Джоузеф Файндър
Белязаният (16)

13.

Седях зашеметен на задната седалка на таксито, което се провираше през задръстените с коли улици към моя офис. Главата ми пулсираше по-лошо отпреди и усещането, че всеки момент мога да повърна, не преставаше.

Сигурно ще ви подценя в голяма степен, ако ви кажа, че бях на ръба на дълбока, дива паника. Целият ми свят се беше обърнал с краката нагоре. Повече нищо нямаше смисъл. Изпитвах ужас при мисълта, че всеки миг мога завинаги да загубя разсъдъка си.

Защото чувах гласове. Непроизнасяни гласове. Чувах, да го кажа по-точно, мислите на други хора почти толкова ясно, сякаш ги произнасяха на глас.

И бях убеден, че губя разсъдъка си.

Дори и сега не мога да формулирам точно какво бях разбрал тогава и до кои изводи стигнах много по-късно. Наистина ли „чувах“ това, което мислех, че чувам, или възприятието беше нещо друго? Възможно ли беше изобщо? И за да преминем направо към същината на темата, какво точно бяха имали предвид Роси и неговата асистентка, когато се питаха „Дали подейства?“. Струваше ми се, че има само едно възможно обяснение: те знаеха. По някаква причина те — Роси и лабораторната му асистентка — не бяха разтревожени от това, което МРС беше направил с мен. Защото за мен вече не съществуваше никакво съмнение, че МРС по някакъв начин е променил мозъчния ми хардуер.

Но дали Тръслоу знаеше какво е станало?

И отново, само минута, след като можах да обмисля станалото хладнокръвно и рационално, отново изпаднах в паника дали не съм взел левия завой към лудостта.

Докато таксито пълзеше напред, започнаха да ме обземат все по-подозрителни мисли. Дали тази работа с „детектора на лъжата“ не беше просто повод, начин да ме принудят да мина през цялата процедура?

Казано накратко, дали те са знаели какво може да се случи с мен?

И отново: Тръслоу дали е знаел?

И дали наистина съм успял да изиграя Роси? И дали той е разбрал, че съм получил тази странна и ужасна нова способност?

Роси, опасявах се, е разбрал. Обикновено, когато човек каже на глас нещо, което сякаш повтаря като ехо онова, което в момента си го помислил — всички сме имали подобни случаи — обичайната ни реакция е изненада, дори радост. Без съмнение до някаква степен е приятно да разбереш, че друго човешко същество се е свързало с теб по подобен начин.

Но Роси нямаше вид на изненадан. Той по-скоро изглеждаше… как да го обясня? — напрегнат, тревожен, подозрителен. Сякаш беше очаквал подобно развитие на нещата.

Докато си припомнях сцената с Роси, се чудех дали наистина бях успял да го убедя, че в моята реакция не е имало нищо необичайно — че аз само привидно съм бил настроен на неговата мисловна вълна, че става дума за чисто съвпадение.

Докато таксито се промъкваше през финансовия квартал, се наведох напред, за да укажа на шофьора посоката. Шофьорът, чернокож на средна възраст, с едва набола брада, се беше отпуснал разсеяно на седалката си, сякаш изпаднал в унес. Между нас имаше плексигласова преграда. Заговорих в монтирания говорител и изведнъж с изненада установих, че не „чувам“ мислите на водача. В този момент напълно се обърках. Дали беше от плексигласа, от разстоянието или от нещо друго? Дали този нов мой талант беше заглъхнал, или беше изчезнал? И отново дали пък просто не бях си въобразил всичко това?

— Завийте тук надясно — казах аз. — И после спираме до голямото сиво здание вляво.

Нищо. Само звукът от радиото и статичният шум на включената на подслушване радиостанция, но нищо друго.

Дали МРС беше направил с мозъка ми нещо, което бе изчезнало толкова бързо, колкото се бе появило?

Вече напълно объркан, платих на водача и влязох във фоайето на сградата. Беше пълно с хора, връщащи се от обяд. Запътих се към асансьора посред голяма тълпа приключили обедната си почивка служащи, натиснах бутона за моя етаж и — ще си го призная — опитах да „чуя“ или да „разчета нещо“, все едно как ще го наречете, но високите разговори определено ми пречеха.

