Джоузеф Файндър
Белязаният (45)

42.

Тоби Томпсън ни изпрати до входа на терминала на „Суисеър“ на международното летище в Милано. Моли го целуна по бузата, аз му стиснах ръката и след това двамата с нея преминахме през металния детектор. След няколко минути подканиха пътниците за Брюксел на полета на „Суисеър“. В същото време, както знаех, Тоби взимаше самолета за Вашингтон.

Болкоуспокоителното, което ме беше държало в сънно състояние, беше започнало да се изчерпва (въпреки че все още се чувствах твърде замаян, за да мога да „чета“ мислите на Тоби). Разбирах, че е по-добре да прекратя взимането му, ако искам умът ми да е в будно състояние. Сега усещах ръцете си, особено от вътрешната страна от лакътя надолу, сякаш ги бях поставил върху жарава. Пулсираха и всеки пулс изпращаше режеща болка чак до рамото ми. На всичко отгоре имах и ужасно, неспирно главоболие.

Все пак успях да вдигна двете си багажни торби (и двамата предпочетохме да сме с ръчен багаж) и се добрах до мястото си без прекалени болки. Тоби ни беше уредил билети в първа класа и ни беше снабдил с нови паспорти. Сега се казвахме Карл и Маргарет Осбърн, собственици на малък, но процъфтяващ магазин за подаръци в Каламазо, Мичиган.

Мястото ми беше до прозореца, както бях помолил, и наблюдавах внимателно техническия екип на „Суисеър“ на пистата. Бях напрегнат. Няколко минути преди това предният вход откъм пилотската кабина беше затворен и запечатан. Отсекът на първа класа ми осигуряваше великолепен ъгъл за наблюдение. Щом забелязах, че и последният член на техническия екип напуска зоната около носа на самолета и се качва на служебната платформа, вдигнах бинтованите си ръце и закрещях:

— Пуснете ме да изляза! Господи! О, боже мой! Пуснете ме да сляза!

— Какво има? — изпищя Моли.

Буквално всички пътници извърнаха глави към мен.

— О, боже! — продължавах да крещя. — Трябва да сляза… Веднага!

— Съжалявам, господине — обърна се към мен стюардесата. Беше висока, руса, със сериозно, почти мъжко изражение. — Не е разрешено пътниците да слизат преди излитане. С какво мога да ви помогна?

— Какво става? — попита Моли.

— Пуснете ме да сляза! — Изправих се. — Трябва да сляза. Болката е непоносима!

— Господине! — запротестира швейцарката.

— Взимай багажа! — изкомандвах Моли.

С все още вдигнати във въздуха ръце, стенейки и пъшкайки, тръгнах по пътечката между седалките. Моли бързо грабна торбите от багажното над главите ни, успя някак си да намести презрамките на двата сака на крехките си рамене, хвана в ръце останалото и ме последва по пътечката към предния отсек на самолета.

Но стюардесата препречи пътя ни.

— Господине! Госпожо! Ужасно съжалявам, но правилникът изрично забранява…

Една възрастна жена изпищя ужасена:

— Пуснете го да слезе!

— О, господи! — изревах аз.

— Но, господине, самолетът всеки момент ще излети!

— Дръпни се! Махай се от пътя ни! — изкрещя Моли. — Аз съм личният му лекар! Ако не ни пуснете да слезем от този самолет веднага, такова дело ще ви спретна, че свят ще ви се завърти. Лично на вас, мадам, и покрай вас на цялата ви скапана компания, ясно ли ви е?

Очите на швейцарката се разшириха, тя заотстъпва и се дръпна към една от празните седалки, за да ни направи път. Затичах към служебната стълба, която, слава богу, все още беше прикрепена към пилотския люк. Моли се тътреше с багажа по петите ми.

Претичахме по пистата и влязохме в терминала. Там сграбчих багажа от ръцете на Моли — беше болезнено, но можех да се справя — придърпах я към себе си и се затичах към билетното гише на „Суисеър“.

— Какво става, по дяволите?

— Тихо… просто замълчи за малко!

За щастие касиерите на гишето на компанията не бяха забелязали откъде идваме. Извадих пачка банкноти (отново проява на щедрост от страна на Тоби, разбира се) и купих два билета първа класа до Цюрих. Самолетът излиташе след десет минути.

Имахме време.

