Джей Бонансинга
Хрътка (34)

33.
Нервни възли

— Отпуснете се, господине, моля ви — каза на мъжа върху масата за масаж хиропрактикът. Застланият с килим под вибрираше от двигателя. — Няма смисъл да се напрягате, уверявам ви.

— Послушай доктора — обади се от стола си в другия край на купето Дигър Мусолино.

Шофираше Рондо, така че Дигър да може да присъства на „сеанса“.

— Слушам го — измърмори сивокосият, притиснал лице към облегалката за главата. — Повярвай ми, слушам го.

Последва неловко мълчание.

Автомобилът леко се поклащаше — носеха се по потъналата в мрак междущатска магистрала. От време на време през прозорчето се процеждаше светлината на неонова реклама или пътна лампа. Вътре беше тясно, макар и не толкова, колкото в буса — може би седемнадесет-осемнадесет квадратни метра. Покрай стените от двете страни имаше сгънати походни легла. Миришеше на гума и белите флуоресцентни лампи силно блестяха.

Масата за масаж се намираше в средата на купето и сивокосият беше завързан по корем.

Лу Сейнт Луис мразеше да работи в такива условия. Стандартът му бе прекалено висок. Още в Югоизточната школа по хиропрактика в Канзас Сити той беше истински професионалист, което безкрайно радваше майка му, възпитана като строга мормонка. И години по-късно, след като го изключиха от Американското дружество на хиропрактиците поради многобройни обвинения в сексуален тормоз на пациентки, той бе свикнал да работи в съвсем различна обстановка. Ако беше в апартамента си, където провеждаше много от тези „сеанси“ за мафията, Сейнт Луис използваше маса на колела, галваничен генератор, дори игли за акупунктура. Но истинските професионалисти бяха способни да работят с каквито инструменти разполагат и Лу бе готов за нов сеанс.

— Преди да започнем — меко каза той на сивокосия, — искате ли да споделите нещо с господин Мусолино?

— Вече ви казах. Тя не знае къде е Латъмор, уплашена е и бяга от вас.

— Просто не ти вярвам, Патрик — изсумтя Дигър.

— Можете да ме мъчите колкото щете, но това няма да промени фактите.

Отново последва напрегнато мълчание.

Мусолино дръпна от цигарата си и изпусна облак дим.

— Имаш последна възможност да избегнеш нещо много неприятно. Само трябва да ни кажеш къде в Колорадо живее тоя тип. Ще си направиш голяма услуга.

— Казах ви всичко, не знам нищо повече.

— Добре, Патрик. — Дигър угаси фаса си. — Наистина съжалявам… но ти ни поставяш в затруднено положение.

Той кимна на хиропрактика.

— Давай, докторе.

— Добре — каза Лу, — да започнем с диагнозата. — Той изсипа масло за масаж върху опитните си длани. — Като ви гледах как ходите, забелязах, че леко накуцвате. Едва забележимо, но все пак накуцвате. Това ме кара да смятам, че единият ви крак е малко по-къс от другия. Така ли е, господине?

Мълчание.

Дигър рязко скочи от стола си, хвърли се към масата и сграбчи Джуниър за шията.

— Отговори му! Отговори му, педал скапан!

— Да, да, точно така, да, вярно е — изпъшка Джуниър.

Мафиотът го пусна. Лицето му бе зачервено и мина известно време, докато се овладее. После се върна на мястото си. На масичката до него имаше бутилка „Чивас Регал“. Той си наля два пръста в картонена чаша и отпи.

Лу кимна.

— Добре… предполагам, че единият ви крак е малко по-къс от другия, което може да е довело до известно изкривяване на гръбначния стълб. — Той остави шишето с масло на плота до себе си и отиде при масата. Сивокосият беше труден пациент, мускулест и с много подкожна мазнина. Бяха му съблекли памучната риза и панталоните и сега лежеше само по боксерки. Хиропрактикът погледна луничавия му гръб като диригент, който проверява оркестъра си. — В резултат е възможно в по-дълбоките мускули да са се появили нервни възли.

Той натисна с пръст месестата част на бедрото на Джуниър.

— Ооххх… Ооххх! — извика сивокосият и стисна клепачи.

За Лу той бе невероятно красив, като загряваща първа цигулка, от която скоро ще се разлее вълшебна музика. Но в момента той само я настройваше.

Сейнт Луис повдигна пръста си.

— Виждате ли какво искам да кажа? На това място изпитвате много силна болка. — Той се обърна към плота зад себе си, сложи си гумени ръкавици и взе Т-образния си лост — лакирана дървена пръчка с гумен накрайник. Физиотерапевтите използваха този инструмент за раздвижване на напрегнати мускули. — Човек с вашия ръст и на вашата възраст често получава ишиас — спокойно продължи обясненията си Лу. — Среща се при по-възрастни мъже, които си въобразяват, че са първокласни спортисти. Ишиасът се появява тогава, когато бедрените мускули притиснат седалищния нерв. — Хиропрактикът прокара палец по опашната кост на Джуниър. — Точно тук… виждате ли? Усещате ли го?

— Да — промълви сивокосият.

— Ако позволите, един последен въпрос, господине. Бихте ли ни казали къде в Колорадо живее семейство Латъмор?

Джуниър не отговори.

— Оооххх!

Викът се изтръгна от гърдите на Джуниър абсолютно неволно, сякаш централната му нервна система бе пратила сигнал до гласните му струни и той не можеше да направи нищо друго, освен да изпусне въздуха от дробовете си като парен локомотив.

Нещо проникна в ректума му.

Джуниър прехапа езика си, очите му изхвръкнаха от орбитите си, устата му се напълни със солена кръв и той едва потисна желанието си да закрещи. Искаше му се да разкъса цялата кола със зъби. Твърдият гумен предмет навлизаше все по-навътре, тазът му гореше и мозъкът му се пръсваше. Още малко и щеше да изгуби съзнание. Върна се в дните си в католическото училище, когато монахините го заключваха в тъмното мазе и го биеха с гумени маркучи.

— Ще направим малка корекция на сакрума ви — каза отвратителният дребен човек с пръчката. — Ще разбудим този феморален нерв, в който е домът на чистата болка.

— Моля ви… — започна Джуниър.

Пръчката проникна навътре в него.

— Оооххх!

Избухна пожар и той изрева. Пред очите му пламна яркооранжева светлина. Сякаш през кръста го бе прегазил камион, сякаш в таза му експлодираше коктейл Молотов и той закрещя, закрещя на дребния човек да престане, ала пръчката продължаваше да се движи и огънят се разливаше по краката, ръцете, шията и тила му. Джуниър се разплака като дете и се опита да мисли за нещо приятно, за сладка царевица, коледна пуйка, за кучето си Джипси и за пластмасовото си бъги, за щатския панаир в Охайо, ямахата на брат си и парата на наденичките, но нищо не спираше болката.

Пръчката продължаваше да се движи.

Той се опита да мисли за единственото останало нещо, за най-хубавото, за сладкия аромат на Шарлот, за буйната й тъмна коса, за влажния блясък на устните й.

Единствената му надежда за бягство.