Джоузеф Файндър
Белязаният (21)

18.

Реакцията на Моли, струва ми се, беше разбираема. Има нещо зловещо и ужасно в това да знаеш, че най-интимните ти мисли, за които всички ние по даденост смятаме, че са недостъпни за никой друг, освен за нас самите, могат да бъдат подслушвани.

Току-що бяхме правили най-хубавия секс в живота си, а сега това сигурно й изглеждаше като някаква евтина лъжа. И защо? От гледна точка на здравата логика, тази сила ми даваше възможност да разбера нещо, което при нормални условия никога не можем да знаем — тоест това, което тайно желае другият, и да й го дам.

Нали така?

И все пак едно от нещата, които ни правят интелигентни, мислещи същества, е нашата способност да не споделяме мислите си с другите — да решаваме сами кое да разкрием и кое да запазим в тайна. А аз нарушавах тази граница. Моли изглеждаше особено отчуждена, когато се целунахме за довиждане един час по-късно. Но след като току-що беше научила за мен, можех ли да я виня?

Предполагам, че в известна степен онази сутрин се бях надявал да се събудя и да разбера, че съм сънувал цялата история, че ще мога отново да се върна към своята безопасна и спокойна работа като адвокат по патентно право, да мина през обичайните за работния си ден конференции и среди.

Това сигурно ще ви изненада като доста странна реакция. В края на краищата способността да се четат чужди мисли е нещо, което мнозина от нас непрекъснато си фантазират, и ни се иска да я притежаваме. Има мнозина смотаняци, на границата на лудостта, които непрекъснато си купуват книги и касети, обещаващи, че ще те научат как да придобиеш екстрасензорно възприятие. В един или друг момент от живота си всички ние сме искали да притежаваме такава сила.

Но всъщност не го искате наистина. Повярвайте ми.

 

 

След като пристигнах в офиса и побъбрих малко с Дарлин, затворих вратата на кабинета си и се обадих на своя брокер, Джон Марета, в „Шиърсън“. Бях прехвърлил няколко хиляди долара от спестовния си влог на брокерската си сметка в „Шиърсън“. Тази сума, плюс скромния капитал в сигурни акции — главно на „Нинекс“ и някои други ценни книжа — ми осигуряваха достатъчно пари за играта. Всъщност щях да играя с парите, които Бил Стърнс ми беше дал в аванс, за да избегна банкрута, бедността и мизерията.

Но в края на краищата залогът беше сигурен.

— Джон — казах, след като разменихме обичайните любезности. — На колко продават „Бийкън Тръст“?

Джон, който е прям и открит тип, отговори, без да се замисля:

— За нищо. Безплатно. Готови са да ги пробутат на всеки глупак, който прояви интерес. Защо се интересуваш от тези фъшкии, Бен?

— Каква цена искат?

Той въздъхна измъчено. Последва тракане по компютърна клавиатура и после каза:

— Единайсет и половина, минимална единайсет.

— Чакай да видим — казах аз. — За тридесет хиляди долара, това означава, че мога да получа… какво?…

— Язва. Недей да се правиш на луд.

— Джон, просто го направи.

— От мен не се очаква да давам съвети — каза Джон. — Но защо не вземеш да си помислиш още малко и да ми се обадиш, когато се пооправиш?

Въпреки енергичните му протести направих поръчка за 2800 акции на „Бийкън Тръст“, по цена единадесет и четвърт. Десет минути по-късно той ми се обади, за да ми каже, че съм „почитаем притежател“ на 2800 акции на „Бийкън Тръст“ по единадесет и не се въздържа да добави „Кретен“.

Усмихвах се доволно няколко секунди, след което набрах кураж да се обадя на Тръслоу. Веднага се сетих, че ми беше казал, че заминава за Кемп Дейвид и изпаднах в паника. Трябваше задължително да го намеря, да разбера дали това, дето стана с мен, е било преднамерено, дали той знае…

Но как да го намеря?

Първо позвъних в „Тръслоу Асошиейтс“, където секретарката му ме уведоми, че той бил извън града и не можело да бъде намерен. Да, тя знаела кой съм, знаела, че съм негов приятел, но дори тя самата не знаела как може човек да се свърже с него.

След това позвъних в дома му. На телефона се отзова някаква жена, вероятно домашната прислужница, която каза, че господин Тръслоу бил извън града — „във Вашингтон, струва ми се“ — и че госпожа Тръслоу била в Ню Хампшир. Даде ми телефона в Ню Хампшир и най-накрая се свързах с Маргарет Тръслоу. Поздравих я с избирането на Алекс и после й казах, че ми се налага незабавно да се свържа с него.