 

 

Въпреки че полетът на „Суисеър“ от Милано до Цюрих беше приятен и без събития — винаги съм предпочитал „Суисеър“ пред другите авиокомпании — изпитвах почти непрестанна физическа болка.

Поръчах си „Блъди Мери“ и се помъчих да освободя мозъка си от всичко. Моли скоро заспа. Преди да се качим на самолета, дори още преди цялата шашма със смяната на полетите, тя ми се беше оплакала, че се чувствала зле и й прилошавало. Но го беше споделила като нещо незначително: някакъв вирус или настинка.

Бях решил, че в този момент ще е груба грешка да се доверявам на Тоби. Вероятно съм бил прекалено подозрителен. Но повече не биваше да рискуваме, а ако Тоби беше „змията в градината“…

Поради което му казах, че тръгвам за Брюксел. Орлов не беше си и помислял за Брюксел, разбира се, но само аз знаех това. След около час, бях сигурен, персоналът на Управлението в Брюксел щеше да знае, че господин и госпожа Карл Осбърн не са пристигнали от Милано и алармите щяха да се задействат. Така че в най-добрия случай трикът беше временна мярка. Но по-добре малко, отколкото нищо.

„Последвай златото“ — ми беше извикал Орлов няколко секунди преди ужасяващото убийство. „Последвай златото.“

Сега разбирах какво означава това. Поне така ми се струваше. Двамата със Синклер бяха извършили операцията с прехвърлянето в Цюрих. Не ми беше казал име на банка, но си беше помислил нещо, беше помислил име. „Кьорфер“. Това трябваше да е някакво име. Дали беше име на банка? Или на личност? Трябваше да намеря банката в Цюрих, където се бяха срещнали двамата свръхшпиони.

„Последвай златото“ означаваше да проследя документната следа. И това беше единственият начин да се разбере природата на звяра, който бе убил Синклер. И най-вероятно — единственият начин да запазя живота на Моли и своя собствен.

Опитах се да се отпусна. Едно от първите неща, което той ме беше попитал, след като свърших с краткия си отчет по телефона, бе дали моята… способност, както деликатно се изрази, е оцеляла след огнения взрив. Истината беше, че тогава не знаех какво да отговоря. Все още не притежавах нито силата, нито волята, необходими да се съсредоточа достатъчно.

Сега обаче започвах да възстановявам силите си и докато Моли спеше до мен, се опитах. Главата ме болеше ужасно. Дали това беше свързано с пораженията, които бях претърпял от пожара?

Или, по-гадното, дали нямаше нещо общо със силата, която бях придобил в лабораторията на проекта „Оракул“? Кой… Роси или Тоби… ми беше споменал, ей така между другото, че единственият човек, на когото процедурата била подействала, някакъв холандец, се побъркал? Бученето в главата го докарало до самоубийство. Май започвах да го разбирам.

И все пак в същото време се тревожех, че тази проклета телепатична способност, която ми беше навлякла всички тези неприятности, в края на краищата може би е изчезнала.

Затова сбърчих чело, присвих очи, свъсих вежди и се опитах да направя мозъка си възприемчив, но се оказа трудно. Бях обкръжен от звуци, които правеха различаването на СНЧ-вълните влудяващо трудно. Първо — шумът на самолетните мотори, приглушено и приспиващо бучене. После — едва доловимото шушукане на пътниците пред нас; гръмкият, несдържан кикот някъде отзад, в отсека за пушачи; разплаканото бебе няколко седалки зад нас; подрънкването и тропането на количките на стюардесите по пътечката.

До мен спеше Моли, но не ми се искаше да нарушавам обета си пред нея. Най-близкият спътник — все пак това беше първа класа — се намираше на почетно разстояние от мен.

Наведох се крадешком към Моли, фокусирах вниманието си и я чух да мърмори нещо на глас. Тя мигом се размърда, сякаш усетила близостта ми, и отвори очи.

— Какво правиш?

— Пробвам го на теб — отвърнах бързо.

— О, така ли?

— Как си?

— Спи ми се. Още ми е лошо.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Ще мине. — Тя бавно се изправи и започна да разтрива врата си. — Бен, имаш ли точна представа какво ще правиш в Цюрих?

— Горе-долу — отвърнах аз. — За останалото ще се ослушвам.

Тя кимна и докосна дясната ми ръка.

— Боли ли?

— Минава — излъгах аз.

