Джоузеф Файндър
Белязаният (66)

63.

Село Мон Тремблан се оказа съвсем малко. Имаше две кръчми, един магазин и едно хотелче със зелена морава отпред, което изглеждаше някак не на място, като макет. Наоколо се възвисяваха величествените зелени планини на Квебек.

Моли и аз бяхме долетели до Монреал поотделно, от две различни парижки летища: тя през Франкфурт и Брюксел, аз — през Люксембург и Копенхаген.

Бях приложил няколко стандартни техники от занаята, за да сме сигурни, че няма да ни проследят. И двамата използвахме канадските си фалшиви паспорти, което означаваше, че двата ни чифта американски паспорти — на имената на господин и г-жа Алън Кроуел и на господин и г-жа Джон Бруър — бяха все още недокосвани. Можеше да се окажат от полза по-късно, ако възникнеха аварийни обстоятелства. Бяхме излетели от различни летища — Моли от „Шарл дьо Гол“, аз — от „Орли“. Най-важното — летяхме с първа класа и с европейски превозвачи. Европейските аеролинии все още се отнасят с пътниците си от първа класа като с важни личности, за разлика от американските, които предлагат на клиентите си от първа класа по-широка седалка, безплатно питие и толкова. Като важна личност, мястото ти се пази до последния миг. Всъщност те пазят правата на всеки пътник от първа класа, който е потвърдил, но все още не се е качил на борда. На всеки етап от пътуването си се качвахме на борда в последните секунди, което означаваше, че преглеждаха фалшивите ни паспорти съвсем бегло.

Въпреки че бяхме пътували по обиколни маршрути, като по чудо успяхме да пристигнем само с два и половина часа разлика.

И двамата бяхме ужасно изтощени и разнебитени. И то не само от пътуването, но и защото през последните няколко дни бяхме преживели толкова много, както заедно, така и поотделно, че имаше прекалено много неща, за които да говорим.

Сякаш се бяхме озовали в Огледалния свят: всичко около нас ставаше все по-изненадващо и странно. Бащата на Моли беше жертва, после се оказа злодей, а… сега какво? Тоби първо беше жертва, после спасител, след това злодей, а… сега какво?

А Алекс Тръслоу, моят приятел и доверен колега, новият директор на ЦРУ, обявил кръстоносен поход срещу покварата в Управлението — се оказа всъщност водачът на кликата, която от години се бе облагодетелствала незаконно с пари и власт за сметка на Управлението.

Един човек с кодово име „Макс“ се бе опитал да ме убие — в Бостън, после в Цюрих, после в Париж.

Кой беше той всъщност?

Отговорът се беше появил в последните зашеметяващи мигове, докато се борех с убиеца върху релсите на парижкото метро. В един последен прилив на концентрация бях успял да се настроя. Бях разчел мислите му.

— Кой си ти? — го попитах настоятелно.

Истинското му име се оказа Йохан Хесе.

— Кой те нае?

„Алекс Тръслоу.“

— Кой е мишената?

Самите му работодатели не знаеха. Единственото, което знаеха, беше, че предполагаемата жертва е секретният свидетел, който трябва да се появи пред сенатската — комисия по разузнаването.

Утре.

Кой беше той? Кой можеше да бъде?

Оставаха само двадесет и четири часа.

Кой беше той?

И какво търсехме тук двамата, в това изолирано селце в Квебек? Какво очаквахме да намерим? Хралупа в някое дърво и скрити в нея документи? Уличен фенер със скрит в глобуса микрофилм?

Вече имах хипотези. Хипотези, които можеха да обяснят всичко, но последното парче от пъзела все още липсваше. И не знам защо, но бях убеден, че скоро ще го намерим заровено в едно изоставено жилище на брега на езерото Тремблан.

 

 

Имущественият регистър за селцето Тремблан се намираше в най-близкия по-голям град, Сен Жером. Но се оказа от малка полза. Едрият французин, който записваше покупко-продажбите, издаваше лицензии и изпълняваше всички досадни бюрократични нотариални функции, учтиво ни уведоми, че всички регистри за Мон Тремблан са изгорели при някакъв пожар в началото на 70-те години. Това, което се оказа налице, бяха сделките, осъществени след пожара, и той не беше в състояние да намери никакъв запис за продажба или покупка на къща край езерото, свързани с имената Синклер или Хейл. Моли и аз загубихме цели три часа в ровене из регистрите заедно с него, но полза никаква.

След това тръгнахме да обиколим езерото с колата, доколкото е възможно.

Идеята беше, че ще можем да разпознаем постройката. Но и тук нямахме късмет. Повечето от къщите не можеха да се видят откъм пътя. Можехме да разглеждаме само надписите по пощенските кутии, някои нахвърляни небрежно на ръка, други отпечатани професионално. Дори и да разполагахме с време да се отклоняваме от пътя по всяка отделна отбивка към всяка къща кацнала на брега — а това сигурно щеше да ни отнеме дни — пак нямаше да стане нищо, защото повечето от отбивките бяха частна собственост. Освен това доста къщи се намираха на северния бряг, докъдето можеше да се стигне само с лодка.

— Сега какво? — попита Моли накрая.

— Сега наемаме лодка — казах аз.

— Откъде?

— Ами, някъде оттук.

Но не. Наоколо не се виждаха кейове за наемане на лодки, а и никой от тукашните хотели не предлагаше лодка под наем. Явно градчето се стараеше да създаде на туристите колкото се може повече трудности.

Така че се наложи да си откраднем едно скутерче.

 

 

Видяхме я внезапно.

Стара постройка с каменна фасада, издигаща се върху полегат склон на стотина метра от брега. С дървена веранда, а на верандата — два бели стола. Несъмнено точно това бе къщата, в която Моли бе прекарала едно лято като дете. Всъщност изглеждаше недокосната, досущ като на направената преди десетилетия снимка.

Моли се втренчи в нея, сякаш изпаднала в транс. После промълви:

— Тя е.

Спрях до кея и вързах скутера за прогнилия дървен кол.

— Боже мой! — прошепна Моли. — Тя е.

Помогнах й да слезе, след което и аз стъпих на кея.

— Боже господи, Бен, колко добре си спомням сега всичко! — възбудено прошепна Моли. После посочи една боядисана в бяло барака. — Ето там татко ме учеше да ловя риба!

— Тихо! — изсъсках аз.

Отначало звукът беше едва доловим, просто шумолене сред тревата, някъде откъм къщата.

Някакво леко тупкане.

Замръзнах.

През ливадата към нас летеше тъмен силует.

Чу се ниско ръмжене.

После ръмженето се превърна във висок, смразяващ яростен лай и кучето — огромен доберман — скочи срещу нас.

Бързо като мълния.

— Не! — изкрещя Моли и побягна към бараката.

Призля ми, когато видях как доберманът скача след нея, преодолявайки разстояние, което ми се стори невероятно. И докато извадя пистолета, чух мъжки глас, който изкомандва:

— Стой!

Доберманът се закова на място.

Обърнах се.

Висок мъж по бански гащета тъкмо излизаше от водата. Водата се стичаше по сивата му брада, докато той се изправяше в цял ръст — един силно загорял, макар и застаряваш Нептун, излизащ от подводното си царство.

Гледка толкова нелогична, че мозъкът ми отказа да я приеме.

Двамата с Моли зяпнахме с широко отворени очи, онемели.

После Моли се затича да прегърне баща си.