Джоузеф Файндър
Белязаният (56)

53.

— Кой е този? — извика Фьогел. — Къде е охраната?

Сивата коса на Тръслоу, както вече можех да видя, все още беше изрядно сресана. Лицето му беше почервеняло от горещата пара или от гняв, а може би и от двете.

Пристъпих към него, а той съвсем спокойно, дори приятелски каза:

— Моля те, Бен, спри. Успокой се. Току-що им обяснявах, че си мой приятел, че не бива да пострадаш. Нищо няма да ти направят. Няма да пострадаш.

„Трябва да бъде убит — дочух. — Трябва да бъде убит веднага.“

— Търсихме те да ти обясним — продължи Тръслоу ласкаво и помисли: „Елисън трябва да бъде убит“.

— Трябва да призная — продължи той дружелюбно, — че това е последното място, където очаквах да те видя. Но тук си в безопасност и…

Запокитих подноса към него и стъклените шишета с минерална вода полетяха във всички посоки. Едно се удари в корема на Фьогел. Другите се пръснаха с трясък на облицования с плочки под.

— Спрете този човек! — извика Тръслоу на немски. — Не го пускайте да излезе жив!

Отскочих през разтворената врата и с всички сили се затичах към най-близкия изход, към Ромерплац, а думите на Тръслоу ехтяха в главата ми. Окончателно се бях убедил: Тръслоу ме беше лъгал.

 

 

Моли чакаше в мерцедеса при входа на Фридрихсбад. Запали двигателя, даде рязко газ и се насочихме към предградията. Бързо излязохме на аутобана А8. Международното летище „Ехтердинген“ се намираше на стотина километра южно от Щутгарт.

Дълго не промълвих нищо.

Най-после й разказах какво бях видял. Реакцията й беше като моята: пълен шок, ужас и нажежена до бяло ярост.

Сега и двамата разбирахме защо Тръслоу ме беше наел. Защо Роси ме беше измамил, превръщайки ме в опитно зайче в проекта „Оракул“. Защо бяха толкова щастливи, когато разбраха, че експериментът беше подействал върху мен.

Вече почти всичко бе придобило смисъл.

Докато колата фучеше по аутобана, водена от умелите ръце на Моли, започнах да подреждам парчетата от мозайката:

— Баща ти не е извършил престъпление — казах й аз. — Той просто е искал да направи каквото може за спасението на Русия. Затова се е съгласил Владимир Орлов да опразни съдържанието на съветския златен трезор, да му помогне да го изнесе зад граница и да го скрие. Прехвърлил го е в Цюрих, а половината от количеството е превърнал в ликвидни капитали.

— Но къде е отишла тази половина?

— В ръцете на Мъдреците.

— Алекс Тръслоу, имаш предвид.

— Точно така. Като ме уговори да му помогна да намери следите на липсващото съкровище — за което той намекна, че е било присвоено от баща ти — той всъщност ме използваше, използваше дарбата ми, за да установи местонахождението на златото, до което самият той няма достъп. Защото баща ти го е скрил в Цюрих.

— Но кой е вторият титуляр на сметката?

— Не знам — признах аз. — Тръслоу сигурно е подозирал, че Орлов е откраднал златото. Тъкмо затова ме е наел — за да издиря Орлов, когото ЦРУ не е могло да намери.

— И след като го намериш?

— След като го намеря, се е очаквало, че ще прочета мислите му. И ще разбера къде е скрито златото.

— Но татко е бил сътитуляр на сметката. Така че независимо от всичко Тръслоу се е нуждаел от моя подпис.

— По някаква причина Тръслоу, изглежда, е искал ние с теб да се озовем в Цюрих. Какво ни каза онзи банкер… че щом някой получи достъп до сметката, нейният статус преминава от спящ в активен, помниш ли?

— И какво значи това?

— Не знам.

Моли се поколеба и пусна един тежък камион да ни изпревари.

— А ако проектът „Оракул“ не беше успял върху теб?

— Тогава той сигурно нямаше да намери златото. Или пак щеше да го намери. Но във всеки случай щеше да му отнеме много повече време.

