Джоузеф Файндър
Белязаният (6)

3.

Библиотеката на Едмънд Мур, в която седнахме след вечерята, представляваше величествено двуетажно помещение, обградено с дъбови рафтове, инкрустирани с черешово дърво. Горната галерия беше обрамчена с пътечка. На етажерките на първото ниво бяха опрени няколко библиотечни стълби. Под сумрачното осветление библиотеката сякаш грееше в топъл, кехлибарен цвят. Мур притежаваше една от най-великолепните частни библиотеки, които бях виждал. Тя включваше впечатляваща колекция от книги, посветени на шпионажа и разузнаването. Някои от тях бяха мемоари на избягали от Съветския съюз и Източния блок разузнавачи, които Ед Мур беше свързал с американски и британски издатели в годините, когато ЦРУ все още се занимаваше с подобни неща. Поне открито. Цели рафтове бяха посветени на Карлайл, Дикенс и Ръскин. Имаха вид на книги, които човек може да си купи от склада на някое ателие за вътрешно обзавеждане, за да придаде вид на стара аристократична библиотека, но аз знаех, че Ед Мур ги беше събирал усърдно на всевъзможни търгове и от книжарници в Париж и Лондон, както и от антикварни книжарници и складове из цяла Америка, и че несъмнено ги беше изчел всичките.

Огънят в камината пращеше. Седяхме в кресла с изтъркана кожена тапицерия пред пламъците. Ед отпиваше портвайн, специална реколта от 1963 година, с който особено се гордееше. Аз си бях поискал чисто малцово уиски.

Страшно ми допадаше атмосферата, която Мур си беше осигурил толкова грижливо. В градската му къща сякаш не се намирахме в Джорджтаун на 90-те години, с магазинчетата за видеокасети под наем и с рекламите на „Бенетон“, а в Англия от времето на крал Едуард. Едмънд Мур беше от Средния запад, по-точно от Оклахома, но след годините, прекарани в служба на ЦРУ, се беше превърнал в типичен представител на Айви Лийг с техните прословути вълнени костюми, каквито бяха всички възпитаници на Йейл и Принстън от неговото поколение. И при него това не беше въпрос на маниерничене. „Благородството — беше ми казал веднъж Мур — е единственото нещо, което остава от богатите предци, когато парите свършат.“ Всъщност бракът на Мур му беше осигурил доста пари — дядото на Елена изобретил нещо много съществено, свързано с телефона.

— Всичко това, изглежда, изобщо не ти липсва, нали? — попита ме той с лукава усмивка.

Мур беше дребничък дяволит мъж, наближаващ осемдесетте, с малка оплешивяла глава и масивни очила в черна рамка, които правеха очите му да изглеждат огромни. Традиционният кафяв вълнен костюм висеше на раменете му и го правеше да изглежда още по-дребен.

— Възбудата от приключенията, пътуванията, първокласните хотели…

— … Красивите жени — добавих аз насърчително, — а също и тризвездните френски ресторанти.

— Ах, да.

Мур, който беше шеф на Европейския отдел на Оперативния директорат, когато бях в Париж — тоест моят шеф, да го кажа по-просто — знаеше много добре, че животът на един таен оперативен сътрудник всъщност е низ от безкрайни и изтощителни доклади, кабелна връзка, евтини ресторанти и студени, дъждовити паркинги. След убийството на Лаура Мур само дето не ме изхвърли през вратата на щаба на Лангли — вече бе уредил срещата ми с Бил Стърнс в Бостън. Беше повече от убеден, че след всичко, което се случи, оставането ми в Управлението би било груба грешка. Известно време изпитвах неприязън към него, но скоро разбрах, че го е направил единствено в мой интерес.

Мур беше свенлив, кабинетен човек, за разлика от обичайния тип оперативни служители, в чиито характери преобладава агресивност, фамилиарност и откритост. Според номенклатурата на Управлението по-скоро можеше да бъде причислен към типа на анализаторите на разузнавателна информация. Преди да го привлекат към военното разузнаване по време на Втората световна война беше преподавал история в Оклахомския университет в Нормън и си беше останал академичен тип по душа.