Главата ми пулсираше. Гадеше ми се. По врата ми капеше пот.

След това вратите на асансьора се затвориха, тълпата утихна, както обикновено в асансьорите, и… се случи.

Можех да чуя калейдоскопично откъслеци от думи — или поне както ми изглеждаше в този момент, петна от думи и фрази. Съседката ми — притисната плътно в мен от хората наоколо — беше сериозна на вид дама, около четиридесетгодишна, закръглена и червенокоса. Изразът й беше миловиден, усмивката й учтива. Но в същото време успях да различа глас — трябваше да е точно от нея — идваше на вълни, първо далечен и след това различим, заглъхващ и отново усилващ се, като гласовете в служебна телефонна централа. „Не може да го вдигне, не може да го вдигне — повтаряше гласът. — Не може да ми го вкара, не може.“ Изненадан от пълния контраст между възпитаното поведение на дамата и мислите й, които граничеха с истерия, обърнах глава към мъжа вляво от мен — имаше вид на адвокат: раиран костюм, очила в рогови рамки, около петдесетгодишен, лицето му изразяваше отегчение. И после до мен долетя далечен вик на мъжки глас „Провали ме това копеле…“.

„Настройвах“ се без да го правя съзнателно, така както човек се вслушва в нечий познат глас сред тълпата, избирайки определен тембър, определен звук. Сред тишината в асансьора това изглеждаше лесно.

Звънецът иззвъня и вратите се разтвориха. Закрачих бързо към кабинета си.

Когато влязох, Дарлин вдигна поглед. Както обикновено носеше черно, но този път с някакво жабо, високо по шията, с което вероятно си въобразяваше, че изглежда по-женствена. Изглеждаше така, сякаш си го беше взела от Армията на спасението.

Когато се приближих до нея, чух „Нещо му е станало“.

Тя понечи да ми каже нещо, но аз й махнах да спре. Влязох в кабинета си и мълчаливо поздравих куклите, които поддържаха безмълвното си бдение край стената, след което седнах на бюрото си. Затворих вратата и се отпуснах в креслото. Най-после сам. Останах така в абсолютна тишина, втренчен в празното пространство, притиснал пулсиращите си слепоочия.

 

 

Малко след това отворих вратата и попитах Дарлин кой ме е търсил. Тя ме изгледа с любопитство: явно се чудеше дали съм наред. Подаде ми пачка розови листчета със съобщения и каза:

— Тръслоу се обади.

— Благодаря.

— По-добре ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Не те ли боли глава?

— Да. Гадна мигрена. — „Толкова ли си личи?“

— Знаеш ли, винаги си нося „Адвил“ — каза тя и ми подаде едно флаконче. — Вземи си две. Мен също ме хваща мигрената веднъж в месеца. Наистина е ужасно.

— Ужасно е — съгласих се и взех хапчетата.

— А, и Алън Хайд от Текстроникс също иска да говорите колкото се може по-скоро.

Хайд беше изпадналият под обсада изобретател на куклите. Явно беше готов да направи предложение за уреждане на правния спор.

Благодарих й и прегледах съобщенията. Дарлин се наведе над своята „Ай Би Ем Селектрик“ — да, в „Пътнам & Стърнс“ продължаваме да използваме пишещи машини; в определени случаи законът изисква документите да са на пишеща машина, а не на лазерен принтер — и се върна към френетичното си тракане по клавиатурата.

Не можах да се въздържа. Наведох се над бюрото й и опитах.

И се получи отново, със същата проклета яснота. „Май му минава“ — чух гласа на Дарлин, и след това тишина.

— Добре съм — казах тихо.

Дарлин се извърна с широко отворени очи.

— А?

— Не се тревожи за мен. Просто имах трудна среща.

Тя ме изгледа продължително и тревожно, после се успокои.

— Ами, ще се тревожа! — каза тя, обърна се пак към машината и чух, сякаш със същата разговорна интонация „Не съм му казала такова нещо!“. — Да те свържа ли с Тръслоу?