— Искаш да кажеш, че Тръслоу е използвал петте милиарда, до които е имал достъп, като лост, с помощта на който да предизвика рухването на германския фондов пазар?

— Всичко съвпада, Моли. Не мога да съм абсолютно сигурен, но съвпада. Ако информацията на Орлов е вярна и Мъдреците — разбирай Тръслоу, може би също така Тоби, а и някои други…

— Които ръководят ЦРУ…

— Да. Ако Мъдреците наистина са използвали разузнаването за събиране на вътрешна информация за чужди пазари и са били в състояние по някакъв начин да предизвикат кризата на американския фондов пазар през 1987 година, те трябва да са същите хора, които са причинили сегашната в Германия, много по-голяма.

— Но как?

— Вкарваш скромната сума от няколко милиарда долара — или дойче марки — тайно и бързо в германския фондов пазар. Ако се използват ловко и внезапно от експерти, които имат достъп до компютърната търговия с акции, тя може да послужи за получаване на огромни суми на кредит, за да се дестабилизира един и без това крехък пазар. Да се установи контрол над много по-големи капитали. Да се купува и продава на ръба, да се купува и продава, като се използва компютърно програмираната търговия, на обороти и скорост, възможни само в нашата компютърна ера.

— Но защо?

— Защо ли? — отекнах аз. — Не виждаш ли какво става? Фьогел и Щьосел всеки момент ще установят контрол над Германия. Тръслоу и Мъдреците вече контролират Америка…

— И?

— И… откъде да знам.

— Но кого се канят да убият?

Нямах точен отговор на този въпрос, но беше ясно, че има изтичане на информация… някой знаеше за тази конспирация между хората на Тръслоу и тези на Щьосел, между Германия и Америка. И тази личност, която и да беше тя, се канеше де свидетелства пред сенатската подкомисия по разузнаването за наличие на корупция в ЦРУ. Корупция, оглавявана и ръководена лично от директора на Централното разузнавателно управление, тоест от самия Александър Тръслоу.

Само след два дни един таен свидетел щеше да изкара на бял свят цялата тази афера. Ако той или тя не бъдеше убит преди това.

 

 

На летище „Ехтердинген“ намерих един пилот на малка частна авиокомпания, който се канеше да се прибира. Предложих му двойно по-голяма сума от онова, което обикновено печелеше на ден, за полет до Париж, той се забърза, навлече пилотското си яке и ни подкани към малкия си самолет.

 

 

Някъде към два след полунощ пристигнахме на летище „Дьо Гол“ и преминахме през възможно най-късите митнически проверки, след което взехме такси до Париж. Спряхме пред „Дюк дьо Сен Симон“ на булевард „Сен Симон“ в Седми подрайон, събудихме задрямалата на бюрото на рецепцията служителка от нощната смяна и настоятелно я помолихме за свободна стая. Моли колебливо настоя да ме придружи в нощната ми акция, но й се виеше свят от бременността и лесно я разубедих.

За мен Париж не беше просто един от най-големите градове в света, не беше Лувъра или Болонския Лес. За мен Париж беше сцена на постоянните ми нощни кошмари, беше градът, където Лаура и бъдещото ми дете бяха убити и където Джеймс Тобаяс Томпсън III бе парализиран за цял живот. Париж за мен се беше превърнал в синоним на трагедия.

И въпреки това нямах никакъв избор, освен да се върна тук.

 

 

Седях в едно потискащо фотографско студио на втория етаж на занемарен участък на улица „Сез“. Под него имаше малки неугледни, боядисани в черно дюкянчета, маркирани с надписи като „SEX SHOP“, „VIDEO“, „SEXODROME“ и „LINGERIE LATEX CUIR“.

Някогашният малък едностаен апартамент се беше превърнал в разхвърляно студио за порнографски снимки и за порнофилми, давани под наем. Седях на олющен пластмасов стол и чаках Жан да си свърши работата. Жан — никога не бях знаел фамилното му име, но и не държах да го науча — въртеше доходен страничен бизнес, произвеждайки великолепни фалшиви документи, паспорти и шофьорски книжки, главно за агентурни сътрудници и шпиони, дошли за краткосрочни мисии. Познавахме се от едно време.

