Джоузеф Файндър
Белязаният (48)

45.

— Какво стана, Бен? — попита Моли отново, вече изплашено. — Видя ли някой?

Но преди да успее да довърши, по интеркома се обади мъжки глас и помоли да се представим.

Казах му истинското си име.

Портиерът се отзова с лека нотка на почтителност.

— Заповядайте, господин Елисън. Хер директор Айслер ви очаква.

Трябваше да отдам дължимото на Джон Нап. Той явно имаше солидни връзки.

— Моля погрижете се по вас да няма никакви метални предмети — подкани ни безтелесният глас. — Ключове, джобни ножчета, монети. Можете да поставите всички свои метални вещи в сейфа, ето в това чекмедже.

От стената се отвори малко чекмедже. И двамата освободихме джобовете си от монети, ключове и какво ли не, след което ги поставихме в чекмеджето. Впечатляваща процедура.

Последва леко прещракване и металните врати пред нас се отвориха автоматично. Погледнах към двете миниатюрни японски охранителни камери, монтирани под тавана. Двамата с Моли влязохме в малка кабина и зачакахме да се отвори втората двойка метални врати.

— Не носиш нищо, нали? — прошепна Моли.

Поклатих глава. Втората врата се отвори и ни посрещна млада светлоруса жена, малко пълничка, с големи очила с метални рамки, които сигурно щяха да изглеждат модно на нечие друго лице. Представи ни се като личната секретарка на Айслер и ни поведе по застлан със сива пътека коридор. Отбих се за секунда в тоалетната и после се присъединих към двете дами.

Кабинетът на доктор Алфред Айслер се оказа малък и семпъл, облицован с орехова ламперия. Няколко пастелни акварела в жълти рамки украсяваха стените — и нищо повече. Никакво впечатляващо обзавеждане, както очаквах. Никакви ориенталски килими, старинни часовници и махагонови мебели. За бюро на директора служеше обикновена маса от стъкло и хром, по която нямаше нищо. Срещу бюрото имаше две удобни бели кожени кресла, съвременен шведски дизайн, и малък диван, също тапициран с бяла кожа.

Айслер се оказа висок мъж, почти с моя ръст, но някак си тромав, облечен в черен вълнен костюм. Изглеждаше над четиридесетгодишен, с кръгло лице, дълбоки очи и големи, щръкнали уши. Около устните му личаха дълбоки бръчки, бръчки имаше и по челото. И беше съвсем плешив, темето му просто лъщеше. Излъчваше строгост и имаше малко злокобен вид.

— Госпожо Синклер, моите почитания — промълви той и пое ръката на Моли.

Знаеше много добре кой следва да е центърът на вниманието му. Не съпругът, а съпругата, законната наследница на шифрованата сметка, съгласно предписанията на швейцарското банково право. След което леко ми се поклони.

— Добре дошли, господин Елисън.

Гласът му беше дълбок и басов.

Двамата с Моли седнахме на белите кожени кресла. Той се разположи на дивана. Разменихме си обичайните учтиви баналности и той се разпореди на секретарката си да ни поднесе кафе. Когато говореше, бръчките по челото му се задълбочаваха още повече. Жестовете на фино обработените му от маникюрист пръсти бяха толкова деликатни, че изглеждаха почти женствени.

Щом кафето пристигна, той се усмихна учтиво, давайки ни знак, че същинската част на посещението ни вече е настъпила. Изражението му ни подканяше да обясним за какво всъщност сме дошли.

Извадих пълномощното, подписано от бащата на Моли, и му го връчих.

Той му хвърли поглед и вдигна глава.

— Предполагам, че желаете да получите достъп до шифрованата сметка.

— Точно така — отвърна Моли съвсем делово.

— Има някои формалности — поясни той с извинителен тон. — Трябва да потвърдим вашата самоличност, подписа ви и други такива неща. Надявам се, разполагате с банкови референции от Съединените щати?

Моли кимна самоуверено и му връчи куп документи, в които се съдържаше цялата информация, от която банкерът се нуждаеше. Той ги прегледа, натисна един бутон да извика секретарката си и й ги връчи.

След не повече от пет минути безгрижно дърдорене — за Кунстхаус и други забележителности из Цюрих, които непременно трябвало да посетим — телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, каза „Да?“, послуша няколко секунди и затвори. Нова учтива усмивка.

— Чудото на факсимилната технология — каза той. — Тази процедура по-рано ни отнемаше много повече време. Госпожо Елисън, бихте ли…

И подаде на Моли химикалка и латексов планшет, върху който бе закрепена бланка със знака на Цюрихска банка, и я помоли да напише номера на сметката, всъщност нейния числов подпис, върху тънката сива линия в центъра на бланката.