Навън виеше студен вятър и дъждовните капки се блъскаха в големите прозорци на библиотеката — те гледаха към красиво аранжирана градина с малко езерце в средата.

Беше заваляло още по време на вечерята, която се състоеше от пикантно печено в гърне, сервирано от дребничката съпруга на Мур, Елена. Побъбрихме си на по-общи теми, като президентската политика, Средния Изток, наближаващите избори в Германия, клюки за някои наши общи познати — и след това преминахме на болезнения въпрос — смъртта на Хал Синклер. Ед и Елена изразиха искрените си съболезнования. След вечерята Елена се извини и се качи на горния етаж, за да ни остави да си поговорим насаме.

Помислих си, че сигурно целият й семеен живот е преминал в извинения, за да излезе от стаята и да даде възможност на мъжа си да говори с всеки „призрак“, довлякъл се в къщата им. Въпреки това тя изобщо нямаше вид на безцветна личност и на покорна домакиня. По време на общия ни разговор отстояваше мнението си пламенно, често се разсмиваше и със своя едновременно игрив и одухотворен характер ми напомняше за актрисата Рут Гордън.

— Да смятам ли в такъв случай, че заседналият живот ти допада повече?

— Спокойният живот с Моли ми харесва. С нетърпение очаквам да си създадем истинско семейство. Но адвокатството ми в Бостън не е най-възбуждащият начин на живот, нали разбираш.

Той се засмя, отпи от портвайна и каза:

— Ти преживя възбуждащи моменти колкото за няколко човешки живота.

Имаше предвид миналото ми. Онова, което дисциплинарният отдел на Управлението беше определил като „безскрупулност“ на терена.

— От една страна е така.

— Да — съгласи се той. — Ти беше луда глава. Но беше млад. И главното, добър агент. Боже мой, ти беше направо неустрашим. Вярно ли е, че си пребил някакъв лагерен инструктор?

Свих рамене. Вярно беше. По време на една тренировка в лагера на ЦРУ в Пири инструкторът по бойни изкуства ме беше сгащил в ножица, така че не можех да си поема дъх — и то пред колегите, и продължаваше да ме унижава и дразни. Изведнъж ме обля бавна, студена вълна на ярост. Сякаш някаква разяждаща течност нахлу в корема ми и след това обля цялото ми тяло, вкочанявайки ме като леден блок. Беше взела връх някаква древна част от подсъзнанието ми. Бях се превърнал в примитивен, безмилостен звяр. Пресегнах се с дясната си ръка, ударих го в лицето и му счупих челюстта. Инцидентът тутакси прескочи оградата на лагера, разказван и преразказван, доукрасяван с пикантни подробности по време на среднощни разпивки. Оттогава се отнасяха с мен много предпазливо, като към ръчна граната с издърпан предпазител. Тази репутация ми послужи добре на терена и заради нея ми поверяваха задачи, които изглеждаха прекалено рисковани за останалите. Но в същото време тази моя черта ме дразнеше. Тя влизаше в непримиримо противоречие с иначе спокойния ми, аналитичен характер. Това просто не бях аз.

Мур кръстоса крака и се облегна в креслото си.

— Е, кажи ми най-сетне защо дойде. Предполагам, че е за нещо, което не можем да обсъждаме по телефона.

Определено не беше. Освен по обезопасен телефон. Но след като напуснеш Управлението тази привилегия ти я отнемат, дори ако си цяла институция като Едмънд Мур.

— Разкажи ми за Александър Тръслоу — казах аз.

— Аха. — Той повдигна вежди. — Вършиш някаква работа за него, така ли?

— Все още обмислям. Истината е, че изпаднах в известно финансово затруднение.

— Аха.

— Може би си чувал за една малка финансова къща в Бостън. Казва се „Фърст Комънуелт“.

— Мисля, че да. Пари от наркотици или нещо такова?

— Запечатали са я. Заедно с всичките ми ликвидни средства.

— Ужасно съжалявам.

— И изведнъж се оказва, че „Тръслоу Асошиейтс“ започва да ми изглежда малко по-привлекателна отпреди. Двамата с Моли имаме нужда от тези пари.

