Джей Бонансинга
Хрътка (9)

8.
Кошмарни цветя

Когато слънцето се стопи зад хоризонта, на Халстед стрийт заблестяха пъстри неонови светлини. Бутиците завибрираха от зеленикавожълти сияния и остра музика, от кръчмите се носеше мирис на малц и вой на джубокс. Цялата улица закипя. Шарлот не обръщаше внимание на нищо наоколо. Седнала на предната дясна седалка в очукания шевролет „Джио“ на Джуниър, тя беше прекалено потънала в мисли за нещата, които можеха да се объркат.

Джуниър Патрик шофираше на север към Фулъртън авеню и изглеждаше по-нервен от нея.

— Зад къщата ти има уличка, нали така? — внезапно попита той.

Шарлот кимна.

— Да, обаче откакто хората от „Чистотата“ стачкуват, цялата е в боклуци.

— Няма нищо, ще минем пеш по нея.

— Какво искаш да кажеш?

Той я погледна.

— Ще заобиколим отзад, после ще влезем и ще излезем, без да вдигаме шум.

Шарлот отново кимна, загледа се във витрините и тихо каза:

— Как се забърках в това, за бога?

— Къде е входът на уличката? — попита Джуниър.

Тя се замисли за миг.

— Точно на север от Фулъртън, преди да стигнеш до Уейтли стрийт.

— От източната страна на главната улица ли?

— Да, тя заобикаля и продължава към Уейтли.

Джуниър я стрелна с очи.

— Всичко ще бъде наред, малката, не се тревожи.

— Мисля, че няма да ме причакват, Джуни.

Той сви рамене.

— Известно ми е само, че тия момчета са много гадни и знаят къде живееш.

— Но ако искаха да ме хванат, нямаше ли вече да са го направили?

— Не знам, малката. По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме.

— Но, Джуни, наистина ли трябва да носиш оръжие?

— Надявам се, че няма да се наложи да го използвам — по-скоро на себе си каза той.

Излязоха на Фулъртън. Джуниър зави наляво и продължи на запад към Шефийлд стрийт. Когато намериха място за паркиране — тежка задача в този час — небето се бе превърнало в огромен тъмносин глетчер. Сенките се сгъстяваха. Джуниър спря от западната страна на улицата на достатъчно разстояние от следващата кола, така че ако се наложи, да могат да потеглят бързо, и отвори багажника. Когато дръпна ципа на сака, стоманеният „Смит & Уесън“ проблесна под неоновите светлини.

— Всичко това е невероятно — вперила очи в револвера, промълви Шарлот. Оръжията я ужасяваха, навярно защото веднъж един детектив от отдел „Убийства“ я беше помолил да докосне пистолет от случай на изчезнал човек.

Спомняше си го: грозно, черно оръжие, наричаха го „Глук“ или „Глок“, не беше сигурна как точно. Бяха го открили в изоставена сграда, в която за последен път бе видяно да влиза младо момиче. Когато стисна облепената с изолирбанд дръжка, Шарлот усети в черепа си внезапно разтърсване, сякаш я беше блъснал камион, и изпусна пистолета. Знаеше какво означава това чувство. Знаеше, че собственикът на оръжието е бил убит в същата изоставена сграда. Знаеше също, че е убито момичето, че случаят е свързан с мафията и че полицията никога няма да открие трупа. Ала за нея това бе само поредното семе на мъката, което щеше да пусне корени в душата й и от този ден нататък да цъфти в кошмарите й.

Джуниър се озърна през рамо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана револвера в една ръка и кръглата кутийка с патрони в другата.

— Това е просто парче метал, скъпа, нищо повече.

— Трябва ли да го взимаме, Джуни?

— Да, мила, трябва да го вземем. — Той разкопча лекото си яке — под него носеше кафяв кожен кобур — и бързо прибра оръжието. После пъхна резервния барабан в десния си джоб.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита Шарлот.

— Казвай, малката.

— Толкова ме е страх, Джуни, че ще се подмокря.

— Виж, ако това те успокоява — той я потупа по рамото, — и моят мехур не е много спокоен.

После я поведе към уличката.

 

 

— Писна ми да зяпам тая скапана къща — измърмори Мъника от тънещата в сянка задна седалка.

Той продължаваше да си играе с беретата. Момчешкият му глас звучеше в ушите на Дигър Мусолино като кряскане на папагал. В колата смърдеше на дъвка и пот и ако скоро не се случеше нещо, Дигър щеше да се обърне и да гръмне сополанкото в лявото око.

— Ще почакаме още няколко минути — без да откъсва поглед от страничното огледало, рече той. — Ако кучката не се появи, ще си тръгнем.

— Може ли да кажа нещо? — попита от дясната седалка Лу Сейнт Луис. Той седеше като съвършен джентълмен, абсолютно изправен и с ръце в скута. Ожуленото куфарче лежеше в краката му. Приличаше на дете от неделно училище, което чака да се срещне с директора. През последните два часа бе изрекъл общо десетина думи.

— Какво има, докторе?

— Ами… никога не бих си позволил нахалството да ви обяснявам как да си вършите работата.

— Няма нищо, Лу. Какво има?

— Хм, честно казано, чудех се за задния вход.

Стомахът на Дигър се сви на топка.

— Задният вход ли?

— Просто искам да кажа, че онази жена може да се вмъкне през задния вход и никой да не я…

— Мамка му! — измърмори под нос Дигър.

Бунгалото се намираше на половин пряка от колата, сгушено сред кленовете в края на улицата. Фасадата на къщата — неподвижна картина с два прозореца, лакирана орехова врата и саксии с петунии — все още тънеше в мрак. Очевидно вътре нямаше никой. Поне никой, който да не се бои, че ще го видят. Дигър внезапно се почувства така, сякаш в мозъка му дращеха с нокът по стъкло. По дяволите, как можеше да е толкова глупав? Да забрави за проклетата задна врата!

Лу Сейнт Луис погледна в огледалото.

— Чудя се дали бихме могли да пратим някого…

— Хлапе! — Дигър се обърна и насочи дебелия си показалец към Мъника. — Сложи заглушител на топа си и си размърдай задника!

— Къде?

— Ти къде мислиш, мамка му? Зад къщата! — Той го стисна за ръката, за да подчертае думите си. — И недей, повтарям, недей да нараняваш ясновидката.

Хлапето кимна.

— Ясно, ясно.

Дигър го пусна.

— Просто гледай да не си играеш със спусъка.

Мъника измърмори нещо под нос, завъртя заглушител на беретата и след секунда излезе от колата и пресече улицата.