След като тя изписа шифъра на сметката, който баща й беше кодирал толкова грижливо, Айслер отново повика секретарката и й връчи бланката. Побъбрихме още малко, докато подложат почерка на Моли на оптично сканиране, както ни обясни той — трябвало да го сравнят със сигнатурния картон, изпратен по факс от Бостън.

Телефонът отново иззвъня. Айслер вдигна слушалката, каза „Данке“ и затвори. След секунди секретарката пак влезе в кабинета. Носеше сива папка, етикирана с номер 322069.

С две думи, първото препятствие го бяхме преодолели. Банковата сметка се оказа вярна.

— А сега — каза Айслер, — с какво точно мога да ви бъда полезен?

Съзнателно бях избрал да седна на по-близкото до него кресло. Наведох се напред и се съсредоточих.

Чух го. На немски естествено — куп неразгадаеми фрази.

— Моля? — каза той и ме погледна въпросително.

Недостатъчно. Бях учил немски, кратък интензивен курс във Фермата, преди изпращането ми в Лайпциг, но той мислеше прекалено бързо, за да го следя.

Не можех да се справя.

Казах:

— Бихме искали да узнаем каква сума има в сметката.

Отново наведох глава към него, съсредоточих се, опитах се да изолирам сред потока от немски фрази нещо, каквото и да е, което бих могъл да разбера, да се хвана за него.

— Не ми е позволено да обсъждам детайли — каза Айслер флегматично. — Но и без друго не знам.

И тогава чух една дума. „Шталкамер“.

Несъмнено точно тази дума доехтя до мозъка ми. „Шталкамер“.

Трезор.

Казах:

— Към тази сметка има трезор, нали така?

— Да, господине — призна той. — Има. При това всъщност с доста големи размери.

— Искам веднага да получим достъп до него.

— Както желаете — каза той. — Разбира се. Веднага. — Той стана от дивана. Плешивото му теме блесна под ярката светлина на полилея. — Предполагам, че разполагате с кодовата комбинация за достъп.

Моли хвърли поглед към мен, давайки ми знак, че не разбира за какво става дума.

— Надявам се, че е същата като номера на сметката — казах аз.

Айслер се засмя сухо и отново седна.

— Наистина не бих могъл да знам. Въпреки че поради мерки за сигурност убеждаваме клиентите си да не правят това. Във всеки случай кодът за достъп не съвпада с кода на сметката.

— Може би го имаме някъде — казах аз. — Сигурен съм, че го имаме някъде. Бащата на жена ми ни остави доста документи и бележки. Може би вие ще ни помогнете? От колко цифри е съставен кодът?

Той погледна в папката.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

Но аз го чух, и то няколко пъти — номер, който той мислеше, но не биваше да произнася, артикулиран някъде в говорния център на мозъка му. „Vier“.

Четири цифри, това ли означаваше?

Казах:

— Възможно ли е да е четирицифров?

Той отново се засмя и сви рамене, сякаш казваше „Тази игра е забавна, но и ние не сме вчерашни“.

— Имаме кодирана банкова сметка, която ние управляваме и обслужваме — заобяснява ни той бавно, като на малоумни деца. — По закон вие сте в правото си да изтеглите или прехвърлите наличните по тази сметка средства както желаете. Но е налице също така и трезор — всъщност депозитна камера-сейф, която ние сме натоварени да охраняваме. Но ние нямаме достъп до нея. Никога не го правим, освен при изключителни обстоятелства. А по настояване на покойния господин Синклер, за да се отвори трезорът, е необходим код за достъп.

— В такъв случай можете да ни го кажете — намеси се Моли, мобилизирала целия си кураж.

— Съжалявам, но нямам право.

— Като законен наследник, аз настоявам.

— Ако можех, с радост щях да ви го кажа — поясни Айслер. — Но съгласно предписаните тук изисквания, нямам такова право.

— Но…

— Съжалявам — отвърна банкерът категорично. — Опасявам се, че това е невъзможно.

— Аз съм законна наследница на цялото имущество на баща ми — каза възмутено Моли.

— Дълбоко съжалявам — отвърна невъзмутимо Айслер. — Искрено се надявам, че не сте били този път от Бостън до Цюрих, само за да научите това. Едно обикновено обаждане по телефона щеше да ви спести всичкото това време и разходи.

Седях мълчаливо и се правих, че разглеждам документите, които бях донесъл.

И след това го чух отново… „Vier“… и после низ от други цифри. „Acht“… „Sieben“… След което го долових, последователно и съвсем отчетливо „Vier… Acht… Sieben… Neun… Neun“.

— Разбирате ли, господин Синклер, това е двойно кодирана система, предназначена да… — заобяснява банкерът.

— Да — прекъснах го аз. Извадих един лист и се престорих, че го чета — Ето го. Имаме го. Четири-осем-седем-девет-девет.

Айслер млъкна, кимна и ме изгледа с известно подозрение.

