Джоузеф Файндър
Белязаният (25)

22.

Последното нещо, което си спомнях, беше, че говорех с Роси във фургона, а след това се намерих, буден и изтощен, в някаква раздрънкана самолетна кабина — може би на военен самолет. Бях легнал и вързан.

Край мен седяха непознати мъже, облечени в нещо като военни униформи. Пазеха ли ме? Да не би да смятаха, че се каня да скоча от три хиляди метра?

Кетаминът, който ми бяха инжектирали на улицата, трябва да беше изключително силен, защото все още не можех да мисля ясно. Въпреки това се опитах.

Военновъздушна база „Андрюс“. Вероятно ме караха към главната квартира на ЦРУ. Не. Това би било съвсем глупаво. Роси знаеше, че съм придобил способността да чета мисли, тъй че последното място, където биха пожелали да ме заведат, беше Лангли. Той, изглежда, знаеше какво не мога да правя — че не мога да приемам мозъчни вълни през стъкло или от разстояние повече от метър-два — което означаваше, че се е занимавал с това необичайно явление и преди.

Но дали способността ми все още беше налице? Нямах никаква представа. Колко ли можеше да трае тя? Може би беше отшумяла толкова бързо, колкото се беше появила.

Размърдах се, задърпах ремъците и пазачите ми извърнаха напрегнато глави.

Дали онази жена в таксито беше Моли, или не? Роси ми беше казал, че са я прибрали, жива и здрава. Но такси? И то паркирано на улицата? Сигурно е било примамка, някоя, която е приличала на Моли, е била поставена в колата, за да привлече вниманието ми и да ме накара да тръгна натам. Но дали го бяха направили хората на Роси? Или безименните, неидентифицирани „други“?

И кои все пак бяха тези други?

Успях да изхриптя:

— Ей!

Един от пазачите се надигна, приближи се, но, както забелязах, не прекалено близко и попита:

— Какво има?

Беше малко над двадесет години, високо подстриган, снажен и с яко телосложение.

Извърнах глава, погледнах го право в очите и казах:

— Гади ми се.

Той повдигна вежди.

— Указанията ми са…

— Ще повърна — казах аз. — От лекарствата. Пък вие направете това, което са ви наредили шибаните ви началници.

Той се огледа. Един от другите ми пазачи се намръщи и каза:

— Съжалявам. Мога да ви дам чаша вода.

Простенах.

— Вода? Господи! Тук няма ли кенеф?

Пазачът се обърна към другия и му зашепна нещо. Онзи замаха ръце, явно се колебаеше. След това първият се обърна към мен и каза:

— Съжалявам, приятел. Най-доброто, което мога да ти предложа, е леген.

Свих рамене, или поне се опитах — нали ме бяха стегнали яко.

— Карай, прави каквото знаеш.

Той стана, донесе нещо като нощно гърне и го натика под носа ми.

Положих усилие да симулирам напъни на повръщане, закашлях се и изпънах глава, а той приближи гърнето под устата ми и главата му се оказа на не повече от две педи от моята. На лицето му се беше изписало най-дълбоко отвращение.

— Надявам се, че добре ти плащат за това — казах аз.

Той не отговори.

Положих максимално усилие да фокусирам зашеметения си, замъглен от кетамина мозък.

„… да не го ударя…“ — доехтя до мен.

Отново закашлях.

И после:

„… защо го…“

И след няколко секунди:

„… какво е направил е работа на Компанията. Никога не ни казват. Сигурно е обвинен в шпионаж, но не прилича на такъв, прилича на скапан адвокат.“

— Май не ти се повръща — каза пазачът и накрая дръпна гърнето.

— Още ми се гади — казах аз. — Дръж това цукало подръка.

Бях разбрал, първо, че все още мога да чета мисли. Второ — че от този приятел не мога да науча нищо. Съзнателно го бяха оставили в неведение кой съм и къде ме карат.

Скоро след това потънах в мъртвешки сън.

 

 

Следващия път, когато се събудих, установих, че съм поставен на задната седалка на друго транспортно средство, този път стандартен служебен крайслер. Всичко ме болеше.

Навлизахме в определено селски район на Вирджиния, някъде извън Рестън. Отначало се зачудих дали не отиваме към Лангли по някой непознат, обиколен път, но после разбрах, че се движим в съвсем различна посока.

Това беше районът на „безопасните къщи“ или „Явките“ — част от щата Вирджиния, където ЦРУ разполага с многобройни къщи, използвани за срещи с агенти, разпитване на дезертьори и други подобни. Понякога това са апартаменти в големи жилищни сгради в крайни градски квартали, но много по-често са незабележими, разхвърляни из околностите селски вили с евтино обзавеждане, наемани за по месец, с огледала в рамки, водка във фризера и вермут в хладилника.

След десетина минути колата закова пред ръждясала метална врата с орнаменти, вградена в ръждясала желязна ограда, висока поне четири метра. Оградата и портата бяха увенчани с бодлива тел и, изглежда, бяха под усилена охрана. Вероятно по телта течеше и ток. Портата се отвори автоматично и потеглихме по дълга, тъмна, оградена с дървета алея, която внезапно свърши пред голяма тухлена сграда. Във вечерния мрак тя изглеждаше почти зловещо. Една от стаите на третия етаж светеше, светеха и няколко други на втория и едно просторно помещение на първия етаж. Всички пердета бяха спуснати. Входната врата беше осветена. Зачудих се колко ли е струвало на Управлението да наеме толкова впечатляваща резиденция и за колко ли време.

— Е — каза шофьорът, пристигнахме.