Джоузеф Файндър
Белязаният (72)

69.

Втренчих се в тях с блеснали от възмущение очи и извиках:

— Вижте, спешно е!

— В какъв смисъл, господине?

— В най-човешки, по дяволите! Не мога да остана тук!

И посочих скута си: пикочния мехур, червата, каквото предпочетат.

Ходът ми беше отчаян. Знаех от архитектурния план, който бяхме прегледали с Моли, че във фоайето няма тоалетна. Единствената, оборудвана за инвалиди, се намираше до залата.

— Добре, господине…

Усетих, че тялото ми се отпуска от облекчение.

— … минете. Тоалетната е отляво, но моля ви, не влизайте в залата, докато…

Не я изчаках да довърши. С внезапен прилив на енергия завих наляво, към входа на залата.

Друг охранител пазеше входа. Там, където се намирах, имах чудесен ъгъл за наблюдение. Зала 216 беше просторно, съвременно обзаведено помещение с балкон, предвидено за преки телевизионни репортажи. В стените имаше ниши за камерите, а на втория етаж беше галерията за пресата, изолирана с дебела стъклена стена и обърната към залата.

Къде беше убиецът?

В прес галерията? Дали пък не беше с пропуск на представител на пресата? Лесно, разбира се, но твърде далече от предния отсек на залата за точен изстрел.

Почти със сигурност той щеше да използва джобно оръжие, може би пистолет. Всичко друго щеше да бъде засечено. Това не беше класическа ситуация със снайперист на покрива. Трябваше да използва пистолет.

Което означаваше, че трябва да се намира някъде наблизо до жертвата. На теория един пистолет може да порази на разстояние от около тридесет метра, но колкото по-близко се намираш, толкова по-точен е изстрелът.

Вече бях извън полезрението на охранителите, които ме бяха допуснали през втория пункт.

Преглътнах с мъка и се засилих до рампата право към залата.

Пред входа стърчеше поредният униформен пазач.

— Извинете…

Но аз решително продължих напред, без да му обръщам внимание. Сметките ми се оказаха точни — той нямаше да напусне поста си, за да гони някакъв човек в инвалидна количка.

Сега вече се намирах в самата зала. Огледах претъпканите редове. Невъзможно беше да видя всички, но знаех, че той трябваше да е тук, някъде тук!

Къде… кой… беше убиецът?

Седнал някъде между зрителите?

Извърнах се към предния отсек на залата, където на полукръгъл махагонов подиум седяха сенаторите. Някои от тях преглеждаха бележките си, други държаха длани върху микрофоните, монтирани пред тях, и си говореха.

Зад тях, пред стената, имаше редица технически сътрудници, добре облечени млади мъже и жени. Пред махагоновия подиум имаше дълга маса за стенографите.

А зад редицата от сенатори, точно в центъра, се виждаше врата, към която в този момент бяха насочени погледите на всички. Залата буквално бе изпълнена с напрежение. Това беше вратата, през която влизаха сенаторите. Това сигурно беше и вратата, през която трябваше да се появи Синклер.

Убиецът трябваше да се намира на не повече от тридесет метра от тази врата.

Тогава къде, по дяволите, беше?

И кой, по дяволите, беше?

Погледнах към масата за свидетеля, поставена пред банката на сенаторите. Беше празна, очакваща тайния свидетел. Зад нея се виждаше празна редица столове, поставени в кордон, вероятно като мярка за сигурност. На няколко реда зад масата на свидетеля забелязах Тръслоу, облечен в безупречен двуреден костюм. Въпреки че току-що се беше завърнал от Германия, той изобщо не изглеждаше уморен. Не се ли долавяше в очите му блясък на триумф, на задоволство? До него седеше съпругата му Маргарет и някаква двойка, за която приех, че са дъщеря му и зет му.

Бавно се придвижих с инвалидното си кресло по страничната пътека. Хората хвърляха погледи към мен и бързо ги отместваха — нещо, с което вече започвах да свиквам.

Време беше да се започне.

Отново огледах разположението на цялата зала, съпоставяйки мислено това, което виждах, с паметта си. Броят на позициите, от които убиецът можеше да открие огън, да улучи мишената си и да се опита да се измъкне, беше крайно ограничен.

Вдишах дълбоко, мъчейки се да събера мислите си в някакво подобие на ред. Да изключа всяка позиция извън радиус тридесет метра.

Добре. Най-вероятни бяха тези, които бяха най-близо до изхода. Това означаваше, тъй като единствените изходи бяха отпред или в задната част на залата, че стрелецът най-вероятно щеше да седи или да стои отпред в центъра, отпред вдясно или отпред вляво.

