Джоузеф Файндър
Белязаният (53)

50.

— Възможно ли е да става дума за подкуп? — попитах аз.

— Щьосел се слави с безукорна честност — отвърна Аткинс. — Такива като него не дават подкупи. Най-много да получават. — Той се засмя. — Тоест, не твърдя, че не би взел подкуп. Но е факт, че финансирането на изборните кампании в Германия напоследък се следи много. Правят го, за да попречат на индустриалните гиганти да контролират политиката. Има всевъзможни начини тайно да се прехвърлят пари, но никоя корпорация не би се осмелила. Германското разузнаване ги наблюдава изкъсо. Така че ако разполагаш с доказателство… документално доказателство… то може да се окаже политически динамит.

Какво можех да кажа? Нямах документи. Всичко, с което разполагах, бяха мислите в главата на Айслер. Но да кажа това на Аткинс!

— Следователно още по-основателно е — казах аз — да се допусне, че милиарди долари или германски марки, прехвърлени тайно в страната, могат да бъдат изключително полезни за един кандидат. Но нещо не разбирам. Мислех, че Фьогел е един умерен кандидат, дори малко популист.

— Да повървим — каза Кент.

С крайчеца на окото си мярнах Моли. Закрачихме по алеята и тя тръгна след нас, спазвайки дистанция.

— Е, добре — промълви Аткинс. — Германската икономика е в такава разруха, каквато не е виждала от двадесетте години, нали така? Бунтове в Хамбург, Франкфурт, Берлин, Бон… във всички по-големи градове, както и във всички по-малки. Неонацистите са навсякъде. Вълна на насилие залива страната. Следиш ли мисълта ми?

— Давай.

— И ето че германците провеждат тези велики избори. Но какво се получава няколко седмици преди датата на изборите? Рухва фондовият пазар. Пълна катастрофа. Германската икономика — сам можеш да го видиш — е в руини. Опустошена земя. Депресия, която в известен смисъл е дори по-тежка от Голямата депресия в САЩ през тридесетте. И настъпва паника. Досегашният държавен глава е изритан и е избрано ново лице. Човекът от народа. Мъж на честта — бивш учител, почтено семейство — кой може да каже нещо против? Да спасим Германия. Да я направим отново велика.

— Да — казах аз. — По същия начин и Хитлер идва на власт след рухването на Ваймарската република. Да не би да намекваш, че Фьогел е таен нацист?

За пръв път Кент се засмя. Е, повече приличаше на сумтене, отколкото на смях.

— Нацистите — или всъщност неонацистите, за да бъдем точни — са екстремисти. Нямат нищо общо с мнозинството от германския електорат. Мисля, че германците имат комплекс на тази тема. Казваш — Хитлер. Но това е било преди години, а хората се променят. Германците просто искат отново да бъдат велика държава. Искат да им се признае статутът на световна сила.

— И Фьогел?

— Фьогел съвсем не е този, за който се представя.

— Какво имаш предвид?

— Тъкмо това се мъчех да изровя, когато препратих онези документи до Ед Мур. Знаех, че е добър човек, човек, на когото мога да се доверя. Извън Управлението. Извън онова, което се вихри в него. А също така и специалист в европейската политика.

— И?

— Прехвърлиха ме тук няколко месеца след падането на Берлинската стена. Задачата ми беше да разпитвам доскорошни агенти на КГБ, на ЩАЗИ и така нататък. Имаше слухове — само слухове, забележи — че Владимир Орлов е измъкнал огромно количество пари от страната си. Повечето от тези нископоставени служители не знаеха и една курешка по въпроса. Но когато се опитах да се добера до някаква информация за Орлов, установих, че местонахождението му е отбелязано като „неизвестно“ във всички наши бази данни.

— Местоположението му е укривано от ЦРУ — казах аз.

— Така. Странно, но все едно. Случва се. Но след това разпитах един от КГБ, доста високопоставен офицер, между другото, от Първо главно управление — мисля, че типът беше алчен за пари, честно казано — та той взе да ми разправя за някаква папка, която бил виждал, папка за корупцията в ЦРУ. Да-да, представи си. Дали ЦРУ е корумпирано? Дали папата дриска под дърветата в градината на Ватикана? Какво ще кажеш, а? Но виж, ето какво ме накара да се замисля: този тип от КГБ ми спомена за някакъв американски план… някакъв план на ЦРУ за манипулиране на германския фондов пазар.

