Джоузеф Файндър
Белязаният (31)

28.

Подкараха ме в обикновен служебен тъмносин крайслер към Кристъл Сити, Вирджиния. Влязохме в безлична сграда с подземен гараж. Знаех, че ЦРУ притежава няколко здания в Кристъл Сити и неговите околности. Това със сигурност беше една от тях.

Шофьорът ме придружи до асансьора и с него до седмия етаж, през семпъл служебен коридор с кафяв цокъл. Стая 706 беше боядисана на черно млечни ивици. Момичето от протокола ме поздрави и ме придружи до един вътрешен кабинет, където бях представен на брадат четиридесетгодишен невролог от индуски произход, доктор Санджай Мехта.

Сигурно ще се запитате дали съм се опитал да разчета мислите на шофьора, на хората, покрай които преминах по коридора, на невролога и така нататък. Отговорът, разбира се, е да. Шофьорът ми беше пореден служител от Управлението, също така униформен, както и предишният. От него не научих нищо. Единственото, което научих, докато вървях по коридора, беше, че наистина се намирам в сграда на ЦРУ.

С доктор Мехта нещата се оказаха по-различни. Когато стиснах ръката му, чух „Можеш ли да четеш мислите ми?“.

Поколебах се за миг, но реших да не се правя на срамежлив и отговорих гласно:

— Да, мога.

Той ми посочи стол и си помисли „Можеш ли да чуваш мислите на всеки?“.

— Не — отвърнах аз. — Само на тези, които…

„Само по-изразените — например такива, които са съпътствани от силни емоции, нали?“ — чух веднага.

Усмихнах се и кимнах.

Чух някаква фраза, или нещо подобно, на език, който не знаех. Предположих, че е на хинди.

За пръв път той проговори:

— Вие не говорите хинди, господин Елисън, нали? — Английският му беше с британски акцент.

— Не, не говоря.

— Аз съм напълно двуезичен, което означава, че мога да мисля както на хинди, така и на английски. От това, което ми казвате, излиза, че не разбирате моите мисли, когато са на хинди. Вие ги чувате. Нали така?

— Така е.

— Но не всички мои мисли, разбира се — продължи той. — В последните две минути си помислих много неща, както на хинди, така и на английски. Може би стотици „мисли“, ако така човек може да категоризира потока от идеи и представи. Но вие бяхте в състояние да чуете само онези, които си помислих с голяма интензивност.

— Предполагам, че сте прав.

— Бихте ли останали тук за малко?

Отново кимнах.

Той стана от бюрото и излезе от стаята.

Поседях сам няколко секунди, разглеждайки сувенирчетата — тежести за затискане на листа по бюрото му, такива, дето като ги поклатиш, и вътре започва да вали сняг, и скоро засякох нечия мисъл. Женски глас, висок и тревожен.

„Те убиха мъжа ми! Убиха Джак. О, Господи! Те убиха Джак!“

След минута доктор Мехта се върна.

— Е? — попита той.

— Чух го — казах аз.

— Какво чухте?

— Жена, която мисли, че мъжът й е убит — казах колебливо. — Мъжът й се казва Джак.

Доктор Мехта шумно пое дъх и бавно кимна. След дълга пауза отново каза:

— Е?

— Какво „Е“?

— Току-що вие не „чухте“ нищо, нали?

— Пълна тишина — отвърнах аз.

— Аха. Но преди беше жена, прав сте. Много интересно. Струва ми се, че вие долавяте само мислите на човек, който е силно развълнуван. Но вие не улавяте чувствата. Вие всъщност, изглежда, наистина чувате неща, прав ли съм?

— Така е.

— Бихте ли ми казали какво точно „чухте“?

Повторих му го.

— Точно така — каза той. — Чудесно. Можете ли да опишете разликата между това, което чувате, и това, което „чувате“?

— Ами… струва ми се, че тембърът е различен, усещането за гласа — опитах се да обясня. — Прилича на разликата между шепота и казаното на глас. Или… начинът, по който човек си спомня понякога за някакъв разговор, ударенията, интонацията и прочее. Приемам нещо, което прилича на изговорено, но е различно от гласа, който чуваме.

— Интересно — каза той. — Но не чухте първия глас.

— Не разбрах, че има още един.

— Имаше още един, мъж, намиращ се зад стената, но на него му беше наредено да мисли спокойно, така да се изразя. Втората личност беше жена, в същата стая, на която бях дал указание да си измисли някаква ужасна мисъл и да си я помисли с определена сила. Стаята между другото е шумоизолирана. Третият опит, за който казвате, че също не сте чули, беше отново жена, но на около сто метра по коридора, в друго помещение.

— Вие казахте, че си го е „измислила“ — попитах аз. — Което означава, че мъжът й не е убит наистина, така ли?

— Точно така.

— Което означава, че не мога да правя разлика между автентични мисли и симулирани такива?

— Може и така да се каже — съгласи се Мехта. — Интересно, нали?

— Меко казано — отвърнах аз.

В следващия час проведохме поредица от тестове, целящи да се установи доколко чувствителна е моята „дарба“, колко силни трябва да бъдат емоциите, придружаващи засичаните от мен мисли, колко близо трябва да се намира личността до мен и така нататък.

В края на експериментите той формулира обяснение.

— Както вече сам знаете — каза доктор Мехта — магнетизиращият ефект на МРС върху вашия мозък е предизвикал този странен резултат. — Той си запали цигара „Кемъл“ без филтър, издиша гъст облак дим, което, изглежда, му помагаше да мисли дълбоко. — Не знам много за вас, само това, че сте някакъв адвокат и че преди време сте работили за Управлението. Предпочитам и да не знам повече. Що се отнася до мен, аз съм шефът на Психиатричния отдел на ЦРУ.