Тя се поколеба.

— Не може ли да изчакаш, Бен?

— Спешно е — отговорих аз.

— А секретарката му? Тя не може ли да му го предаде?

— Трябва да говоря с Алекс — казах аз. — Веднага.

— Бен, ти знаеш, че е в Мериленд, в Кемп Дейвид — отвърна тя деликатно. — Аз самата нямам представа как бих могла да се свържа с него, пък и си мисля, че моментът не е подходящ да бъде притесняван.

— Трябва да има начин да се свърже човек с него — настоях аз. — И съм сигурен, че той няма да има нищо против да го притесня. Ако в момента е при президента или нещо такова, добре. Но ако не е…

С малко притеснен глас тя отвърна, че ще се обади на човека от Белия дом, който пръв се е свързал с Алекс, и ще разбере дали може да се свърже с него. Освен това се съгласи да предаде моята молба, когато и ако Тръслоу реши да ми се обади, да го направи само през джобен скръмблър.

 

 

Служебните съвещания в „Пътнам & Стърнс“ са точно толкова досадни, колкото служебните съвещания на всяко друго място, освен може би по телевизията. Съвещаваме се веднъж в седмицата, всеки петък сутринта в десет, за да обсъдим онова, което Бил Стърнс иска да обсъждаме, и да решим каквото трябва да се решава.

В хода на въпросното съвещание, покрай кафето и вкусните кифлички, поднесени от домакина на фирмата, обсъдихме дълъг списък от въпроси, вариращи от по-скучни (колко нови колеги да наемем през идната година) до умерено пикантни (дали фирмата да приеме да представлява един добре известен бостънски барон от престъпния свят — не, да го наречем предполагаем криминален барон — който по случайност се пада брат на един от най-влиятелните щатски политици и който е обвинен в измама от Комисията по хазарта)?

Отговорите бяха: не на криминалния барон и шестима нови колеги. Ако не беше единственият въпрос, който пряко ме засягаше — дали бих могъл да подготвя добре казуса на един гигантски конгломерат от хранителната промишленост, така че да ги впечатля достатъчно, та да ме наемат за адвокат в делото им срещу друг хранително-вкусов гигант за това кой от кого е откраднал някаква формула за правене на изкуствена мас — изобщо нямаше да мога да се съсредоточа и да бъда в курса на обсъжданията.

Бях нервен и изобщо не бях настроен за съвещания, чувствах, че всеки момент ще изляза от кожата си. На всичкото отгоре Бил Стърнс ми хвърляше прекалено често погледи. Дали не изпитвах параноя? Дали знаеше?

Не, верният въпрос беше: колко знаеше?

Изпитвах изкушение да се настроя към мислите на своите колеги, които дуднеха или взимаха високо думата около мен, но честно казано, се оказа трудно. Толкова много от тях бяха на ръба, изнервени, раздразнени, ядосани, че тътенът от мисловната им врява се надигна като стена от звуци, или по-скоро като вълни от бърборене, сред които трудно можех да отсея мислите на една или друга личност от това, което се произнасяше на глас. Да, вече ви описах качествената разлика — разликата в тембъра — на мислите, които бях в състояние да улавям, в сравнение с нормалния говорен глас. Но разликата е съвсем тънка и след като около мен имаше толкова много шум, просто се обърках.

Въпреки това не можех да спра да приемам нечии случайни мисли. Така в един момент започнах да чувам Тод Ричлин, финансовия спец на фирмата, който обсъждаше на глас дебити, кредити и печалби, и в същото време чувах, приглушено, неговите френетични, нервни мисли… „Стърнс току-що си повдигна веждите, какво ли означава това? А Кини все се вре и опитва да ме унизи, задник такъв!“ Всичко това се примесваше с междуметия, после нещо за това, че трябвало да се наеме външен консултант, който да обучи всички тези, общо взето, неграмотни колеги в писане и правоговор, и след това надмогващите го техни мисли. Най-накрая в главата ми се получи истински хаос от надвикващи се гласове.

И през цялото време, колкото пъти вдигах очи към Бил Стърнс, той все ме гледаше.

Скоро съвещанието доби по-ускорен ритъм, което показваше, че до края ни остава не повече от половин час. Ричлин и Кини се бяха вплели в нещо като гладиаторска битка във връзка с делото, водено от Кини за „Виакорп“, голям развлекателен концерн в Бостън, а аз продължавах да се мъча да изчистя мозъка си от мисловната шумотевица, когато чух как Стърнс обявява край на съвещанието — след което бързо стана и излезе.