— Не, още не — отвърнах аз. — Имам само четиридесет и пет минути до Корнщайн, след което веднага идва Левин, а имам нужда да подишам малко чист въздух, иначе главата ми наистина ще се пръсне.

Това, което действително желаех, беше да седна в някоя тъмна стая и да се завия презглава, но прецених, че една разходка, колкото и да е болезнена, все пак ще облекчи главоболието ми.

Когато се върнах в кабинета да си взема палтото, телефонът на Дарлин иззвъня.

— Офисът на господин Елисън — каза тя. След това: — Един момент, господин Тръслоу. — И натисна бутона за пауза. — Тук ли си?

— Ще се обадя.

— Бен — каза Тръслоу, след като вдигнах слушалката в кабинета си. — Мислех, че ще се върнеш да си побъбрим.

— Съжалявам — отвърнах. — Тестът продължи по-дълго, отколкото предполагах. Тук ще се побъркам от работа. Ако нямаш нищо против, да отложим срещата.

Дълга пауза.

— Добре — каза той. — Какво ти е впечатлението от Роси? На мен ми прилича малко на главорез, но може би прекалено много се притеснявам.

— Нямах много време да го оценя.

— Е, това не е важно. Доколкото разбирам, тестът с детектора на лъжата си го взел с червени точки.

— Надявам се, че не си изненадан.

— Разбира се, че не. Но трябва да си поговорим. Искам да те посветя изцяло. Работата е, че едно възелче май се разплита.

Усетих, че в гласа му се долавя задоволство.

— Президентът ме покани в Кемп Дейвид — каза той.

— Моите поздравления.

— Поздравленията са преждевременни. Според персоналния му секретар, искал да обсъдим някои неща.

— Май получаваш поста.

— Е… — каза Тръслоу. Изглежда се поколеба за миг, но след това добави: — Много скоро ще ти се обадя. — И затвори.

 

 

Тръгнах от Милк стрийт към Вашингтон стрийт, пешеходната зона, която понякога наричат „Градското кръстовище“. Крачех безцелно сред улични продавачи на пуканки и сникърс, бедуински шалове, туристически тениски и грубо плетени южноамерикански пуловери. Главоболието, изглежда, отслабваше. Улицата, както обикновено, гъмжеше от продавачи, улични музиканти, служители в почивка. Сега обаче въздухът беше изпълнен със звуци, с лавина от викове и мърморения, въздишки и възклицания, прошепвания и крясъци. С мисли!

На Девъншир стрийт влязох в един магазин за електронно обзавеждане и разсеяно се загледах в рафта с цветни телевизори, ограждащи щанда на продавача. Няколко от приемниците бяха включени на сапунени опери, един на Си Ен Ен, един на повторение на черно-бяло телевизионно шоу от петдесетте години — май беше „Шоуто на Дона Рийд“. На Си Ен Ен русокосата говорителка от студиото говореше нещо за някакъв загинал американски сенатор. Разпознах веднага показаната на екрана снимка: сенатор Марк Сътън от Колорадо. Намерили го застрелян в дома му във Вашингтон. Вашингтонската полиция беше убедена, че убийството не е политически мотивирано, а е извършено по време на въоръжен грабеж.

— Нали знаете, всички „Мицубиши“-та днес са в разпродажба — каза продавачът.

Усмихнах се учтиво, казах „Не, благодаря“, и излязох на улицата. Главата ми пулсираше. Усетих, че стоя на тротоара и се ослушвам. Една привлекателна млада жена с късо подстригана руса коса стоеше до мен, когато знакът „Не пресичай“ светна към Тремънт стрийт. При нормални обстоятелства всички спазваме известна социална дистанция. Тя стоеше на няколко крачки от мен, потънала в собствените си мисли. Приближих я и наведох глава към нея, сякаш в усилие да споделя някои от тези мисли, но тя ме изгледа навъсено и се отдръпна.

Хората се носеха около мен прекалено бързо за моите немощни, новобрански усилия. Стоях така и изпъвах невинно, доколкото можех, врат наляво и надясно, но нищо.

Дали талантът ми не беше изчезнал? Дали просто не бях си въобразил всичко?