Но можех ли да му се доверя сега? Е, нищо на този свят не е сигурно. Но Жан беше повече от мотивиран. Целият му живот зависеше от репутацията му на дискретен човек и един-единствен акт на измяна щеше да я съсипе завинаги.

Чаках вече почти час. Разглеждах разсеяно едно разръфано киносписание, след като достатъчно се бях отегчил от разглеждането на рекламните снимки по празните кутии за видеокасети на рафтовете. Разбрах, че съществуват повече фетиши и вариации на извращения в порнобизнеса, отколкото си бях представял (бърз секс, хардсекс, трисекс и някои отклонения, за които не бях и чувал), и всички те вече можеха да се видят на видео.

Полунощ. Жан бе заключил входната врата, за да се предпази от евентуалното любопитство на случайни редки клиенти в този нощен час. Откъм лабораторията му дочувах бръмченето на фотографската сушилня.

Най-сетне той излезе от тъмната стаичка. Беше дребен съсредоточен мъж, малко преждевременно застаряващ, плешив и с притеснен вид, с малки кръгли очила в телена рамка. От него силно миришеше на разтвор от калиев перманганат — беше го използвал, за да състари изкуствено документите.

— Готово — каза той и постави триумфално документите върху бюрото си. След което ми се усмихна с известна гордост.

Работата му впрочем не беше кой знае колко трудна — бях му дал целия куп приготвени от ЦРУ за нас с Моли документи и той трябваше да промени някои от номерата и печатите. Беше ни осигурил два канадски паспорта и два американски. Сега двамата с Моли разполагахме с изрядни документи, било като американски, било като канадски граждани.

Внимателно разгледах и четирите паспорта. Беше си свършил работата наистина изрядно. Разбира се, цената му беше нахална, но не бях в положение да се пазаря.

Кимнах, платих му „скромния“ хонорар и излязох на улицата.

 

 

В следващите минути позвъних на няколко свои стари познайници от времето, когато работех в Управлението. Никой от тях не беше свързан с официалните канали на правителствените разузнавателни служби — всички работеха предимно извън закона (тънко доловима разлика в шпионския занаят): от собственик на колбасарски магазин, който даваше пари назаем (срещу висока лихва, разбира се), до притежател на магазин за оръжия, който ги приспособяваше по желание на клиента. Най-после, с помощта на един стар приятел, успях да намеря този, когото френските ми оперативни колеги наричаха Инженера — човек достатъчно вещ в тънкостите на международните телефонни комуникации. След около час се озовах в апартамента му, в порутено многоетажно жилищно здание. Той ме огледа няколко секунди през шпионката и едва след това ми отвори. Апартаментът му, оскъдно обзаведен с евтина мебел, миришеше на бира и пот. Инженера беше дребен и трътлест, обут в мръсни, изпоцапани с боя джинси и с навлечена мръсна тениска, издута от шкембето му. Явно беше спал, както повечето почтени парижани. Без да прекалява с учтивите формалности, той ми посочи белия телефонен апарат на масичката за кафе, покрита с олющена имитация на фурнир. До масичката имаше отблъскващо на вид мръсножълто канапе, чиито вътрешности стърчаха през овехтялата дамаска. Телефонът беше грижливо поставен върху куп телефонни справочници на Париж.

Инженера не знаеше името ми и естествено, не ме и попита. Бяха го уведомили само, че съм от занаята, но вероятно всички негови клиенти бяха от занаята. Печелеше лесно цели петстотин франка, допускайки ме да използвам неговия телефон, който не можеше да се проследи.

Всъщност позвъняването, което щях да направя, беше проследимо, само че следата щеше да отведе някъде в Амстердам. Оттук, разбира се, връзката щеше да премине през няколко централи в Париж, но все още не бе изобретено електронно оборудване за проследяване на обаждане, което да стигне чак дотам.

