Джей Бонансинга
Хрътка (47)

46.
Неочакван гост

— Добре… да не се паникьосваме — с прегракнал от нерви глас прошепна Шарлот.

Опитваше се да си спомни уроците на Джуниър по стрелба. Цялата се обливаше в пот. О, господи, как й се искаше да избяга! Ала насочи ругера през прозореца и се прицели в един от убийците, които се приближаваха от юг.

Облечени в еднакви сиви найлонови дъждобрани, те приличаха на водопроводчици, дошли да поправят протекъл кран. Онзи отляво беше по-млад, по-висок и по-опасен наглед. Шарлот го позна от престрелката в дневната й — бе се случило само преди два дни, но й се струваше сякаш преди цяла вечност. Другият беше дебел и изпълваше дъждобрана си като прекалено натъпкана наденичка. Очите му гневно проблясваха в сумрака.

— Готова ли си? — попита Пол.

Тя се прицели в земята пред краката им.

— Да. — После задиша равномерно и стисна пистолета малко по-здраво. — Първо ще изстрелям няколко предупредителни изстрела.

— С теб съм.

Шарлот натисна спусъка три пъти едно след друго. Пол направи същото.

Гърмежите разтърсиха стените и я оглушиха, в лицето й лъхна топлина. Двамата мафиоти бяха залегнали и пълзяха в търсене на прикритие. Тя стисна Пол за ръката и той прекъсна огъня.

Тишината се стовари отгоре им като купчина тухли.

— Мамка му… Внимавай! — Пол я хвана за китката и я дръпна на пода.

Отговорът дойде незабавно.

Предните прозорци се пръснаха. Заехтя грохот от едрокалибрено оръжие и из дневната се посипаха парчета стъкло, трески от черчеветата и мазилка. Канонадата нямаше край. Шарлот притискаше лице към миришещото на мухъл килимче. До себе си усещаше тялото на Пол. Тя затвори очи и закрещя.

Стрелбата престана.

Шарлот се обърна към Пол, който казваше нещо — устните му се движеха, в очите му пламтеше паника, но от гърлото му не се изтръгваше нито звук. Внезапно тя осъзна, че ушите й пищят и не чува нищо. Накрая той я хвана за ръката и посочи южната стена.

Какво й говореше?

Все още замаяна, Шарлот се обърна към южната стена. През единствения прозорец се виждаха поклащащите се трепетлики, потокът и купчината дърва. Слухът й постепенно се върна. Отвън се чуваше ужасно пищене, сякаш деряха жива котка.

После иззад дървата се надигна тъмна сянка.

По гърба я полазиха тръпки. Някой през цялото време се бе крил там в очакване на удобен момент да се намеси и сега се приближаваше към къщата, като носеше нещо обемисто в ръце и викаше с цяло гърло. Ужасена, Шарлот най-после разбра какво е искал да каже Пол.

„Детето ми.“