После… от всички тях изключи всички, които нямат пряка огнева линия спрямо местоположението на свидетеля. Което означаваше, че можех спокойно да изключа деветдесет и пет процента от местата в залата.

От мястото, където се намирах, виждах предимно тилове. Убиецът можеше да бъде мъж или жена, което означаваше, че не мога да разчитам на стандартния образ на лице, което се издирва — младолик тип от мъжки пол, физически як. Не — интелигентността на заговорниците не биваше да се подценява. Не можех да изключа възможността да се окаже жена.

Децата трябваше да се изключат… но един възрастен убиец можеше да се дегизира и като дете: необичайно, да, но не можех да си позволя да изключа подобна странност. Всеки един попадащ в сектора, който бях ограничил, трябваше да се проучи внимателно. Систематично огледах всяка личност, намираща се в стратегическа огнева позиция, и можах да изключа само двама души: момиченце с бяла якичка — наистина беше момиченце, и една стара жена с наистина достолепен вид.

Ако изчисленията ми бяха верни, всичко се свеждаше до кръг от двадесетина души близо до предната част на аудиторията.

Действай!

Увеличих скоростта на количката и се добрах до предния отсек. След което забавих и подкарах бавно покрай редовете.

Тук-там усещах тръпката на разпознаването, но пък публиката естествено беше пълна с познати физиономии. Не приятели естествено, но изтъкнати фигури. Личности. От сорта на хората, за които можете да прочетете в рубриката „Стил“ на „Вашингтон Поуст“ или да ги видите в предаването „Лари Кинг на живо“.

Къде беше той?

Съсредоточи се! По дяволите, трябваше да се съсредоточа, да концентрирам силата на възприятието си, да отделя шума на мисълта от обкръжаващия ме шум в залата. И след това да отделя сред обичайния брътвеж на човешката мисъл мислите на мъж или жена, който (която) се готви да извърши публично, изключително методично убийство. Мислите на изключително напрегнат и съсредоточен човек.

Фокусирай се!

Някакъв мъж в костюм с жилетка — мъж с пясъчноруса коса, тридесет и няколко годишен, с телосложение на състезател по американски футбол, седнал в края на четвъртия ред — наклоних глава и подкарах креслото си бавно, все едно че ми е трудно да маневрирам.

И чух: „… да го направя партньор, или не, и кога? Защото, ако не реша до…“. Юрист. Вашингтон гъмжи от юристи. Продължавай!

След него — пъпчив младеж по яке. Твърде млад? И до ума ми доехтя: „… няма да ми се обади, щото и аз няма да й се обадя…“.

Жена, петдесетгодишна, елегантно облечена, миловидно лице, ярко червило.

„Бедничкият, как ли се мъчи бедната му душица?“ — Мислеше за мен, изглежда.

Подкарах малко по-бързо, все още с приведена встрани глава.

„… шибано гнездо от шпиони, дано го пръснат най-сетне с цялата тази шибана работа.“ — Висок мъж, към петдесетте, с дънкова риза, обица на ухото и опашка.

Дали не беше той? Не. Липсваше напрегнатата като лазерен лъч съсредоточеност на професионален убиец. Спрях до него и се съсредоточих.

„… да се прибера, да свърша статията и да видя кво мисли редакторът…“

Не. Писател. Или политически активист. Не беше убиец.

Вече наближавах първия ред.

Хората ме гледаха и се чудеха. „Тоя тип просто продължава да кара напред… разрешено ли им е да го правят?“

И: „… толкова близо до всички тези сенатори… как да…“.

Стоп!

„… да им взема автографи…“

Напред.

Пепеляворуса коса, петдесетгодишна жена с анемичен вид, хлътнали бузи, прекалено гладка кожа, резултат от прекомерна пластична хирургия — светска вашингтонска дама, както изглежда: „… шоколадов мус с боровинков сок или може би хубавичко резенче ябълков пай с куп ванилов сладолед отгоре и не го ли заслужавам? Бях толкова добра…“.

Оглеждах лицата, вслушвах се. Мислите вече нахлуваха в мен като вихър, объркващи, калейдоскопични, поток от емоции, от представи, понятия, проблясъци на най-лични чувства, най-банални желания, на гняв, на любов, на подозрения, на възбуда…

Отново и отново очите ми обгръщаха редиците зрители, след това реда добре облечени сътрудници на сенаторите, после стенографите, седнали пред махагоновия подиум.

Нищо.

Къде беше стрелецът? Все още никакъв сигнал, никакъв знак, а Хал всеки миг щеше да се появи и всичко щеше да свърши!

