смесица от раздразнение, гняв и срам, сякаш току-що си е ударил пръста с чук.

— Какъв идиот? — попита Натали.

— Някакъв тип с револвер, сигурно гаджето й или някой съсед, не сме сигурни.

Тя само изсумтя.

— Та тоя скапаняк очисти едно от нашите момчета, хлапето от хората на Тони…

— Млъкни, просто млъкни за момент!

— Измъкнахме се, преди да пристигнат ченгетата, обаче изпуснахме…

— Казах да млъкнеш! — Натали яростно угаси цигарата в мраморния пепелник, представящ раждането на Венера от мидата. — Трябва да помисля малко.

Последва мълчание.

Тя огледа плюшения берберски килим, фините френски мебели и кретонените кувертюри. Това бе нейната светая светих, тихо убежище в розово, бебешко синьо и кремаво, място за отмора в края на деня. Но сега то я изпълваше с омраза и отровни мисли. Искаше й се да удуши оная кучка. Искаше й се да забие нокти в очите на оная курва и да изтръгне очните й ябълки. Ясновидката сигурно пътуваше на запад към новия дом на оня гаден счетоводител в Колорадо, за да го предупреди. Яростта пулсираше в хърбавото й тяло като нажежени до бяло въглени, но Натали се овладя и не позволи на чувствата си да надделеят.

— Добре, Дигър, слушай ме внимателно — каза тя накрая.

— Цял съм слух.

— Искам да участват и петте семейства. Мобилизирай всичките ни хора на Западното крайбрежие. Разбираш ли?

— Да — безизразно отвърна той.

— Чуй ме, Дигър, говоря за всички наши ченгета. — Студеният гняв се стичаше по гръбнака й и караше пръстите й да изтръпват. Синусите й горяха така, сякаш току-що е вдишала ароматни соли. — Искам всички да участват в търсенето. Да проверят всеки сантиметър от междущатските магистрали до Колорадо.

— Това ще е малко трудно…

— Да не чувам такива неща, Дигър. Свържи се с нашите хора на „О’Хеър“, „Стапълтън“ в Денвър и на всяко друго летище в Колорадо. А също на гарите. Чуваш ли ме?

Разнесе се пращене, после се чу:

— Да, госпожице Фортунато.

— Ще открием ясновидката, Дигър, и тя ще ни отведе право при оня скапаняк.

Мусолино не отговори веднага.

— Те имат преднина, госпожице Фортунато…

— По дяволите! — Натали замахна към тоалетката и събори десетки шишенца парфюм. Пастелно оцветени стъкла се разбиха в пастелно оцветената стена и по тапетите се разплиска течност за стотици долари. — Казах ти! Не искам повече извинения!

— Съжалявам, госпожице Фортунато, имате право… Ще ги открием… Веднага ще се заема.

Натали се овладя.

— И още нещо.

— Да, госпожице Фортунато?

— Искам да повикаш Дебелия.

— Шегувате ли се? Искам да кажа… наистина ли смятате, че се налага?

Тя стисна зъби. Стомахът й се сви като стоманена топка.

— Недей да спориш с мен, Дигър. Искам да го събудиш, да измъкнеш тлъстия му задник от леглото и да му кажеш, че е заради Джон.

— Ясно, ще се свържем с Дебелия, не се безпокойте.

Натали затвори телефона и закрачи нервно из спалнята.

По парчетата счупено стъкло.