— Психотестове, разпити и така нататък?

— В основни линии. Сигурен съм, че моят персонал е провеждал тестове с вас преди да ви изпратят във Фермата, преди всяка ваша задача, както и в края на службата ви. Вашето досие е скрито, така че не можах да науча нищо повече за вас, пък и не желая. — Нов облак дим, след което той продължи: — Но ако очаквате от мен да ви осветля относно вашата способност да четете мисли, съжалявам, но ще ви разочаровам. Когато преди няколко години Тоби Томпсън дойде при мене, си помислих, че просто си е загубил ума.

Засмях се.

— Честно казано, не съм от тези, крито вярват в човешкото екстрасензорно възприятие. Не че в това има нещо кой знае колко абсурдно. Има доста примери, които дават основание да се предполага, че някои животински видове притежават способността да общуват помежду си по този начин, независимо дали говорим за делфините, или за кучетата. Но никога не съм срещал доказателство, ако изключим крайно неубедителните анекдотични съобщения, предполагащи, че и ние, хората, сме способни да го правим.

— Предполагам, че сега вече сте си променили мнението — казах аз.

Той се засмя.

— Мислите, които протичат през мозъка, се образуват в хипокампуса и челния дял на мозъчната кора, и неокортекса. Един мой колега, Робер Галамбос, е предложил теория, според която мисленето „става“ чрез глиалните клетки, не чрез невроните. Чували ли сте за „мозъка на Брока“?

Отговорих му, че само съм чувал този термин, но не знам какво означава.

— Френският неврохирург Пиер-Пол Брока откри участък от човешкия мозък, където се образува езикът, участък в лявата страна на челния мозък. Участъкът на Брока е седалището на говорния механизъм. Друго място, известно като участъка на Вернике, е свързано със способността ни да разпознаваме и произвеждаме реч. То се намира в левите темпорални и париетални лобове. Аз твърдя, че когато един от тези участъци, вероятно този на Вернике, съвсем леко се промени под влиянието на мощния магнетизъм на магнитнорезонансния скенер, невроните се пренареждат. И това дава възможност да се „чува“ сигнал, нискочестотни радиовълни, излъчвани от участъците на Брока на другите мозъци. Отдавна ни е известно, че човешкият мозък излъчва такива електрически сигнали. Това, което правите вие, според мен, е просто приемане на тези сигнали. Нали знаете как понякога ние самите сякаш „чуваме“ собствените си мисли, все едно че са нашият вътрешен глас?

— Да, понякога.

— Е, аз съм склонен да приема теорията, че в определен момент при образуването на тези мисли е налице конкурентна активност между говорните центрове. И тъкмо в този момент се излъчват електрическите сигнали. Добре. Така. Освен това две съвсем нови научни открития ни насочиха към подобно обяснение на процеса на мисленето. Едното е описано в студия, публикувана в списание „Сайънс“ преди две години. Изследването е проведено от екип в института „Джон Хопкинс“. Открили са, че всъщност може да се направи компютърно изображение на мисловния процес на мозъка. Закачили са електроди към мозъка на една маймуна и са използвали компютърна графика, за да проследят електрическата активност на моторния кортекс — това е участъкът в мозъчната кора, който управлява двигателните процеси. Така че в мига преди маймуната да извърши някакво движение, те са могли да видят на екрана, една хилядна от секундата предварително, електрическата активност на маймунския мозък. Удивително! Вече можем на практика да наблюдаваме мисленето на мозъка! А след това двама геобиолози от Калифорнийския технологичен институт откриха, че човешкият мозък съдържа около седем милиарда микроскопични магнитни кристали. По-точно магнитни пръчици, изградени от магнитни кристали, железен минерал. Обсъждаха дори дали е възможно да съществува връзка между рака и електромагнитните полета, въпреки че все още няма никакво доказателство, че тези магнитни кристали имат нещо общо с рака. Но колегите ми и аз си помислихме: ами ако можем да използваме магнитнорезонансния скенер, за да променим някак си тези малки магнити в мозъка… да ги подредим? Е, вие сте юрист по патентно право, предполагам, че имате известен поглед над технологичното развитие?

— В общи линии, да.

— В началото на 1993 година беше съобщено за един зашеметяващ технологичен пробив, извършен почти едновременно от японския компютърен гигант „Фуджицу“, японската телеграфна и телефонна корпорация и Технологичния университет в Грац, Австрия. С помощта на различни техники на биокибернетиката, събиране на електрическите импулси, излъчвани от мозъка, с помощта на енцефалографи, човешките същества вече могат да контролират специално конфигурирани компютри, само като си помислят определена команда! С помощта на своя ум те могат да придвижват курсора по компютърния екран, дори да набират букви. Ето това е. В този момент се уверихме, че е възможно.

— И тогава защо не можете да го внедрите у всеки?

— Ето този въпрос носи голямата награда — каза той. — Вероятно е свързано с индивидуалното разположение на участъка на Вернике. Или с количеството, гъстотата на невронните клетки там. Нещо, с което е свързана сигурно и вашата ейдетична памет. Честно казано, нямам представа. Това са само голи предположения. Но каквато и да е причината, или по-скоро стечението от обстоятелства, получи се тъкмо с вас. Което наистина ви прави изключително ценен.

— Ценен — казах аз. — Но за кого?

Той обаче ми обърна гръб и излезе от стаята.