Нищо.

Дали силата просто не беше се изчерпала?

На Вашингтон стрийт забелязах една вестникарска будка и когато светна знакът „Премини“, пресякох. Един младеж се беше загледал в първата страница на „Бостън Хералд“ — „ТЪЛПА РАНЯВА АРЕСТАНТ“ гласеше заглавието, със снимка на някакъв дребен мафиот, арестуван в Провидънс. Приближих се. Нищо. Някаква жена с делови вид оглеждаше другите вестници. Приближих се до нея колкото може по-близо, без да я притеснявам. И оттук нищо.

Дали беше свършило?

Или, зачудих се, никой от тези хора не беше достатъчно притеснен, достатъчно ядосан или уплашен, за да излъчва мозъчни вълни — дали действаше по този начин — с честота, която можех да засичам?

Забелязах един изискано облечен мъж, може би банкер в инвестиционния бизнес. Стоеше край купчина заглавия от рода на „Какво носят жените всеки ден“ и гледаше разсеяно в лъскавите корици. Нещо в очите му ми подсказа, че изпитва дълбока тревога.

Приближих се, давайки си вид, че разглеждам корицата на последния брой на „Атлантик“, и се опитах.

„… ако я уволня, тя ще разкрие цялата тази шибана история с връзката ни. Бог знае как ще реагира, тя е ненормална, ще се обади на Глория и ще вземе да й каже. Какво да правя? Нямам никакъв избор по дяволите! Тъпа работа! Що ми трябваше да чукам секретарката си?…“

Хвърлих крадешком поглед към банкера. Мрачното му лице не се промени.

До този момент вече бях формулирал няколко, може да се нарекат разбирания, или вероятно теоретични допускания за това, което се беше случило с мен, и какво трябваше да правя.

Първо: мощният магнитнорезонансен скенер беше повлиял на мозъка ми по такъв начин, че бях в състояние да „чувам“ мислите на други хора. Не на всички; може би на повечето, но във всеки случай на някои.

Второ: можех да „чувам“ не всички мисли, а само онези, които бяха „изразени“ достатъчно силно. С други думи, „чувах“ само мисли, съпътствани от голямо вълнение, страх и гняв. Освен това можех да „чувам“ неща само от близко разстояние — най-много на метър от някого.

Трето: Чарлз Роси и асистентката му не само че не бяха изненадани от проявите на тази моя изключителна способност, но всъщност я бяха очаквали. Това означаваше, че бяха използвали МРС за тази цел даже преди да се появя на сцената.

Четвърто: несигурността, която изпитваха показваше, че това или не се е получило както трябва преди, или пък рядко е ставало така.

Пето: Роси не знаеше със сигурност дали експериментът е успял върху мен. Следователно аз се намирах в безопасност само докато не позволях да се разбере, че притежавам тази способност.

Шесто: следователно беше само въпрос на време, преди те да успеят да разберат, че я притежавам, и да използват това за целите си.

Седмо: по всяка вероятност моят живот вече нямаше да бъде същият. Аз вече не бях в безопасност.

Погледнах часовника си, видях, че закъснявам, и бързо закрачих към офиса.

След десет минути седях на бюрото си и по някаква причина изведнъж се улових, че си спомням физиономията на убития сенатор, когото бяха показали по новините на Си Ен Ен. Сенатор Марк Сътън, (Денвър, Колорадо), застрелян. И си спомних всичко: сенатор Сътън беше председател на Сенатската комисия по разузнаването. И — дали не беше преди петнадесет години? — беше заместник-директор на Централното разузнаване, преди да бъде назначен да попълни овакантено място в Сената, а след това беше избран редовно.

И…

И беше един от най-старите приятели на Хал Синклер. Негов съквартирант в Принстън. Бяха започнали в ЦРУ заедно.

С него убитите важни клечки от ЦРУ вече ставаха трима. Хал Синклер и двама от най-доверените му колеги.

Съвпаденията, убеден съм в това, се случват навсякъде другаде, но не и в разузнавателната сфера.

Звъннах на Дарлин и я помолих да покани клиентите ми да влязат.