— Чудесно — промълви той, след като произнесох цифрите. — Съгласно условията, заявени от титулярите на настоящата сметка, сега, след като имате достъп до нея, тази сметка преминава от спящо състояние в активен статус…

— Титуляри? — прекъснах го аз. — И друг ли има?

— Да. Сметката е с два подписа. Като законен наследник жена ви е един от титулярите.

— Кой е другият? — попита тя.

— Това наистина нямам право да разкривам — отвърна Айслер, едновременно със съжаление и категорично. — Необходим е още един подпис. Ако трябва да бъда напълно откровен, аз също не знам самоличността на другия титуляр. Когато вторият титуляр ни представи кода за достъп, в нашите компютри се вкарва тази последователност от цифри. Подписът на съсобственика на сметката е кодиран в нашата база данни и след като се вкара верният код, подписът му се отпечатва графично. Това е нашата банкова защитна система, за да сме сигурни, че в случай на съдебен иск срещу нас, няма да се окаже замесен някой от персонала.

— И какво означава това? — настоя Моли.

— Това означава — поясни Айслер, — че вие имате законно право да погледнете трезора и да разберете какво е неговото съдържание. Но без упълномощаване от страна на втория титуляр нямате право нито да прехвърляте, нито да теглите от този депозит.

 

 

Доктор Алфред Айслер ни придружи с един тесен асансьор седем етажа надолу. Спускахме се под Банхофщрасе, както ни обясни той, към банковите подземия.

Излязохме в къс коридор, ограден със стоманени решетки. В дъното на коридора стоеше изправен мускулест пазач в маслиненозелена униформа. Той кимна на банковия директор и отключи тежката стоманена врата.

Всички мълчахме. Преминахме през вратата и тръгнахме по друг коридор, ограден със стоманени решетки, докато стигнахме до малък затворен участък, отбелязан със „Sieben“. Стоманени решетки оформяха три от стените на камерата. Четвъртата стена беше изцяло метална, изработена от някаква излъскана сплав на хром и стомана. В центъра й се намираше масивно стоманено колело с шест ръчки — явно това беше механизмът за отваряне на сейфа.

Айслер извади един ключ от ключодържателя на колана си и отключи клетката.

— Моля, седнете, ако обичате — каза той и ни посочи малка сива метална масичка, до която имаше два стола. В центъра на масичката имаше поставен бежов телефон без цифри и до него — малка черна електронна клавиатура.

— Според изискванията на сметката — поясни банкерът — на никой служител на банката не се разрешава да остане тук, докато се вкарва комбинацията. Въведете цифрите на кода за достъп бавно и следете цифровия екран, за да сте сигурни, че не сте допуснали грешка. Ако направите грешка, ви е позволено да опитате втори път. Ако и втория път сбъркате, електронният заключващ механизъм ще прекъсне. Достъпът няма да бъде възможен поне в следващите двадесет и четири часа.

— Разбирам — казах аз. — Какво става, след като наберем кода за достъп?

— В този момент — обясни Айслер, като посочи колелото с шест ръчки — вътрешният механизъм на вратата на трезора ще се отключи по електронен път и след това завъртате колелото. Много по-лесно е, отколкото изглежда на пръв поглед. Няма от какво да се боите. След което трезорът ще се отвори.

— И след като приключим? — попита Моли.

— След като приключите с огледа на съдържанието или ако възникнат някакви проблеми, просто ме извикайте, като вдигнете слушалката на телефона.

— Благодарим ви — каза Моли, докато доктор Айслер излизаше.

Изчакахме няколко секунди, докато не чухме, че втората стоманена врата се затваря.

— Бен — прошепна Моли, — какво…

— Търпение.

Бавно и внимателно — бинтованите ми пръсти не бяха особено сръчни — набрах 48799, като следях как всяка от цифрите светва на малкия електронен екран на черната клавиатура. След като въведох и последната деветка, се чу метално прищракване, сякаш се счупи печат.

— Готово — казах аз.

— Задушавам се — каза Моли задавено.

Пристъпихме към колелото и го завъртяхме. То се завъртя леко в ръцете ни по посока на часовниковата стрелка и в стоманената стена се разтвори широк процеп.

Слаби флуоресцентни лампи осветяваха вътрешността на трезора, който ми се стори разочароващо малък. Неравната, иззидана с тухли камера беше може би с размери метър и половина на метър и половина. И беше съвсем празна.

След като погледнах за втори път, разбрах, че очите ни бяха подведени от оптична илюзия.

Това, което на пръв поглед ни се беше сторило вътрешни тухлени стени, сега, след като погледите ни бяха привикнали на полумрака, изглеждаше нещо съвсем друго, доста по-различно от обикновени тухли.

Това не бяха тухли. Бяха златни кюлчета, тъмножълти, с леко червеникав отблясък.

Трезорът беше пълен — почти изцяло, от пода до тавана — с милиарди в злато.