— Но твоята специалност не беше ли интелектуалната собственост — патенти и така нататък?

— Точно така.

— Хм, на Алекс по-скоро биха му трябвали услугите на някой…

Той спря, за да отпие от портвайна, и аз вметнах:

— Някой, който по-скоро има опит в криенето на пари в международни дупки с яки ключалки?

Мур се усмихна и кимна.

— И все пак, изглежда, ти си точно онова, което му трябва. Ти наистина имаш репутация на един от най-добрите и най-опитни оперативни сътрудници на терена…

— Аз съм неуправляем, Ед. Знаеш го много добре.

 

 

„Неуправляем“ беше само един от многобройните етикети, които ми бяха лепнали колегите и началниците в Управлението. Към мен се отнасяха със страх, възхищение и голяма доза удивление. Тъкмо при работа на терена, когато се оказвах изложен на опасност и под смъртна заплаха, се проявяваше тъмната ми страна. Някои ме смятаха за безстрашен, което не беше вярно. Други ме смятаха за безскрупулен, което беше по-близо до истината.

Истината беше, че в определени моменти на повърхността изплуваше един безстрашен и безскрупулен Бен Елисън. След като проумях това, то бе започнало дълбоко да ме безпокои и в края на краищата стана причината да напусна Управлението.

Преди Париж ме бяха насадили в Лайпциг. Прикритието ми беше представител на търговска фирма. Една от първите ми задачи беше да се срещам и разпитвам някакъв доста изнервен наш информатор, военнослужещ в установената наблизо войскова част на Червената армия. Бяха ме избрали, тъй като в Харвард учих руски език и го владеех почти перфектно. Тази задача я изпълних безпогрешно и за награда — като един вид повишение — ми възложиха далеч по-опасна.

Наредиха ми да изведа един източногермански беглец, физик от Лайпциг, през граничния пункт, който се намираше чак в Херлесхаузен. Мерцедесът ми беше със специално направен отсек зад седалката, в който лежеше скрит физикът. На пропускателния пункт минахме през обичайните процедури, поставеният на колелета огледален апарат мина под колата, за да проверят дали отдолу не се крие някой германец, опитващ се да се измъкне от тази нещастна страна, и тъй нататък. От щаба в Пулах бяха изпратили офицер от граничните войски на ФРГ, за да ни посрещне. Докато минавах през паспортната и имиграционна проверка, поздравявайки се наум за добре свършената работа, той допусна грешката да се покаже. Някой от източногерманска страна очевидно го разпозна и подозренията веднага паднаха върху мен.

След което неколцина души затичаха към колата. Един застана пред мен и посочи с изпъната ръка, че трябва да спра.

Според предписанията на Управлението в този момент трябваше да се направя на невинен и объркан, и да спра. При никакви обстоятелства не бива да се отнема човешки живот. Правилата на играта го изключват.

Внезапно обаче си помислих за дребничкия изпотен физик, сгънат в малкия отсек между седалката и багажника. За скъпоценния ми товар. Човекът беше смел. Бе рискувал живота си, при положение че щеше да му бъде къде-къде по-лесно, ако просто си беше кротувал.

Усмихнах се и се огледах наляво и надясно, а после право напред. Типът, който блокираше пътя ми — от ЩАЗИ, както научих по-късно — ми отвърна с мазна усмивка.

Бях заклещен. Класическата техника на заклещване „кутия“: бяха ни учили на нея в лагера в Пири. Единственото, което можех да направя, беше да се предам. Да отнемаш живот ти е забранено — последствията могат да бъдат тежки.

И тогава нещо ме прихвана. Същата ледена ярост, която ме беше обзела, когато счупих челюстта на треньора по бойни изкуства. Сякаш се намирах в друг свят. Пулсът ми не се увеличи. Лицето ми не се зачерви. Бях ледено спокоен. И обладан от желание да убия.

„Счупи кутията — казах си. — Счупи кутията.“

И натиснах педала на газта.

Никога няма да мога да изтрия от паметта си спомена за лицето на типа от ЩАЗИ, когато то се надигна, преди да се удари в предното стъкло. Зяпнало от ужас. С невярващи очи.

