Джоузеф Файндър
Белязаният (26)

23.

Изобщо не се изненадах, когато видях мъжа в инвалидната количка, който ме поздрави сърдечно, щом влязох в просторната, богато обзаведена дневна. Джеймс Тобаяс Томпсън III се беше състарил ужасно след инцидента, който беше сложил край на кариерата ми в Управлението, беше отнел живота на Лаура и бе оставил Тоби парализиран от кръста надолу.

— Добър вечер, Бен — каза Тоби.

Гласът му, нисък и хриплив, беше едва доловим. Беше слаб, вече към седемдесетте, облечен в строг син костюм. Обувките му, които рядко докосваха пода, ако изобщо го докосваха, бяха черни, лъснати до блясък. Буйната му коса, пусната малко по-дълга от обичайното за мъж на неговата възраст и особено за ветеран от Управлението, беше съвсем побеляла. В Париж, когато го видях за последен път, тя все още беше почти черна, само по слепоочията с бели косъмчета. Очите му блестяха като кестени. Изглеждаше едновременно изпълнен с достойнство и обезсърчен.

Инвалидният стол на Тоби беше спрял край огромна каменна камина, в която, странно защо, гореше изкуствен огън, на газ. Казвам странно, защото стаята беше петнайсетина метра широка и два пъти по-дълга, с висок таван, и вътре беше неприятно прохладно. Не знам защо си спомних за Ричард Никсън, който обичаше да чува пукането на огън в камината си в съоръжения с климатична инсталация Овален кабинет дори посред лято.

— Здравей, Тоби — казах аз и пристъпих към него, за да се ръкуваме.

Но той ми махна да седна на един стол, който се намираше поне на десет метра.

В широко кресло от другата страна на камината седеше Чарлз Роси. Недалече от тях на един малък диван седяха двама млади мъже, облечени в полеви моряшки униформи. Почти със сигурност имаха оръжие.

— Благодаря ти, че дойде — каза Тоби.

— О, недей да благодариш на мен — казах аз, прикривайки горчивината си. — Ще благодариш на хората на Роси. Или на химиците от Управлението.

— Съжалявам — каза Тоби. — Но като те познавам, с твоя темперамент, не мисля, че беше възможно да те докараме тук по друг начин.

— Ти беше пределно ясен, че не желаеш да сътрудничиш — намеси се Роси.

— Добра работа — казах аз. — Това лекарство наистина прекършва волята. Смятате ли непрекъснато да ме държите на тази течност, за да си осигурите послушанието ми?

— Мисля, че след като ни изслушаш, ще станеш по-заинтересован да ни сътрудничиш. Ако решиш обратното, не можем да направим нищо. От едно животно в клетка не става добър оперативен агент.

— Тогава давайте — казах аз.

Столът ми бе разположен така, че да мога да виждам и да говоря едновременно и с Роси, и с Томпсън. И все пак беше поставен на доста прилично разстояние от всички присъстващи.

— Момчета, този път сте си намерили хубава явчица — казах аз.

— Всъщност тя е собственост на един пенсионирал се колега — отвърна Тоби с усмивка. — Кажи, ти как си?

— Добре съм, Тоби. Ти също изглеждаш добре.

— Толкова добре, колкото може да се очаква.

— Съжалявам, че така и нямахме възможност да поговорим — казах аз.

Той сви рамене и отново се усмихна, сякаш бях задал неуместен, глупав въпрос.

— Такива са правилата на Управлението — каза той. — Не моите. На мен също ми се искаше.

Роси ме гледаше мълчаливо.

Продължих:

— Не мога да ти опиша колко съжаля…

— Бен — прекъсна ме Тоби. — Моля те, недей. Никога не съм те винил. Тези неща се случват. Това, което стана с мен, е неприятно, но това, което се случи с Лаура…

Помълчахме малко. Вслушах се в съскането на тъмнооранжевите газови пламъци, които ближеха порцелановата имитация на шишарки. После отворих уста.

— Моли…

Тоби вдигна ръка, за да ме спре, и каза:

— Тя е добре. За щастие… благодарение на Чарлз, ти също си наред.

— Струва ми се, че ми дължите някакво обяснение — казах кротко.