Изтичах да го хвана, но той продължи да крачи енергично през коридора.

— Бил — извиках след него.

Той обърна глава. Очите му гледаха стоманено. Дори не се спря. Изглежда, съзнателно се стараеше да стои на разстояние от мен. Добродушният Бил Стърнс беше изчезнал, подменен от човек със сурови, ужасяващо сдържани маниери. Дали и той знаеше?

— Сега не мога да говоря с теб, Бен — каза той със странен, категоричен тон, какъвто до този момент не бях чувал от него.

 

 

Няколко минути след като се върнах в кабинета си, се обади Александър Тръслоу.

— Боже господи, Бен, толкова ли е важно? — Гласът му имаше онази странна, равна интонация, която обикновено му придава скръмблърът.

— Да, Алекс, важно е — казах аз. — Линията обезопасена ли е?

— Да. Радвам се, че се сетих да взема устройството със себе си.

— Надявам се, че не съм те вдигнал от среща с президента или нещо такова.

— Всъщност не. В момента той е на съвещание с членове на кабинета, обсъждат какво да се прави с кризата в Германия, тъй че аз чакам да ме поканят. Казвай какво има?

Описах му накратко какво се беше случило в „Научноизследователската лаборатория“ и възможно най-оскъдно му разказах за новопридобитите си способности.

Последва много, много дълга пауза. Тишината сякаш продължи безкрайно. Дали не мислеше, че съм си загубил ума? Дали щеше да прекъсне линията?

Когато най-сетне проговори, гласът му прозвуча почти като шепот.

— Проектът Оракул — въздъхна той.

— Какво?

— Боже господи! Чувал съм разни приказки…

— Ти си знаел за това?

— За бога, Бен. Знаех, че Роси някога беше намесен в подобни изследвания. Мислех… Боже мой, бях чувал, че са стигнали до нещо, че това нещо е подействало на една личност, но последното, което чух по въпроса, беше, че Стен Търнър е закрил категорично цялата работа по проекта. Значи това е целял! Трябваше да се сетя, че в историята около Роси има нещо гнило.

— Не са те уведомили?

— Да са ме уведомили? Казаха ми, че е процедурно проучване с детектора. Разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че има нещо гнило. Компанията е извън контрол. По дяволите, вече наистина не знам на кого мога да се доверя…

— Алекс — казах аз. — Ще прекъсна напълно всякакви връзки с твоята фирма.

— Сигурен ли си, Бен? — възрази остро Тръслоу.

— Съжалявам. Заради собствената си безопасност, а също така и на Моли… както впрочем и твоята… ще трябва за известно време да се покрия. Да изляза извън полезрението. Да прекъсна всякакви контакти с теб и с всеки, който е свързан с ЦРУ.

— Бен, изслушай ме. Чувствам се виновен… В края на краищата аз те забърках във всичко това. Каквото и да решиш да направиш, ще уважа твоето решение. От една страна, ми се иска да понатисна, да разбера какво точно целят тези типове. От друга, ми се ще просто да ти кажа да си вземеш шапката и да отидеш във вилата ни, и да те скрия там за известно време. Просто не знам какво да ти кажа.

— Не знам какво се случи с мен. Все още не мога да го осмисля. И не знам дали изобщо някога ще мога. Но…

— Нямам никакво право да ти казвам какво да правиш. От теб зависи. Би могъл, ако искаш, да поговориш с Роси, да напипаш какво иска от нас. Може би е опасен. Може би просто е прекалено усърден. Разчитай на собствените си преценки, Бен. Това е всичко, което мога да те посъветвам.

— Добре — отвърнах аз. — Ще помисля.

— Междувременно, ако има нещо, което мога да направя…

— Не, Алекс. Нищо. Сега-засега никой не би могъл да направи нищо.

Щом затворих, телефонът отново позвъня.

— Някой си Чарлз Роси — обяви Дарлин по интеркома.

Вдигнах слушалката и казах:

— Слушам.

— Господин Елисън — чу се гласът на Роси. — Налага се да се явите при мен колкото се може по-бързо и да…

— Не — казах аз. — Нямам никакъв договор с ЦРУ. Договорът ми беше с Александър Тръслоу. А считано от тази минута, договорът ми е прекратен.

— Чакайте, задръжте малко…

Но аз затворих.