Спокоен, хладнокръвен като влечуго, тръгнах право напред. Всичко се движеше като на бавен каданс. Очите на типа от ЩАЗИ се приковаха в моите. Бяха изпълнени с неописуем страх. В моите очи сигурно беше прочел върховно безразличие. Не гняв, не отчаяние… само леден хлад.

С ужасен тътен тялото му отхвърча високо във въздуха. Последва дъжд от куршуми — и се озовах от другата страна. Товарът ми беше останал здрав и читав.

По-късно, разбира се, получих упреци от Лангли, че съм действал по „неоправдан“ и „безскрупулен“ начин. Но извън протокола началниците дискретно ми дадоха да разбера, че тайно в себе си са останали доволни. В края на краищата им бях доставил физика, нали така?

Но това, което ми остана след тази случка, не беше удоволствието от изпълнената задача, нито гордост от проявената храброст или геройство, а главоболие. Някъде за около минута, докато пресичах границата, се бях превърнал в автомат. Със същата сила можех да подкарам и срещу тухлена стена. Нищо не можеше да ме уплаши.

И точно това ме плашеше.

 

 

— Не, Бен — продължи Мур. — Не бих казал, че беше неуправляем. У теб имаше някакво рядко съчетание на проницателен интелект и… абсолютно самообладание. Това, което се случи с Лаура, не беше по твоя вина. Ти беше един от най-добрите. Нещо повече, с твоята фотографска памет, или както там се нарича, ти представляваш нещо доста ценно.

— Моята… ейдетична памет, както я наричат невролозите, може би беше голяма работа в колежа и докато следвах право, но днес, при всичките електронни бази данни, от които гъмжи навсякъде, едва ли представлява нещо чак толкова ценно.

— Ти познаваш ли се с Тръслоу?

— Запознахме се на погребението на Хал. Поговорихме пет минути. Това е всичко. Все още дори не знам какво точно иска от мен.

— Спомняш ли си онова нашумяло дело за граждански права, което беше заведено срещу ЦРУ в началото на 70-те? Един чернокож беше кандидатствал за служба като аналитик в Управлението и му бяха отказали без убедителни аргументи.

— Разбира се.

— Е, в края на краищата тъкмо Алекс Тръслоу реши този случай. И се погрижи оттогава персоналът на Управлението да не бъде подлаган на никаква расова или полова дискриминация. Всичко това беше необикновено… Възгледите му за ЦРУ бяха чиста меритокрация. Подбор на персонал според качествата. Недопускане старата гвардия да потъпква правата на малцинствата да постъпват в нейните редици. Доста от ветераните все още го ненавиждат за това… А както сигурно си чул, много е вероятно да му предложат поста на покойния ти тъст.

Кимнах.

— А имаш ли представа с какво точно се занимава? — попита Мур.

— Буквално никаква. Доколкото разбирам, нещо свързано със сигурността на Управлението. Процедури, с които Лангли не може или не иска да се занимава.

— Да ти покажа нещо — каза Мур, стана и ме подкани да го последвам. С пъшкане се изкачи по витата дървена стълба на горното ниво. — Скоро няма да мога вече да се катеря по тази стълба — каза Мур задъхано. — Поради което ще преместя всички томове на Ръскин тук, когато няма повече да ми трябва. Гадна работа. Никога не съм го харесвал този кучи син. От брак между братовчеди това се получава. А, ето го моето съкровище.

Мур се спря, леко натисна един панел и той се отвори, разкривайки метален сейф, боядисан в служебно сиво.

— Хубав е — казах аз. — Момчетата от техническата служба ли ти го вградиха?

Всъщност сейфът не представляваше никаква трудност за всеки, който имаше елементарно понятие от операции като влизане с взлом, но нямах намерение да му го казвам.

Той дръпна чекмеджето. Ръждясалите му панти простенаха.

— Не. Това скривалище го заварих тук още когато купих къщата през 1952. Богатият стар фабрикант, построил това място — предполагам някой глупак като в романите на Едит Уортън — обичал тайните килери. В камината има един плъзгащ се панел, който никога не използвам. Едва ли е предполагал, че един ден къщата му ще попадне в ръцете на истински шпионин.