— Това е добре. Искам да кажа, беше добре да се правиш на голям мъж, но ми е ясно колко боли. Довечера, ако се съгласиш, ще ти дам нещо да ти помогне да поспиш. През нощта е най-лошо — да не можеш да мигнеш и непрекъснато да се въртиш.

— Няма да се наложи.

— Ти само ми кажи.

— Добре.

— Бен? — Погледнах я. Очите й бяха зачервени. — Бен, сънувах татко. Но ти сигурно знаеш вече.

— Казах ти, Моли, никога няма да…

— Няма значение. Този сън, който сънувах… Знаеш за всички места, където живяхме, когато бях малка… Афганистан, Филипините, Египет. Откакто се помня, чувствах липсата му. Предполагам, че е същото с всички хлапета, на които родителите им работят за ЦРУ — татко постоянно го няма, не знаеш нито къде е, нито защо, нито какво работи, а приятелчетата ти непрекъснато те разпитват защо баща ти го няма. Сещаш се. Струваше ми се, че татко постоянно го няма — едва по-късно разбрах защо — но помня, че си мислех, че ако просто успея да бъда по-добра с мама, той ще остава повече време вкъщи да си играем. Когато пораснах и той ми каза, че работи за ЦРУ, го приех като нещо нормално… пък и мисля, че до голяма степен вече се бях досетила, две мои приятелки вече ми бяха подхвърлили, че това е възможно. Но не ми стана по-леко.

Тя бавно отпусна облегалката на стола си, докато тя не застана почти хоризонтално, и после затвори очи, сякаш обмисляше.

— Когато мина на явна служба, когато започна публично да се идентифицира като служител на ЦРУ, и тогава не ми стана по-леко. Работеше непрекъснато, беше се превърнал в истински роб на кариерата си. И какво направих аз? И аз се превърнах в роб на своята кариера, хванах се с медицината, което в известен смисъл е още по-лошо.

По бузата й се търкулна сълза.

— Мисля, че винаги съм се надявала, че ще можем да се опознаем повече, когато той се пенсионира и след като си имам семейство. А сега… — Гласът й изтъня и се задави. Отново се беше превърнала в малкото момиченце. — А сега никога…

Не можа да продължи. Погалих я по косата, за да й подскажа, че не е необходимо.

 

 

Последният път, когато се видях с бащата на Моли, беше по време на една моя служебна командировка във Вашингтон. От няколко месеца той вече беше директор на Централното разузнавателно управление. Аз бях пристигнал във Вашингтон по едно дело. Нямаше някаква сериозна причина да му звъня от хотел „Джеферсън“, където бях отседнал. Вероятно подсъзнателно ми се е искало да споделя новата значимост на Хал, удоволствието, че тъстът ми заема такъв важен пост. Самолюбие? Естествено. Дощяло ми се беше да блесна, макар и на отразена светлина. Несъмнено, също така исках да се появя отново в щаба на ЦРУ по някакъв триумфален начин, въпреки че триумфът принадлежеше на друг човек.

По телефона Хал ми каза, че щял да се радва да се видим и да пийнем по чашка. (Беше се фанатизирал на тема здраве и напълно бе отказал алкохола. Предпочиташе безалкохолната бира или своя любим псевдококтейл — сок от боровинки, минерална вода и лимон.)

Изпрати кола с шофьор, което ме изнерви: ами ако от „Вашингтон Поуст“ надушеха тази служебна злоупотреба? Харисън Синклер, въплъщението на праведността, изпраща правителствена лимузина за сметка на данъкоплатците, за да вози зет си. Който би могъл да вземе такси. Дали нямаше да си видя снимката в утрешния брой на „Поуст“, как влизам в голяма черна лимузина?

За разлика от последното ми пребиваване в резиденцията на шефа на ЦРУ, когато се изнизвах през фоайето, този път появата ми наистина се оказа триумфална. Във фоайето бях посрещнат лично от Шийла Макадамс, тридесетгодишната лична секретарка на Хал, която ме придружи до асансьора, а после и до кабинета на Хал.

Той наистина изглеждаше зарадван, че се виждаме. Отчасти, струва ми се, защото му доставяше удоволствие да ми направи впечатление с новото си жилище. Обядвахме в личната му трапезария: салати, сандвичи с патладжан и високи заледени чаши, пълни с боровинков сок, минерална вода и лимон.

Побъбрихме си малко за незначителни неща. После заговорихме за промените в Управлението след разпадането на Съветския съюз, за това какво смята да направи Хал като директор. Поклюкарствахме за някои познати. Малко за политика. Общо взето, нищо особено.