Само кимнах, но сърцето ми заблъска в гръдния кош.

— През октомври 1992 година Франкфуртската фондова борса се съгласява да се създаде единна, централизирана германска фондова борса, „Дойче Бьорсе“. Като се има предвид взаимната обвързаност в Европа и това как всички европейски валути сега са свързани чрез Европейската монетарна система, един погром на „Дойче Бьорсе“ би опустошил цяла Европа, твърдеше типът. И че в условията на програмирано търгуване, с акции и портфейлни инвестиции, компютърната търговия е станала неконтролируема. На германския фондов пазар не съществуват прекъсвачи по веригата. Компютрите са програмирани да продават автоматично, придвижвайки масивни пакети за разпродажба. Освен това беше налице голяма валутна нестабилност, след като Бундесбанк, централната германска банка, бе принудена да вдигне лихвения процент. Така че останалите европейски държави щяха да я последват. Всичко това затруднява пазарните фондови оценки. Все едно, подробностите не са чак толкова интересни. Работата е в това, че този тип твърдеше, че е налице план за потискане и унищожаване на европейската икономика. Оказа се финансов факир, така че го слушах. Той ми каза, че всички лостове били нагласени. Единственото, което оставало, било да се извърши ловка и внезапна инфилтрация на капитал…

— И къде е този приятел от КГБ?

— Шарка. — Кент се засмя тъжно и сви рамене. Това означаваше убийство, извършено така, че да прилича на естествена смърт. — Някой от неговите предполагам.

— Ти докладва ли за това?

— Разбира се, че докладвах. Това ми е работата. Но ме предупредиха да го забравя. Да оставя всякакви опити да проучвам този въпрос. Било вредно за германо-американските отношения. Да не си губя повече времето.

Изведнъж забелязах, че пак сме стигнали раздрънкания форд на Аткинс. Съсредоточен в разговора, не бях забелязал, че сме вървели в кръг. Моли се приближи до нас и попита:

— Е, момчета, свършихте ли?

— Да — казах аз. — Засега. — После се обърнах към Аткинс и му стиснах ръката. — Благодаря, колега.

— Няма нищо — каза той и отвори вратата на колата. Не я беше заключил. Никой не би посегнал на такава таратайка. — Вслушай се в съвета ми, Бен. Моля те. Ти също, Моли. По дяволите, изчезвайте от тази страна. На ваше място не бих останал тук и една нощ.

— Ще ни откараш ли до центъра? — попитах.

— Съжалявам — каза той. — Само това ми трябва, да ме види някой с вас. Съгласих се да се срещнем, защото сме приятели. Ти ми помогна на няколко пъти. Дължах ти го. Но няма да ви кача в колата си.

Той седна зад волана и си сложи предпазния колан.

— Късмет — извика Кент, затръшна вратата, свали страничното стъкло и протегна врат към нас. — И изчезвайте оттук.

— Не можем ли да се срещнем пак? — попитах аз.

— Не.

— Защо не?

— Стой далеч от мен, Бен. Иначе съм мъртъв. — Той завъртя ключа на двигателя, усмихна се и добави: — Шарка.

Хванах ръката на Моли и тръгнахме по алеята към Тиволищрасе. Машината на Кент не успя да запали на първия и втория опит, но на третия хвана и колата изрева.

— Бен — почна Моли, но нещо ме притесни и аз се обърнах и погледнах към колата на Аткинс.

Музиката.

Беше загасил мотора на колата си с дънещата музика, парчето на Дона Съмър. Радиото. Но сега радиото беше изключено.

А той не го беше изключил с копчето.

— Кент! — извиках и хукнах към колата. — Скачай!

Той ме погледна изненадано и се усмихна колебливо — сигурно се чудеше дали не си правя някоя тъпа шега.

Полуусмивката му се стопи сред блясъка на бялата светлина, сред абсурдното, издуващо се кълбо на гръмотевичен взрив. Сякаш го удари мълния. Избухнаха пламъци — кехлибарени, кървавочервени и тъмносини. След това като гъба се издигна колона от пушек и останките от колата се понесоха из въздуха. Нещо тупна в краката ми — един фалшив „Ролекс“.

За секунда двамата с Моли се сгушихме един в друг в безмълвен ужас, после побягнахме.