„… какви краченца има тази кукла! Ех да я…“

И изведнъж нещо ме жегна. Разбрах, че бях пренебрегнал най-явното възможно място за убиеца! Извърнах рязко глава към подиума, към стенографската банка, и когато забелязах странното несъответствие, стомахът ме присви.

Трима стенографи. Двама от тях — двете жени — печатаха яростно, непрекъснатите нагънати листове хартия излизаха от стенографските им машини и се навиваха в кошовете под банката.

Третият — мъжът — не работеше. Тъмнокос млад мъж. Гледаше към вратата. Странното беше, че си позволяваше да зяпа, докато колежките му се съсипваха от работа! Колко лесно всъщност беше да се вкара един професионален убиец в стенографския екип. Защо, по дяволите, не бях се сетил досега? Яростно подкарах стола си към него, а стенографът хвърли разсеян поглед към публиката и…

… и чух нещо.

Не откъм стенографа, той беше твърде далече, за да разчета мислите му. Но откъм лявото ми рамо, малко пред мен.

„Цвьолф.“

Немски. Число. Дванадесет.

„Елф.“

Ето го пак! Единадесет. Някой броеше на немски.

Завих по-далече от сенаторите, към публиката. Мярна ми се, че някой крачи към мен. Забелязах с периферното си зрение нечий силует. И после чух глас:

— Господине, господине…

„Цен.“

Към мен се носеше човек от охраната и ми даваше знаци да се махна от пътеката. Висок, с къса подстрижка, в сив униформен костюм.

Къде, по дяволите? Къде е, по дяволите? Очите ми пробягаха по предната редица седалки, търсейки вероятния убиец, и сякаш мярнах много позната физиономия, може би някой, когото познавах, някой мой стар приятел, и продължих да търся…

И чух: „Ахт секунден бис лосшлаген“. — Осем секунди до удара.

И отново видях страшно познатото ми лице, и го разпознах: Майлс Престън. Почти до мен.

Старият ми приятел на чашка, чуждестранният кореспондент, с когото се бях сприятелил в Лайпциг, в Източна Германия, преди много години.

Майлс Престън?

Какво търсеше той тук? Ако отразяваше събитието, защо не беше в галерията за пресата? Каква работа имаше тук?

Никаква, разбира се.

Прес галерията беше прекалено далече.

Чуждестранният кореспондент, когото бях направил свой приятел… Не. Той ме беше направил свой приятел.

Той беше дошъл при мен, когато седях сам в бара. И ми се представи.

И след това беше в Париж, докато и аз бях там.

Бил е прикрепен към мен, новака от ЦРУ. Класически номер. Задачата му е била да се сприятели с мен и деликатно да изкопчва каквото може…

Чуждестранен кореспондент. Идеалното прикритие.

Служителят от охраната вече тичаше към мен, бързо и решително.

Майлс Престън, който знаеше толкова много за Германия!

Майлс Престън не беше британски поданик. Беше — трябваше да е бил — издънка на ЩАЗИ, източногермански агент, сега наемник на свободна практика. Той мислеше на немски!

„Цвьолф кюгелн ин дер пистоле.“ — Дванадесет куршума в пълнителя.

Очите ни се срещнаха.

„Зехс“.

Позна ме, сигурен бях. Под маскировката ми, под сивата ми коса, брадата и очилата ми, бяха очите, блясъкът на разпознаването в очите ми, който ме издаде.

Той ме погледна студено, почти безстрастно, и очите му се присвиха. После извърна ожесточения си поглед към центъра на залата. Вратата тъкмо се отваряше.

Той беше!

„Их верде нихт мер алз цвай браухен.“ — Ще ми стигнат само два.

На вратата зад банката на сенаторите се появи мъж.

Залата зашумя възбудено. Зрителите протягаха вратове, мъчеха се да видят какво става.

„Зихерунг гелост.“ — Предпазител снет.

Беше председателят на комисията висок, едър, побелял, с костюм. Говореше с някого зад себе си.

„Гешпант.“ — Насочен.

Разпознах силуета зад председателя на комисията.

Хал Синклер. Публиката тепърва щеше да разбере кой е той, само след секунда-две щяха да разберат. И Майлс Престън щеше да…

Сега! Трябва да действам сега!

„Хиер комт ер!“ — Ето го, идва! — „Берайт цу файерн.“ — Готов за стрелба.

И след това Харисън Синклер, висок, изпълнен с достойнство, безупречно облечен, с обръсната брада, с прилежно подстригана коса, прекрачи бавно през вратата, последван от личната си охрана.

Възбудената до краен предел тълпа ахна, после цялата зала се взриви.