— Прав си, Бен — съгласи се Тоби. — Надявам се разбираш, че този разговор все едно не се провежда. Полетът ти до Вашингтон не е документиран, а полицията в Бостън вече е покрила един доклад за случайна стрелба на улица „Марлборо“.

Кимнах.

— Извинявам се, че сме те поставили на такова разстояние от нас — допълни той. — Но ти разбираш необходимостта да бъдем предпазливи.

— Не и ако няма какво да криете.

От другата страна на помещението Роси се подсмихна и каза:

— Както ти обясних, единственият сигурен начин да осигурим известно ниво на секретност е да разполагаш само с толкова информация, колкото е нужно. Крайно наложително е при тази операция да знаеш колкото се може по-малко.

— И що за операция е това? — попитах кротко.

Чух тихо металическо бръмчене — Тоби нагласяше стола си така, че да си виждаме очите. След което заговори бавно, сякаш му беше доста трудно.

— Алекс Тръслоу те привлече да свършиш една работа. Не ми се искаше Чарлз да се намесва във всички тези хитрини. На самия него тази роля също никак не му допада.

Роси се усмихна.

— Каквито целите, такива и средствата. Това е играта, Бен — продължи Тоби. — Ние сме на тази страна, на която е и Алекс. Просто прилагаме други средства. Но да не подценяваме факта, че това е едно от най-възбуждащите и важни постижения в историята на света. Мисля, че след като ни изслушаш, ще избереш да тръгнеш с нас. Ако не приемеш, хубаво.

— Давай нататък — казах аз.

— Избрахме те преди известно време като възможно най-подходящия субект. Всичко в твоята характеристика изглеждаше подходящо: фотографската ти памет, интелигентността ти и прочее.

— Значи сте знаели какво ще стане — казах аз.

— Не — обади се Роси. — Толкова пъти се проваляхме.

— Чакай малко — казах аз. — Задръж. Какво точно знаете?

— Знаем доста — отвърна Тоби спокойно. — Ти притежаваш способността да приемаш нещо, което наричат СНЧ — свръхнискочестотни радиовълни, които човешкият мозък излъчва. Имаш ли нещо против, ако запаля?

Той извади пакет „Ротманс“ — спомних си, че „Ротманс“ бяха единствените цигари, които пушеше, когато работехме в Париж — и почука на облегалката на стола си, докато една от цигарите не излезе.

— И да имах — отвърнах аз, — съмнявам се, че пушекът ще ме притесни от това разстояние.

Той сви рамене и запали. Издиша бавно дима през ноздрите си и продължи:

— Знаем, че този твой… талант, по липса на по-подходяща дума, не се е изпарил. Знаем, че си чувствителен само към мисли, възникващи при силни чувства. Не твои, а на онези, които се опиташ да „чуеш“. Това съвпада с отдавна формулираното от доктор Роси научно твърдение, че интензивността на мисловните вълни, или на СНЧ, би трябвало да е право пропорционална на емоционалните реакции на човека. Че емоцията променя силата на освобождаваните електрически импулси. — Той млъкна, дръпна отново от цигарата и след това каза дрезгаво, през вдишания пушек: — Налучквам ли?

В отговор само се усмихнах.

— Разбира се, Бен, на нас ще ни бъде много по-интересно да чуем какво изпитваш ти, вместо да слушаме собствените си празни приказки като тези, които току-що ти издрънках.

— Кое ви е подтикнало да се сетите да използвате магнитнорезонансен скенер?

— А — каза Тоби, — по този въпрос се обърни към колегата Чарлз. Не знам дали ти е известно, Бен, но в последните няколко години ние тук сме на щат към ОПД. — Имаше предвид, че служи на Оперативния поддиректорат, свръхсекретните момчета, да го кажа по-просто, в главната квартира на ЦРУ в Лангли. — Аз самият отговарям за така наречените специални проекти.

— Е, ами тогава — казах аз, усещайки странен световъртеж, — може би някой от вас, господа, ще бъде така добър да ми обясни какъв е този… проект, както го наричате.

Тоби Томпсън дръпна за последно и угаси цигарата. Загледа се в сивкавото валмо пушек, което се надигна и се разнесе из помещението, след което отново се извърна към мен.

— Това, за което говорим сега — каза той, — е предмет със свръхвисока степен на секретност. И има, както можеш да си представиш, дълга и доста сложна предистория.