Но никога няма да забравя нещо, което той ми каза на тръгване. Когато излизах, ме прегърна през раменете и каза:

— Знам, че никога не сме говорили за онова, което се случи в Париж.

Бях изненадан.

— Това, което те сполетя, имам предвид…

— Да… — отвърнах.

— Някой ден искам да поговорим — каза той. — Има нещо, което искам да ти кажа.

Тутакси усетих, че ми прилошава.

— Защо не поговорим сега? — попитах аз.

Но почувствах облекчение, когато той отговори:

— Не мога.

— Сигурно имаш важни срещи?

— Не е само това. Не мога. Ще поговорим. Не сега, но скоро.

Така и не можахме.

 

 

От летището взехме такси към центъра на Цюрих. Минахме по огромната, наскоро реконструирана „Хауптбанхоф“, после завихме покрай статуята на Алфред Ешер, политик от деветнадесети век, който се радва на тази почит, защото превърнал Цюрих в съвременен банков център.

Бях ангажирал места в „Савой Бор ен Вил“, най-стария хотел в града, предпочитан от по-заможните американски адвокати и бизнесмени. Намира се точно на Парадеплац, площадът, който се пада най-близо до всичко… и най-важното — близо до Банхофщрасе, улицата, по която почти всяка сграда е банка.

Подписахме се на рецепцията и се качихме в стаята си, която беше много приятна — с много месинг и гардероби от шарена дървесина — нито прекалено модерно, нито старинно. Побъбрихме малко и Моли отново предложи да ми даде приспивателно. Отказах. Тя бързо заспа. Опитах се да се присъединя към нея. Имах отчаяна нужда да поспя, но сънят не идваше. Дланите и ръцете ми пареха, а главата ми се въртеше от събитията и разкритията, до които се бях добрал през последните няколко дни.

В един от трезорите под Банхофщрасе, само на няколко метра от хотела ни, лежеше отговорът на въпроса какво се беше случило с над десетте милиарда долара в злато, откраднати от бившия Съветски съюз, отговорът на загадката за смъртта на Синклер. След няколко часа, може би, щяхме да сме разкрили загадката. Искаше ми се това да стане още на следващата заран.

В края на масичката, до стойката на лампата, лежеше „Интернешънъл Хералд Трибюн“, оставен от служителите на хотела. Взех го и разсеяно започнах да го прелиствам.

Една от статиите, на цяла дясна колона, започваше със снимка на човек, който ми беше вече доста познат. Въпреки че съобщението не ме изненада, съдържанието беше злокобно.

Бившият шеф на КГБ е намерен убит в Северна Италия

От Крейг Римър,

Кореспондентското бюро на „Вашингтон Поуст“, Рим

„Владимир А. Орлов, последният шеф на Съветското разузнавателно управление, КГБ, е бил намерен убит от местната полиция в резиденцията си на 25 км от Сиена. В. Орлов, който избяга от Русия, беше на 72 години.

Тукашни дипломатически източници разкриват, че господин Орлов се е укривал в Тоскана от няколко месеца.

Според италианските власти господин Орлов е бил убит при въоръжено нападение. Убийците му не са идентифицирани, но се смята, че са негови политически противници или членове на сицилианската мафия. Според непотвърдени източници господин Орлов вероятно е бил свързан с незаконни финансови операции преди смъртта си.

Руското правителство отказва да коментира смъртта на господин Орлов, но в свое изявление, публикувано тази сутрин във Вашингтон, новоназначеният директор на ЦРУ господин Александър Тръслоу заявява: «Владимир Орлов ръководеше разбулването на десетилетното потисничество, упражнявано от най-мощната доскоро разузнавателна агенция в света, за което трябва да сме му благодарни. Всички сме опечалени от неговата кончина».“

Съседната статия беше посветена на новоизбрания държавен глава на Германия. „Фьогел се обвързва с Америка“ — гласеше заглавието.

Започваше така: „Новоизбраният канцлер на Германия Вилхелм Фьогел, който наскоро спечели в главоломната изборна надпревара буквално дни след като рухването на германския фондов пазар хвърли цялата нация в паника, е поканил новоизбрания шеф на ЦРУ Александър Тръслоу в Германия за консултации как по най-добър начин може да се осигурят стабилни отношения между САЩ и Германия. Новият шеф на американското разузнаване веднага е приел поканата като своя първа официална държавна визита и се предполага, че тези дни ще отлети за Бон, за да се срещне както с новоизбрания канцлер, така и със своя германски колега, директора на Бундеснахтрихтендийнст, или Германската федерална разузнавателна служба, Ханс Кьонинг…“

Уверих се, че Тръслоу е в опасност.