Чекмеджето, изглежда, съдържаше разузнавателни досиета, поне доколкото можех да съдя, след като хвърлих поглед към таблицата с указатели.

— Не знаех, че ви разрешават да отнасяте досиета, след като се пенсионирате — отбелязах аз.

Той се обърна към мен, намести очилата си и се усмихна.

— Естествено, че не разрешават. Разчитам на твоята дискретност.

— Винаги.

— Добре. Не съм нарушил никакви закони за националната сигурност, наистина.

— Някой ти ги даде ли?

— Спомняш ли си Кент Аткинс от резидентурата в Париж.

— Разбира се. Беше ми приятел.

— Е, сега е в Мюнхен. Заместник-шеф на тамошната резидентура. Доста рискува, за да ми ги осигури.

— Доколкото разбирам, Управлението не знае за тях.

— Съмнявам се, че изобщо са забелязали — каза той и измъкна дебел пакет. — Това е, което интересува Алекс Тръслоу. Наясно ли си с какво се занимаваше твоят тъст, преди да умре?

 

 

Дъждът беше поспрял. Вдигнах глава от купчината папки върху библиотечната маса. Всичките имаха отношение към разпадането на КГБ и разузнавателните служби от Източния блок, т.е. към непрекъснатия поток от тайни агенти и персонал от Москва, Берлин и други центрове зад бившата Желязна завеса. Съдържаха извадки от разпити на бивши служители на КГБ, които се стремяха да продадат тайните си срещу защита на Запад и предлагаха купчини досиета на ЦРУ или на западни компании срещу заплащане. Имаше декодирани радиограми, съдържащи трохи информация, изсипващи се от резидентурите на КГБ по целия свят, които (доколкото можех да преценя от бегъл поглед) можеха да се окажат твърде експлозивни.

— Виждаш ли — промълви тихо Мур. — Тук има толкова информация, че и двамата с теб спокойно могат да ни заровят в подземията на Лубянка.

— Какво искаш да кажеш?

Той въздъхна.

— Знаеш за клуб „Сряда“, предполагам.

Кимнах. Клуб „Сряда“ беше обичайното място за социални контакти между бивши величия от ЦРУ — бивши директори, заместник-директори и т.н., на които им доставяше удоволствие да се събират и обядват заедно в един френски ресторант във Вашингтон всяка сряда. Младоците в Управлението го наричаха „Клубът на изкопаемите“.

— Е, в последно време там доста се обсъждат нещата, които излизат от бившия Съветски съюз.

— Нещо полезно?

— Полезно? — Той ме изгледа съсредоточено. — Би ли сметнал за полезно, ако ти кажат, че са получени неопровержими документални доказателства за това, че Съветският съюз е организирал убийството на Джон Фицджералд Кенеди?

Стреснах се за миг, но после поклатих глава.

— Не мисля, че Оливър Стоун много би се зарадвал от това.

Той избухна в смях.

— Но поне за секунда повярва, нали?

— Познавам много добре чувството ти за хумор.

Той се посмя още малко, после намести очилата си.

— Имаше много генерали от КГБ и ЩАЗИ, които се мъчеха да ни продават информация за кадрите на КГБ по целия свят. Имена на хора, работили за тях.

— Предполагам, че това е голяма придобивка.

— Може би в исторически смисъл — каза Мур. — Кой ли се интересува от някакъв изветрял червен, сътрудничил преди тридесет години на власт, която вече не съществува?

— Сигурен съм, че за някои представлява интерес.

— Несъмнено. Но не това привлече вниманието ми. Преди няколко месеца на един от онези обеди в сряда чух историята за Владимир Орлов.

— Бившият председател на КГБ?

— По-точно последният председател на КГБ, преди хората на Елцин да ликвидират ведомството. Къде според теб отива един такъв човек, след като издърпат службата изпод задника му?

— В Парагвай или Бразилия, предполагам.

Мур се ухили.

