Джоузеф Файндър
Белязаният (30)

27.

В единия край на коридора светеше, вероятно светлината идваше от отворена врата. Там сигурно имаше някой. Също толкова вероятно беше да няма никой. Стаята, както прецених, се използваше от пазачите, докато чакат реда си за поредната смяна.

Дали в стаята можеше да има нещо, от което да имам полза?

Не. Едва ли. Не си струваше да рискувам.

Прилепих се до стената.

Изведнъж чух статичен шум, дълъг и с метален призвук. Идваше от едно уоки-токи на пода — сигурно вторият пазач го беше оставил, преди да влезе при мен. Сигнал, изискващ потвърждение. Не им знаех кодовете, не можех да ги подправя. Не си струваше да опитвам.

Това означаваше, че разполагам с не повече от минута, преди някой да дойде да провери защо никой не отговаря.

Тъмнина отвсякъде, дълга редица затворени врати. Аз познавах разположението в къщата само дотолкова, доколкото бях успял да се огледам, докато ме вкарваха в стаята ми.

Сега се отдалечавах от главното стълбище. То сигурно представляваше опасна територия, беше прекалено централно. Но бях убеден, че трябва да има и задно стълбище, за прислугата.

И се оказах прав.

Неосветено и тясно, с изтъркани дървени стъпала. Заслизах по него, стъпвах колкото се може по-леко, но въпреки това стъпалата скърцаха високо.

Над мен се чуха стъпки. Някой тичаше, после завикаха гласове. Бяха открили бягството ми много по-бързо, отколкото се бях надявал.

Знаеха, че все още съм в къщата, и не се съмнявах, че всички входове се охраняват. Сега вече всички бяха вдигнати по тревога и бях обкръжен.

Погледнах нагоре, после надолу, и разбрах, че няма да мога да стигна до първия етаж.

Но какво имаше на втория?

Нямах избор. Трябваше да рискувам. Спринтирах от тъмната площадка по коридора, но тук подът не беше застлан с пътека като на горния етаж и стъпките ми тътнеха с тревожен шум. Гласовете станаха по-силни, по-близки.

Единствената светлина идваше от луната, която светеше смътно през един прозорец в дъното на коридора. Завъртях се, засилих се към прозореца, готов да го разтворя и да скоча — по дяволите всичко! Но бързо загрях, че под прозореца има не мека алея, а асфалт.

Асфалт или макадам, площадка за паркиране на коли, набита върху терена, на цели седем метра под мен. Щеше да бъде самоубийствен скок. Нямаше нищо, което да омекоти удара. Не можех да скоча.

После заехтя сигналът на алармената инсталация — оглушително дрънчене на стотици звънци из цялата къща, и всички лампи светнаха. Пищенето на звънците не секваше.

„Бягай!“ — извиках си наум.

Но накъде?

Затичах се отчаяно по коридора, по-надалече от прозореца, към главното стълбище, започнах да пробвам врата след врата, после четвъртата, петата… шестата врата се отвори!

Баня, малка и тъмна, прозорецът беше леко притворен, през отвора нахлуваше хладен въздух. Завесата на душа шумолеше от лекото течение — това ми трябваше.

Дръпнах завесата на банята от куките, и тя се свлече на пода.

Звъненето на алармата сякаш се усили още повече. Някъде наблизо се чу шум, тряскане на врата, викове.

Сега какво?

Разбий клетката!

Само тази тъпа завеса. Защо не се сетих да взема чаршафите от леглото?

„Вържи я за нещо — казах си отчаяно. — Вържи я. Закачи я за нещо, за нещо стабилно.“

Но нямаше нищо такова! Нищо, което да може да задържи тънката пластмаса, да ме закотви, докато се спускам през прозореца, а и разбира се, нямаше никакво време да се туткам, защото стъпките отекваха все по-близо и все по-близо.

Вдигнах прозореца догоре и видях, че е с дървен решетъчен капак, изругах и се вкопчих в него, в проклетите ключалки отдолу, но те не се помръдваха… отстъпих назад и връхлетях…

И се хвърлих през прозореца, през дървените решетки, в нощния въздух. Сгънах се непохватно в опит да смекча удара.

Беше почва, не настилка, но студена, твърда земя, която се надигна срещу мен. Паднах, претърколих се и се сгърчих от болка. Май си бях навехнал глезена.

Пред мен — дървета, малка група дървета, съвсем смътно видими в мрака, но миг след това осветени от мигащите алармени прожектори, инсталирани по фасадата на третия етаж, тъмно — светло, тъмно — светло.

И експлозия от изстрели.

Нещо изсвистя ужасно близо до мен, избръмча покрай ухото ми и аз залегнах. Залповете продължиха напосоки около мен, и аз притичах приведен към дърветата, слава Тебе Господи. Естествено прикритие, подслон. Само на метър от мен куршумите се забиха в един ствол и дървото се разлюля, после друго — и аз с последни сили затичах по-бързо, въпреки зашеметяващата болка в глезена и в натъртените рамене, и се озовах под оградата.

Електрифицирана, нали?

Висока четири метра, от дебели пръти ковано желязо, защитена срещу крадци, висока степен на защита… високо напрежение? Възможно ли беше?

Вече не можех да се обърна, не можех да спра, водех само с няколко секунди, а вече ги чувах, че нахлуват в двора, в моята посока, бяха твърде много и изстрелите се подновиха, бяха ме засекли, но не можеха да ме улучат, дърветата им пречеха да ме видят.

Поех си дълбоко дъх и бързо оцених положението. Къщата беше обкръжена от дива природа, разположена сред просторните лесове на Вирджиния, което означаваше дървета и горски животни, катерички и съсели, щъкащи насам-натам по оградите и…

Хвърлих се към оградата…

И усетих само студено твърдо желязо.

Не. Не беше електрифицирана. Катеричките и съселите щяха да предизвикват непрекъснато суматоха по една електрифицирана ограда, нали? Не можеше да се пусне ток. Внимателно прехвърлих краката си над острите върхове, скочих на меката влажна трева от другата страна и побягнах.

Зад мен луксозният затвор примигваше тревожно, светлините пулсираха, шумотевицата разкъсваше нощната тишина.

Чувах викове и стъпки, но те бяха от другата страна на оградата, и знаех, че съм ги прекарал.

Тичах и тичах, потръпвайки от острата болка, може би стенех на глас, но продължавах с прилична скорост, докато не стигнах завоя на пътя, една чупка, която бях забелязал, докато идвахме насам. И когато изхвърчах на тъмното тясно шосе, забелязах два автомобилни фара, насочени към мен.

Колата се движеше със средна скорост, не прекалено бързо, не и бавно. „Хонда Акорд“. Видях, че приближава към мен, и се поколебах дали да не й махна, но не бях сигурен.

Фаровете изведнъж светнаха ярко, ослепително ярко. После зад мен се появи друга двойка фарове и аз се оказах заклещен между двете коли — хондата пред мен и зад мен друга кола, голяма, американски модел.

Извъртях се, но колите ме бяха заклещили, после от тъмнината изскочиха още две коли, заскърцаха спирачки, заслепиха ме фарове, озърнах се да намеря изход, но изход нямаше… и в този момент чух глас от една от колите.

— Добър опит, Бен. — Беше гласът на Тоби. — Добър си, както винаги. Моля заповядай.

Бях обкръжен от мъже с насочени към мен дула, така че бавно свалих пистолета.

Тоби седеше в дъното на фургона, последната пристигнала кола. Говореше ми през прозореца.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Но все пак беше добър опит.