Джоузеф Файндър
Белязаният (9)

6.

Преди хиляда години, както ми се струваше, бях преминал шестмесечното основно обучение на ЦРУ във „Фермата“ — лагера Пири, Вирджиния — където научих всичко: от това как да заличавам следите си, до пилотиране на малък самолет, стреляне с пистолет и бягство с кола. Един от инструкторите веднъж, уж между другото, отбеляза, че ще изучим черните изкуства на шпионажа толкова задълбочено, че след време те ще се автоматизират, ще станат частица от инстинктите ни. И че независимо какво можело да ни изненада, дори години по-късно, телата ни щели да се научат как да реагират частица от секундата преди мозъците ни. Не го вярвах. А и след толкова години като адвокат бях сигурен, че инстинктите ми вече са изветрели.

Паркирах не пред къщи, а на цели две пресечки оттам.

Защо? Инстинкт, предполагам. Автоматизирани навици от старата ми работа.

Моли се беше натъкнала на нещо, което ужасно я беше смутило, нещо, за което не можеше да се говори по телефона. Това беше всичко, но все пак…

Затичах се по алеята, минаваща зад карето долепени една до друга градски къщи, стигнах до нашия вход и спрях за миг да намеря ключа си за входната врата. След това, възвърнал за миг самоувереността си, влязох и се промъкнах тихо нагоре по тъмните задни дървени стъпала.

Съвсем нормалните шумове на къщата. Пулсиращата топлина през тръбите на отоплителната инсталация. Свистенето на фризера. Бръмченето на безбройните механични уреди, които поддържаха дома ни.

Тъкмо се канех да се насоча към спалнята, когато с периферното си зрение забелязах нещо.

В тази стая двамата с Моли бяхме натрупали книгите си, подредени тематично, готови да бъдат сложени на рафтовете, когато боята изсъхне. Бяха подредени изрядно на едната стена, покрити с найлонова мушама. До тях, също покрити с мушама, стояха дъбовите чекмеджета за личните ни документи.

Някой беше ровил в тях!

Бяха претърсвани, опитно, но забележимо. Покривалата бяха вдигнати и после поставени неправилно, с оцапаната с лак страна навътре, а не навън.

Приближих се.

Книгите, все така подредени изрядно, бяха подредени различно. Но, изглежда, нищо не беше взето. Дори копието с автограф на „Занаятът на разузнаването“ на Алън Дълес си стоеше непокътнато. След като разгледах по-внимателно, установих, че личните ни папки също са подредени по друг начин. Папките на Моли бяха там, където преди стояха моите папки, всичко беше леко разместено.

Нищо, поне на пръв поглед, не липсваше. Беше просто разместено.

Беше направено така, че да го забележа.

Някой беше влизал в къщата и беше претърсил вещите ни. Съвсем съзнателно ги беше преподредил. За да забележа. Като… какво? Предупреждение?

Намерих Моли в спалнята, свита като ембрион в средата на огромното легло. Все още беше облечена с дрехите, с които обикновено ходеше в болницата — плетена сива пола и кашмирен пуловер — но косата й, която обикновено беше прибрана назад, сега беше разрошена. Забелязах, че е сложила на шията си камеята в златна рамка, която й беше дал баща й. Беше принадлежала на майка й и бе предавана от поколение на поколение в родовете Синклер и Евънс. Моли вярваше, че й носи късмет.

— Мила?

Приближих се. Гримът й се беше размазал. Явно беше плакала дълго.

Докоснах я по врата. Беше влажен и топъл.

— Какво се е случило? — попитах. — Какво има?

До гърдите си беше стиснала плика със снимката.

— Къде го намери?

Тя се тресеше, гласът й трепереше.

— Куфарчето ти — промълви тя. — Където държиш сметките. Тази сутрин потърсих сметката за телефона…

Потръпнах, като си спомних, че тази заран, като се прибрах от летището, бях сменил куфарчето, преди да тръгна за работа. Тя отвори зачервените си очи.

— Върнах се по-рано и реших да подремна — каза тя бавно. — Но не можах да заспя. Бях много напрегната и… реших да оправя няколко сметки, а не можах да намеря сметката за телефона. Погледнах в куфарчето ти…

Снимката беше на баща й, след смъртта му.

Бях се постарал да й спестя колкото се може по-дълго ужасните подробности, свързани със смъртта на баща й. Тялото на Харисън Синклер беше толкова тежко обгорено при катастрофата, че за погребението му с отворен ковчег и дума не можеше да става. Освен ужасните разкъсвания, причинени от експлозията на резервоара на колата, вратът му беше почти прерязан по време на сблъсъка, както ми беше обяснил съдебният патолог. Не виждах никакъв смисъл Моли да види баща си в този вид. И двамата предпочитахме тя да го запомни така, както го беше видяла за последен път — бодър, жизнен и силен. Спомням си как се разплаках в моргата във Вашингтон, когато видях останките му. Моли определено не биваше да мине през всичко това.

Но тя настояваше. Настояваше, че била лекар. Че била виждала разкъсвания и обезобразявания. Въпреки това, когато е собственият ти баща, нещата са по-различни. Колкото и обезобразен да изглеждаше баща й, сега тя го беше разпознала. Посочи ми избелялата татуировка с форма на сърчице на рамото му (спомен от една пиянска нощ в Хонолулу, по време на военната му служба през Втората световна война), колежанския му пръстен и бенката на брадичката му. Риданията й станаха неудържими.

Снимката, която ми беше дал Ед Мур, беше направена след смъртта на Хал, но преди катастрофата. И беше доказателство, че е извършено убийство.

Беше снимка на Хал Синклер в близък план, от раменете нагоре. Очите му бяха отворени широко и втренчени, сякаш изпълнени с възмущение. Устните му, необичайно бледи, бяха леко притворени, сякаш се канеше да проговори.

Но беше несъмнено мъртъв.

Точно по линията на долната челюст, от ухо до ухо, се виждаше ужасна, зейнала усмивка, от която се показваше червеножълтеникава тъкан.

Шията на Синклер беше ловко прерязана от лявата до дясната каротида. Точно тази процедура ми беше много добре позната. Бяха ни научили да я разпознаваме от пръв поглед. Раната беше нанесена с бърз удар, предизвикващ внезапна загуба на артериално кръвно налягане в мозъка.

За жертвата това е все едно да ти спрат изведнъж водата. Колабираш почти моментално.

Те го бяха направили. Те бяха убили Хал Синклер, после по някаква безумна и необяснима причина му бяха направили тази снимка, после го бяха напъхали в колата и…

Още когато я видях, разбира се, знаех много добре кои са те.

В занаята това е известно като убийство с „подпис“ или „отпечатък“. Вид убийство, предпочитано от точно определени организации.

Прерязването от каротида до каротида беше специалитет на бившата източногерманска разузнавателна агенция, така наречения „Министериум фюр Щатсзихерхайт“, известно също като „Щатзихерхайтсдинст“.

ЩАЗИ!

Начинът на екзекуцията представляваше техният подпис, а тази снимка беше визитната им картичка.

Визитната картичка на едно разузнаване, което вече не съществуваше.