— Господин Орлов е бил достатъчно прозорлив, за да не остане да кисне в дачата си край Москва и да чака новото правителство да го изправи на съд само за това, че си е вършил съвестно работата. Отишъл е в изгнание.

— И къде?

— Това е проблемът.

Той взе един лист от масата и ми го подаде. Беше фотокопие на шифровано съобщение от служител на ЦРУ в Цюрих. Агентът ни съобщаваше за появата на някой си Владимир И. Орлов, бивш председател на съветското КГБ, в едно кафене в Цюрих, на Зилщрасе. Придружавала го Шийла Макадамс, помощник на директора на Централното разузнавателно управление Харисън Синклер. Грамата имаше дата отпреди по-малко от месец.

— Не разбирам — казах аз.

— Три дни преди смъртта на Хал Синклер неговата помощничка и — надявам се, че няма да ти разкрия нещо, което не си знаел — любовница Шийла Макадамс, се е срещнала с бившия председател на КГБ в Цюрих.

— Е, и?

— Срещата определено е била разрешена от самия Синклер.

— Предполагам, че са договаряли някакъв бизнес.

— Разбира се — отвърна Мур нетърпеливо. — Още на другия ден името на Владимир Орлов е изтрито от повечето бази данни на ЦРУ, поне от тези, които са достъпни за повече хора от петимата или шестимата висши началници. Самият Орлов изчезва от Цюрих. Не знаем къде е заминал. Изглежда, че Орлов е предал на Шийла някакви важни данни в замяна на гаранции, че ще го махнем от нашите сонари, от погледа си. Но едва ли някога ще разберем. Два дни по-късно Шийла беше убита в Джорджтаун. На следващия ден загина и Хал.

— И кой според теб може да ги е убил?

— Точно това иска да разбере Александър Тръслоу, скъпи Бен. — Огънят беше започнал да загасва и Мур разсеяно разбута въглените с машата. — В Управлението цари бъркотия. Ужасна бъркотия. Страховита борба за власт.

— Между?

— Слушай, Европа е в хаос. Великобритания и Франция са зле. Германия буквално е изпаднала в депресия. Целият този спектър от враждуващи националистични елементи…

— Добре, но какво общо може да има всичко това с…

— Говори се — признавам, че всичко това са само приказки, но приказки от страна на бивши отговорни фактори от средите на Управлението, сега в пенсия — та се говори, че определени елементи вътре в Управлението са се забъркали в инсинуирането на хаоса в Европа.

— Ед, но това е съвсем голословно…

— Да — прекъсна ме той толкова рязко, че се стреснах. — Някои елементи… инсинуират… и всички тези шаблонни фрази, които използваме тогава, когато всичко, което ни е известно, е шепа плява. Работата е в това, че старци, които би трябвало да се занимават с голф и да си правят кефа, като си пият сухото мартини, са уплашени. Мои приятели, които преди време ръководеха организацията, говорят за огромни количества пари, които се прехвърлят от една ръка на друга в Цюрих…

— Тоест, че ние сме платили на Владимир Орлов? — прекъснах го аз. — Или че той е платил на нас, за да си осигури нашата защита?

— Работата не е в парите! — озъби се той.

— Тогава в какво е? — попитах спокойно.

— Да речем, че скелетите още не са започнали да излизат от килера. А когато започнат, ЦРУ ще се окаже при КГБ на бунището на историята.

Дълго мълчахме. Тъкмо се канех да подхвърля „Едва ли ще е чак толкова лошо“, но погледнах Мур по-внимателно. Лицето му беше пребледняло като тебешир.

— Какво мисли Кент Аткинс за всичко това?

Той помълча, после каза:

— Всъщност не знам, Бен. Кент е изплашен до смърт. Представяш ли си, той попита мен какво аз мисля, че става.

— И ти какво му каза?

— Че каквото и да замислят да извършат тези ренегати от Управлението в Европа, това няма да засегне само европейците. Това пряко ще засегне и нас. Ще засегне целия свят. Тръпки ме побиват като си помисля какъв пожар се готви за всички ни.

— Какво по-точно значи това?

Той пренебрегна въпроса ми, усмихна се тъжно и поклати глава.

