Джоузеф Файндър
Белязаният (55)

52.

Отначало чувах само отделни фрази: нещо за Германската федерална разузнавателна служба, за швейцарското разузнаване, после за френското, спомена се нещо за Щутгарт и за летище.

След което разговорът стана по-висок. Нечий насмешлив глас — дали беше на Щьосел, или на неговия компаньон? — попита:

— И при всичките техни финанси, ресурси и бази данни все още нямат представа кой е този таен свидетел?

Не можах да доловя отговора.

Последва недовършена фраза:

— За да осигурим победа…

И после:

— Конфедерацията.

И после:

— Ако обединена Европа стане наша…

После:

— Такава възможност се появява само един-два пъти на сто години.

— Пълна координация с Мъдреците…

Другият, който реших, че не е Щьосел:

— … към историята. Минаха повече от шестдесет години, откакто Хитлер стана канцлер и с Ваймарската република се приключи. Някои забравят, че в началото никой не е допускал, че той ще се задържи на власт повече от година.

Другият отговори ядосано.

— Хитлер беше луд! Ние сме разумни хора.

— Ние не сме обременени от идеология — доехтя гласът на Щьосел. — Идеологията винаги води до…

Не можах да чуя нито края, нито отговора, но след това чух съвсем ясно гласа на Щьосел:

— Затова трябва да сме търпеливи, Вилхелм. След няколко седмици ти ще бъдеш новият водач на Германия и ние ще управляваме. Но за да консолидираме властта, ще е нужно време. Нашите американски партньори ни уверяват, че ще се въздържат.

„Ти ще бъдеш водач на Германия!“ Другият мъж беше, трябваше да бъде самият Вилхелм Фьогел, новоизбраният канцлер!

Стомахът ми се преобърна.

Фьогел, бях сигурен, че това е Вилхелм Фьогел, издаде звук, някакво приглушено възражение, на което Щьосел отговори, високо и доста отчетливо:

— … че ще гледат и няма да направят нищо. След Маастрихт завладяването на Европа стана изключително лесно. Правителствата ще падат едно по едно. Политиците бездруго не са водачи. Ще търсят корпоративни водачи, защото индустрията и търговията са единствената власт, която може да управлява една обединена Европа. Те нямат идеи! Ние имаме визия! Ние можем да видим много по-надалеч, отвъд утрешния ден и деня след него. Отвъд ежедневните човешки грижи.

Ново сумтене от страна на новоизбрания канцлер. Щьосел каза:

— Едно световно завоевание, което е твърде просто, защото се основава на печалбата, просто и ясно.

— Министърът на отбраната — каза Фьогел.

— Ще се справим лесно — отвърна Щьосел. — Той иска същото. Щом германската армия възвърне старата си слава…

Нова приглушена забележка, след което Щьосел продължи:

— Полека! Полека! Русия не представлява заплаха! Русия е нищо. Франция… ти си достатъчно възрастен, че да си спомняш Втората световна война, Вили. Французите ще псуват и ще се оплакват, ще щъкат около своята линия Мажино, но в края на краищата ще капитулират без никаква съпротива.

Фьогел отново понечи да възрази, но Щьосел го прекъсна войнствено:

— Защото ще е в техен икономически интерес, как иначе? Останалата част от Европа ще легне по гръб, Русия също — няма да има друг избор.

Фьогел спомена нещо за Вашингтон и за „таен свидетел“.

— Ще го намерят — отговори Щьосел уверено. — Пробойната ще бъде запушена. Той ни увери, че всичко е под контрол.

Фьогел спомена нещо от рода на „а дотогава“, на което Щьосел отвърна:

— Да, така е. След три дни ще стане… Да. Не, човекът ще бъде убит. Провал не може да има. Всичко е организирано. Ще умре. Не се тревожи.

Чу се шум, тътен и разбрах, че вратата на банята се отваря.

След което, съвсем ясно, Щьосел произнесе:

— А, вие сте вече тук.

— Добре дошъл — каза Фьогел. — Надявам се, че полетът ви до Щутгарт е минал без проблеми.

Нов тътен. Вратата се затвори.

— … трябва да знаете — чу се гласът на Щьосел — колко сме благодарни. Всички ние.

— Благодарим ви — каза Фьогел.

— Приемете най-сърдечните ни поздрави — каза Щьосел.

Новодошлият заговори на немски, но с акцент. Гласът му беше плътен баритон и ми се стори някак познат. Глас на човек, когото бях слушал по телевизията? Или може би по радиото? Американец?

— Свидетелят ще се яви пред нашата сенатска комисия по разузнаването — каза новодошлият.

Да, беше американец.

— Кой е той? — попита Щьосел.

— Все още не знаем името му. Имайте търпение. Вече имаме достъп до компютърните бази данни на комисията. Сигурни сме, че този таен свидетел ще даде показания за Мъдреците.

— А за нас? — попита Фьогел. — Знае ли нещо за Германия?

— Невъзможно е да знае — отговори американецът. — Но независимо дали той… или тя… знае или не знае, връзката ни с вас лесно може да се долови.

— Значи трябва да бъде елиминиран — каза Щьосел.

— Но без да знаем самоличността на свидетеля — каза американецът, — е невъзможно да знаем кого трябва да елиминираме. Само след като лицето се появи…

— Едва тогава? — прекъсна го Фьогел.

— Едва тогава — каза американецът. — Но ще се направи. В това мога да ви уверя.

— Но те ще вземат мерки да защитят свидетеля — обади се Щьосел.

— Няма стопроцентови мерки за сигурност — заяви американецът. — Не се тревожете. Аз лично не се притеснявам. Това, което ме безпокои, е по-скоро слабата координация. Ако светът бъде поделен… ако ние получим Америка, а вие вземете Европа…

— Да — прекъсна го Щьосел нетърпеливо. — Вие говорите за координацията между двата световни центъра на власт, но това може да се постигне лесно.

Беше време да действам.

Колкото може по-безшумно се извърнах, страшно затруднен в това тясно пространство, и запълзях към вратата. Ослушах се за нечии стъпки и след като се уверих, че не минава никой, бързо отворих и тръгнах по коридора, който сега ми се стори прекалено ярко осветен.

Изтичах до вратата на банята и рязко отворих вратата. Облак гъста пара връхлетя върху мен. Щьосел беше сменил позата — беше се изместил надясно. Човекът, когото вече бях идентифицирал като самия Фьогел, не се беше преместил. Новодошлият беше седнал от другата му страна и не можех да го видя добре.

— Ей — извика американецът на немски. — Никой не трябва да влиза тук, ясно ли е?

Гласът ми се стори много, влудяващо много познат. Щьосел ме сгълча:

— Стига вече! Защо само влизате? Нали ви казах да ни оставите сами!

Стоях на прага, без да мърдам, опитвайки се да пригодя зрението си към гъстата пара. Американецът ми изглеждаше човек на средна възраст, не можех да бъда съвсем сигурен, и беше в по-добра физическа форма от двамата германци. След това полъх на въздух, дошъл незнайно откъде, отвя за миг облаците пара и видях лицето на американеца. Беше наистина ужасно познато.

Лицето на новия директор на ЦРУ. На моя приятел Алекс Тръслоу.