Джей Бонансинга
Хрътка (43)

42.
Виетнамската светлина

Джуниър Патрик беше обгърнат в мъгла от болка, яркожълти пламъци забулваха очите му. Долните му крайници бяха парализирани, по гръбнака му сякаш течеше електрически ток. Караваната бе като кораб в бурно море, двигателят й виеше по тесните планински пътища, клатенето заплашваше да преобърне масата за масаж. Ала Джуниър се бореше с копнежа да се предаде, да угасне като пламъче на свещ. Имаше две възможности: да умре или да изпълни най-големия фокус с изчезване след Худини.

Усещаше зад себе си Лошия човек с Пръчката… но някак далечно, защото си спомняше нещо отпреди много години.

… в долината зад Хълм 56, гористо възвишение край безименен приток на река Меконг. Здрачава се. Светлината е различна от всяко друго кътче на света, това е виетнамската светлина, онова зеленикавожълто сияние, и ти отново си залегнал. Този път си сам. Само ти, бурените и стоножките. И твоят „Уинчестър“, модел 70. И болката. Не забравяй болката. Болката живее в ставите и гърдите ти…

… и в този момент караваната се раздруса в поредица от дупки, и Джуниър потръпна, опита се да не вдига клепачи, да остави спомените от армията пак да го отнесат…

… и ти не обръщаш внимание на болката, просто не й обръщаш внимание. Всъщност дори не я усещаш, защото си снайперист, а снайперистът е майстор на абстрахирането. От страх, емоции, болка. Контролираш жизнените си функции. Забавяш дишането, пулса, метаболизма си. Сливаш се с пейзажа. Докато накрая оставаш само ти и…

… Лошият човек с Пръчката говореше нещо с тихия си глас.

Джуниър бавно се унасяше. Джуниър потъваше в огромния зелен мрак на спомените си. Всичко останало бе плод на въображението му.

Спомен от нещо, което не се е случило.

Малка поправка на историята…

… на онова място, в онази абсолютна неподвижност, в която откриваш опиумното съвършенство на действията си. Тялото ти е замръзнало, по челото ти пълзи голям блатен бръмбар и ти дори няма нужда да го махаш оттам. Просто съзнаваш присъствието му и не му обръщаш внимание, както не обръщаш внимание на нищо друго наоколо…

… освен на едно…

… единствено последно чувство преди нощта завинаги да те погълне…

… успяваш да бръкнеш в джоба на камуфлажната си куртка и да извадиш малък предмет. Колкото пощенска марка. Оръфан и влажен от безкрайното стискане в ръката ти. Малка снимка от анонимен колежански годишник. Момиче с ангелско лице, обрамчено в буйни гарвановочерни къдрици. Поразително сини очи. Любимата ти. Единствената причина да се върнеш в Света.

Шарлот.

Тя ти се усмихва. Присъствието й се влива в теб. Дава ти надежда. За последен път поглеждаш снимката, после я стискаш в юмрук. Това е единственото, което те свързва с бъдещето ти.

Стискаш я силно.

Никога не я забравяй.

Дългата, тъмна нощ те обгръща.

 

 

Шарлот внезапно потръпна и се облегна на ръба на бара. В главата й отново запращяха сигнали, шум, безформени чувства. Сякаш беше котка и всеки момент щеше да извие гръб.

— Добре ли сте, госпожо? — попита я мъжът, слязъл от реклама на „Марлборо“, и протегна ръка, за да я задържи.

— Нищо ми няма, добре съм — добре съм — задъхано отвърна Шарлот.

Стоеше в сумрачния „Пакардс Бар“. Миришеше на цигарен дим, бира, прегоряла мазнина и почистващи препарати. Проливният дъжд барабанеше по покрива и почти заглушаваше металическия звук на кънтри музиката от джубокса. Беше сравнително пусто за обедно време през уикенд, навярно заради времето. Вляво от нея на бара се наливаха с бира двама фермери, в сепаретата край тъмния прозорец седяха неколцина летовници и местни. През последните пет минути Шарлот се опитваше да убеди мъжа от рекламата на „Марлборо“, че не е луда, че има основателна причина да търси семейство Стафорд. Ала чувствата й постепенно започваха да се проявяват на повърхността като онези пращящи гласове в главата й. Нервните й тикове още повече усилваха подозренията на господин Марлборо.

— Вижте, госпожице…

— Смит — напрегнато каза тя и се опита да се усмихне.

— Да, госпожице Смит… въпросът е, че нямам навика да обяснявам на непознати къде живеят клиентите ми. — Той извади от джоба на елека си смачкан пакет „Лъки“. — Знаете как е.