Инженера си прибра сумата, изгрухтя одобрително и се скри в някаква друга стая. Ако разполагах с повече време, щях да предпочета по-безопасно решение, но в момента това трябваше да ми свърши работа.

Апартаментът беше оплескан с мазни отпечатъци от пръсти и вонеше на непочистена лула. Набрах номера и последваха някакви странни тонове. Предположих, че сигналът кръжи някъде из Европа, после под Атлантическия океан, връща се отново в Европа и едва тогава поема курс към Вашингтон, където фиброоптичната телекомуникационна система на Управлението щеше да го усили и да го прекара през електронните си джаджи.

Вслушах се в познатите автоматични прещраквания и шумове и зачаках третото позвъняване.

На третия сигнал женски глас обяви:

— Три хиляди и двеста.

Как можеше една и съща жена винаги да отговаря по телефона по всяко време на денонощието? Може би изобщо не беше човешки глас, а висококачествено синтезиран?

Отговорих:

— Вътрешен девет осем седем, моля.

Ново прещракване, след което се чу гласът на Тоби.

— Бен? Слава богу. Чух за Цюрих. Ти как…

— Знам, Тоби.

— Какво знаеш?…

— Знам за Тръслоу и за Мъдреците. Също и за германците. Фьогел и Щьосел. И за изненадващия свидетел.

— Боже господи, Бен, какво говориш? Откъде се обаждаш?

— Откажи се, Тоби — блъфирах аз. — Все едно, всичко ще излезе наяве. Събрал съм всички факти. Тръслоу се опита да ме елиминира, което беше сериозна грешка.

Последва дълга пауза.

— Бен — промълви той най-сетне. — Ти грешиш.

Погледнах часовника си и установих, че връзката вече беше продължила десет секунди — достатъчно дълго, за да се проследи позвъняването… до Амстердам. Те щяха да установят, че им се обаждам от Амстердам, и трябваше да се възползвам от това подвеждане.

— Естествено — отвърнах със сарказъм.

— Не, моля те, Бен. В момента стават неща, което не могат да бъдат разбрани… без пълна перспектива. Времената са опасни. Имаме нужда от помощта на хора като теб, а и сега с твоята способност е още по-…

Бавно поставих слушалката върху вилката.

Да. Тоби също беше замесен.

 

 

Върнах се в хотела и тихо се мушнах в леглото до Моли. Тя спеше дълбоко.

Не можех да заспя. Станах и взех книгата на Алън Дълес, която ми беше завещал бащата на Моли, и започнах да я прелиствам безцелно. Тази книга изобщо не е толкова велика, но беше единственото четиво, с което разполагах. Мислех да почета, за да се отвлека от тревожните си мисли.

Отново погледнах кодовете, които Хал беше оставил, и си помислих за тайнствената бележка в трезора в Цюрих, която ни беше насочила към сейф в банка на булевард „Распай“.

И се замислих за милионен път за бащата на Моли и за тайните, които имаше навик да създава около себе си, тайни в тайни. И се зачудих…

Беше някакъв неосъзнат подтик, нищо повече, определено не се основаваше на никаква разумна причина. Подтик, който ме накара да отида до банята и да извадя ножчето от самобръсначката си.

В доброто старо време в Америка се публикуваха книги с високо полиграфическо качество. Като казвам „доброто старо време“, имам предвид преди 1963 година. Под обложката в сиво, червено и жълто на „Занаятът на разузнаването“ твърдата корица бе обвита с плат и щампована с търговската марка на издателя. Колите не бяха залепени, а съшити с черен и бял конец. Огледах книгата, заобръщах я от всички страни и внимателно я изследвах от всеки ъгъл.

Възможно ли беше? Дали старият супершпионин беше толкова хитър?

Внимателно разрязах корицата с ножчето, издърпах грубата кафява картонена подложка и го намерих. Блесна пред очите ми като сигнална светлинка. Сигнал от гроба на Харисън Синклер.

Плосък, със странна форма, малък месингов ключ с номер 322: ключът, който, предполагах, носеше обяснението, отговора на загадката, някъде в един трезор на булевард „Распай“ в Париж.