— Баща ми почина на деветдесет и една, майка ми на осемдесет и девет. Дълголетието е традиционно в семейството ми. Но никой от тях не се е сражавал в Студената война.

— Не разбирам. Какъв пожар, Ед?

— Знаеш ли, през последните си месеци служба твоят тъст беше обладан от идеята да спаси Русия. Той беше убеден, че ако ЦРУ не предприеме сериозни действия, силите на реакцията ще вземат връх в Москва. След което Студената война би се превърнала в сладък спомен. И може би се е бил натъкнал на нещо. — Той сви малкия си, покрит с кафяви петна юмрук и го опря под стиснатите си устни. — Ние поемаме рискове. Всички, които работят за Централното разузнаване. Знаеш, че процентът на самоубийствата при нас е доста висок.

Кимнах.

— И макар всъщност много рядко да се случва някой от нас да бъде убит на терена или по време на служба, все пак се случва. — Гласът му някак омекна. — Знаеш това.

— Страхуваш се, че ще ни убият?

Нова усмивка и поклащане на главата.

— Аз наближавам осемдесетте. Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си с въоръжен бодигард до леглото ми. Ако приемем, че ми осигурят такъв. Не виждам никакъв смисъл да живея в клетка.

— Да не би да си получавал някакви заплахи?

— Ни най-малко. Това, което ме смущава, е шаблонът.

— Какъв шаблон?

— Я ми кажи, кой друг знае, че ще дойдеш да се видим?

— Само Моли.

— И никой друг?

— Не.

— Тогава остават телефоните.

Изгледах го втренчено дали не го беше хванала параноята, като Джеймс Ейнджълтън в последните му години? И сякаш прочел мислите ми, Мур каза:

— Не се тревожи за мен, Бен, аз съм си съвсем наред. И разбира се, подозренията ми може да се окажат неоснователни. Ако и когато нещо се случи с мен, то просто ще се случи. Но все пак и аз имам някакво право да се страхувам, нали?

Никога не бях го виждал да изпада в истерия, и неговият кротък страх малко ме изнерви. Единственото, което можех да отвърна, беше:

— Мисля, че просто преувеличаваш.

Той се усмихна тъжно.

— Може би да, а може би не. — Взе един плик и го плъзна по масата към мен. — Един приятел… или по-скоро приятел на мой приятел, ми изпрати това.

Отворих плика и извадих от него не добре фокусирана цветна снимка.

Отне ми няколко секунди, докато разпозная лицето на нея, но когато го разпознах, усетих, че ми се повдига.

— Боже господи! — промълвих, вцепенен от ужас.

— Съжалявам, Бен. Но трябваше да го научиш. Това елиминира всякакви съмнения дали Хал Синклер е бил убит.

Гледах втренчено в снимката и главата ми бучеше.

— Алекс Тръслоу — продължи той — може да се окаже последният, най-добър шанс за Управлението. Той полага мъжествени усилия да отърве ЦРУ от този — по липса на по-подходяща дума, рак — но той се разпространява.

— Дотам ли са стигнали нещата?

Мур беше вперил очи в отражението на стаята в прозорците. Погледът му изглеждаше унесен.

— Знаеш ли, преди години, когато двамата с Алекс бяхме младши аналитици в Лангли, имахме един пряк началник, който съзнателно мотаеше приключването на една операция. Преувеличаваше страхотно заплахата от страна на някаква лявоекстремистка организация в Италия, за да може да удвои оперативния си бюджет. И Алекс го унищожи. Изобличи го. Още тогава беше голяма работа. Притежаваше някаква вътрешна цялост, която изглеждаше съвсем не на място сред циничните среди на Управлението. Доколкото си спомням, баща му е бил презвитериански свещеник в Кънектикът и вероятно Алекс е наследил от него този свой нравствен инат. И знаеш ли какво? Хората започнаха да го уважават.

Мур свали очилата си, затвори очи и започна да ги масажира.

— Единственият проблем е, че не съм сигурен дали са останали други като него. И ако постъпят с него по същия начин, по който постъпиха с Хал Синклер, знае ли човек какво може да се случи тогава?