Шарлот дълбоко си пое дъх.

— Разбирам ви, напълно ви разбирам, и смятам, че постъпвате абсолютно правилно, но ситуацията е… извънредна.

Господин Марлборо запали последната си цигара, силно дръпна и се озърна. Загорялото му лице се набръчка в усмивка. Липсваше му единият горен кучешки зъб.

— Какво значи „извънредна“?

— Много е важно.

— Колко?

— Това е семеен въпрос — след като помисли малко, отвърна Шарлот. Бе готова да го излъже, само да получи информация от този отвратителен грубиян. — Много е лично — прибави тя.

Той пак се усмихна.

— Колко лично?

В гърдите й се надигна гняв, пращенето в главата й се усили. За бога, какво ставаше тук? Нима този селянин я сваляше? Кънтри музиката дуднеше някъде надалеч. Лий Гринуд пееше нещо, което едва се чуваше в дъжда и гръмотевиците навън. Шарлот си погледна часовника: 12:30 ч. Вече. Времето й се изплъзваше, тя усещаше надвисналата катастрофа също толкова ясно, колкото биенето на сърцето си.

Тя погледна мъжа и най-после осъзна каква е целта му.

— Нямам пари — внезапно каза Шарлот.

— Моля?

— Имам само кредитна карта.

— Моите поздравления.

— С удоволствие ще ви я дам, можете да се обадите в банката и…

— Не ви искам парите — прекъсна я той и изтръска цигарата си на пода.

Шарлот впи поглед в него.

— Ще ми кажете ли къде живее семейство Стафорд?

— Нещо не ми допада отношението ви.

— Нима? — Тя започна да свива и отпуска изгорените си пръсти.

— Да… всъщност, струва ми се, че е най-добре да си завъртите това ваше сладко дупе и да се разкарате оттук — без да престава да се хили, каза мъжът.

Шарлот продължи да го гледа втренчено, после се обърна и излезе.

Плисъкът на дъжда и леденият вятър сякаш я зашлевиха през лицето. Очертаваше се да завали сняг. Всичко наоколо изглеждаше сиво и грозно.

Тя изтича до форда, влезе вътре и затръшна вратата. Избърса мокрото си лице и погледна бинтованата си ръка. Цялата трепереше. Сви юмруци и дълбоко задиша, но не успя да се успокои. Страхът и гневът се бяха слели в адреналинов коктейл. В устата й горчеше.

Вниманието й привлече нещо в отсрещния край на паркинга.

Нечие лице, долепено до прозорчето на вратата на „Пакардс“. Малко по-възрастна от нея жена, увита с шал и захапала цигара. Навярно местна, една от онези, които бяха седели в сепаретата. Отначало на Шарлот й се стори, че непознатата просто зяпа дъжда, но колкото повече я наблюдаваше, толкова по-очевидно ставаше, че гледа нея.

Внезапно вратата се отвори и жената тичешком се насочи към форда.

Шарлот се пресегна и отвори предната дясна врата.

Непознатата се качи в колата.

— Търсиш Стафордови, нали? — без да извади цигарата от устата си, попита тя. Носеше сива домашна рокля и ако се съдеше по бръчките на лицето й, животът й не бе лек.

— Да — с разтуптяно сърце потвърди Шарлот.

— Трябваше да ти го кажа още вътре. — Тя протегна изкривената си от артрит ръка. — Казвам се Лорен Ериксън.

— Шарлот… Смит. — Шарлот стисна дланта й.

— Внукът ми играе бейзбол с момчето на Стафордови.

— Наистина ли?

— Да. Симпатично хлапе. Видях го само преди два дни. На училищната площадка. Играеше бейзбол с другите деца. Казва се Дарил.

— Дарил. Чудесно. — Шарлот нервно търкаше бинтованата си ръка. — Можете ли да ми кажете къде живее?

— Предполагам. С внука ми Рони са първи приятели. Само че…

— Да? — Шарлот мъчително преглътна. — Някакъв проблем ли има?

— Ами, виж, въпросът е, че не исках да казвам нищо пред Харли. — Жената посочи с палец към кръчмата. Навярно имаше предвид мъжа от рекламата на „Марлборо“. — Просто бащата на Дарил — не си спомням името му — изглежда нещо притеснен. И си мислех, че си социална работничка или нещо подобно. Нали разбираш. Че проверяваш дали не тормози децата. Нещо такова, нали?

Шарлот я погледна и кимна.

— Нещо такова, да.

Лорен Ериксън въздъхна.

— Точно от това се боях.

— Можете ли да ми кажете къде живеят?

— Разбира се, мила. — И тя започна да я упътва.