Беше само въпрос на съпоставка.

Владимир Орлов ме бе предупредил за руските хардлайнери, които разграбват страната му, за да я стиснат за гърлото. Какво ми беше казал моят приятел, британският кореспондент Майлс Престън? Че една слаба Русия е необходима за една силна Германия. Орлов, който с помощта на Харисън Синклер се бе опитал да спаси Русия, бе мъртъв. Нов държавен глава на Германия се бе издигнал на власт на фона на отслабената, измъчена Русия.

Теоретиците на тема световни конспирации, към които (както вече отбелязах) аз лично не се числя, обичат да говорят за неонацистите, сякаш цяла Германия не иска нищо друго, освен връщането на Третия райх. Това е глупост, абсолютна дивотия — Германия, каквато я познавах и дори харесвах по време на краткия ми престой в Лайпциг, не беше нищо такова. Нямаше никакви нацисти по улиците, никакви кафяви ризи. Не се забелязваха младежи със свастики или нещо подобно. Бяха добри, прилични, патриотични хора, които не се различаваха по нищо от средния руснак, средния американец, средния швед или средния камбоджанец.

Но работата не беше в обикновените хора, нали?

Майлс ми беше казал, че скоро ще бъдем свидетели на нова германска диктатура. И че тя няма да се появи случайно, а се планира от дълго време.

А Тоби на свой ред ме беше предупредил за осуетен заговор за убийства.

Изведнъж ми просветна. Мигновено просветване сред сумрачната тъмнина. Кратък миг на озарение.

Предизвика го снимката на убития пред очите ми Владимир Орлов. Той ми беше говорил за рухването на американския фондов пазар през 1987 година.

Ако Мъдреците бяха предизвикали значителната — и все пак относително безобидна криза на фондовия пазар през 1987 година — дали не бяха направили същото и в Германия?

А Алекс ми бе говорил за корупция в средите на ЦРУ. Корупция, включваща събиране и използване на свръхсекретни разузнавателни данни по целия свят, за манипулиране на фондовите пазари и по този начин — съдбата на цели нации.

Възможно ли беше това?

И следователно, беше ли възможно зад поканата на новоизбрания канцлер Фьогел към Александър Тръслоу да посети Германия да се крие някакъв по-тъмен мотив?

Ами ако в Германия се развихреха протести срещу посещението на шефа на американското разузнаване? В края на краищата в новините непрекъснато се появяваха съобщения за неофашистки демонстрации. Кой щеше да се изненада чак толкова, ако Александър Тръслоу бъде убит от германски „екстремисти“? Приличаше на съвършен и много логичен план.

Алекс, който със сигурност знаеше твърде много за Мъдреците, както и за рухването на германския фондов пазар…

Свързах се с Майлс Престън. Във Вашингтон беше девет вечерта.

— Погромът на германския фондов пазар ли? — повтори той кисело, сякаш си бях загубил ума. — Бен, германският погром се получи, защото германците най-сетне създадоха унифициран пазар — Германската фондова борса. Преди четири години такова нещо не можеше да се случи. А сега ми кажи какво те е накарало изведнъж толкова да се интересуваш от немската икономика?

— Не мога да ти кажа, Майлс…

— Но какво правиш в момента? Ти си някъде в Европа, прав ли съм? Къде?

— Да речем, че просто съм в Европа, и да спрем дотук.

— И в какво се ровиш?

— Съжалявам.

— Бен… нали уж сме приятели!

— Ако можех, щях да го направя. Но не мога.

— Виж какво… Добре, поне си откровен. Ако продължаваш да държиш на това, поне ми дай възможност да ти помогна. Ще поразпитам тук-там, ще поразровя малко, ще поговоря с някои приятели. Кажи ми къде мога да те намеря.

— Не можеш…

— Тогава ти ми се обади.

— Ще ти се обадя, Майлс — казах аз и прекъснах връзката.

Точно тогава ми хрумна една смътна идея.

Дълго останах седнал в леглото, загледан към Парадеплац. И за миг се почувствах парализиран от неописуем ужас.