Джоузеф Файндър
Белязаният (13)

10.

Събитията от следващата заран си ги спомням с почти свръхестествена яснота.

Офисите на „Тръслоу Асошиейтс Инкорпорейтид“ заемаха всичките четири етажа на една тясна тухлена къща на Бийкън стрийт (на близко разстояние пеша, дадох си сметка, от жилището на Тръслоу на Луисбърг Скуеър). Месингова табелка на орнаментираната входна врата съобщаваше „ТРЪСЛОУ АСОШИЕЙТС ИНК“, без никакви други обяснения. Ако решиш да питаш, не ти се полага да научиш.

Офисът беше оборудван по последния вик на модата. Трябва да натиснеш бутона, за да те пуснат в малко преддверие, където изискано облечена млада дама от протокола те проверява, след това нов бутон и те пускат да преминеш в елегантна и много луксозно обзаведена чакалня. Почаках там десетина минути, отпуснат в луксозно кожено креело, прелиствайки „Панаир на суетата“. Посетителят можеше да си избере списания от рода на „Изкуството на антиквариата“ и „Живот сред природата“. Всичко друго, но не и бизнес списания, за бога!

Точно десет минути след насрочения час на срещата секретарката на Тръслоу се освободи от някаква явно по-важна работа, която я беше задържала (кафе и кекс, предполагам) и ме придружи по едни скърцащи, покрити с пътечка стълби към кабинета на Тръслоу. Беше класическият тип административна помощничка: тридесет и няколко годишна, фина и енергична, в костюм „Шанел“, с колан и златна огърлица, пак „Шанел“. Представи се като Дона и ме попита дали искам минерална вода „Евиан“, кафе или прясно изцеден портокалов сок. Поисках кафе.

Когато влязох, Александър Тръслоу стана. Осветлението в кабинета беше толкова ярко, че направо съжалих, дето не съм си взел слънчеви очила. Дневната светлина се изливаше през огромните прозорци и се отразяваше от снежнобелите стени.

В коженото кресло до бюрото на Тръслоу седеше едър, тъмнокос петдесетинагодишен мъж със закръглени рамене.

— Бен — каза Тръслоу, — запознай се с Чарлз Роси.

Роси стана, стисна ми ръката така, че ми изпукаха костите, и каза:

— Радвам се да се запознаем, господин Елисън.

— Аз също — отвърнах, въпреки че изпитах съмнение, че това ще се окаже вярно. — Казвай ми Бен.

Роси кимна и се усмихна.

Секретарката постави пред мен димящо кафе в италианска порцеланова каничка. Беше много хубаво. Извадих от куфарчето си жълта адвокатска папка с листове и химикалката си „Мон Блан“.

След като секретарката излезе, Тръслоу набра нещо на клавиатурата „Амтел“ пред себе си — устройството му позволяваше да поддържа безшумна връзка със секретарката си по време на съвещания или обаждания по телефона — и после каза:

— Това, което ще обсъдим сега, е с изключително секретен характер.

Кимнах и отпих от кафето. Някакъв френски букет, с добавка на аромати. Забележително добро.

— Чарлз, би ли ни извинил? — каза Тръслоу.

Роси стана и излезе.

— Роси е нашата свръзка с ЦРУ — обясни Тръслоу. — Дойде от Лангли специално за да работи с теб по тази задача.

— Не разбирам — казах аз.

— Обади ми се снощи. Като се има предвид деликатността на проекта, за който сме наети, Управлението естествено е загрижено за мерките за сигурност. Така че настояха да приложат собствените си процедури на засекретяване.

Кимнах.

— На мен също ми се струва малко прекалено — продължи Тръслоу. — Ти си проучен, проверен и всички подобни глупости. Но преди да бъдеш окончателно утвърден, Роси иска да те прекара през няколко свои предварителни проверки. Според договора ни с ЦРУ от нас се иска да проверяваме всичките си външни сътрудници.

— Разбирам — казах аз.

Имаше предвид теста с детектора на лъжата, през който служителите на Управлението са длъжни да преминават по няколко пъти в кариерата си — при постъпване на работа, периодично след това и понякога след тежки операции или при необичайни обстоятелства.

— Бен — продължи Тръслоу, — виж. Като основна част в твоето разследване искаме да проследиш Владимир Орлов и да научиш каквото можеш за това какво точно е станало на тази негова среща с твоя тъст. Орлов може да е играл с Хал Синклер двойна игра и искам да разбереш дали е така, или не.

— Да проследя Орлов? — казах аз.

— Това в общи линии е всичко, което мога да ти кажа засега, преди да те утвърдят. След като те разнищят, ще поговорим повече.

Той натисна един бутон на бюрото си и Роси се върна.

Тръслоу се измъкна иззад масивното си бюро и потупа Роси по рамото.

— Засега те оставям в ръцете на Чарли — каза той и стисна ръката ми. — Добре дошъл в компанията, приятелю.

На излизане от кабинета хвърлих за последен път поглед към него. Умислената му фигура, изпълнена със съсредоточена енергия, се очертаваше като тъмен силует на фона на яркото утринно слънце.

 

 

Двамата с Чарлз Роси слязохме от асансьора на петия етаж на службата му и влязохме в много функционално подредена приемна, цялата в хром, стомана, служебно сиви пътеки и мебели от бяло дърво. На стената на тъмна табела пишеше „ЕКСПЕРИМЕНТАЛНИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ЛАБОРАТОРИИ: ВХОД САМО ЗА ОТОРИЗИРАНИ ПОСЕТИТЕЛИ“.

Веднага разбрах, че дейностите тук се финансират от ЦРУ. Всичко наоколо — нищо неговорещото наименование, анонимността, потискащата тишина — сякаш крещеше „Управлението“. Знаех, че ЦРУ поддържа лаборатории и експериментални институти в околностите на Вашингтон и че разполага с една такава сграда на Уотър стрийт. Не знаех обаче, че имат подобен институт и в Кеймбридж, на територията на МТИ, но в това имаше доста логика.

Без да говори, Роси ме преведе през две големи метални врати — отвори ги с магнитна карта. Вратите се разтвориха и разкриха пред очите ни огромно помещение с безкрайни редици компютърни терминали. Пред повечето от тях седяха хора и щракаха по клавиатурите.

— Нищо особено за гледане, а? — отбеляза Роси, когато застанахме на входа на помещението. — Пълна скука.

— Трябва да видиш моята фирма — отвърнах аз.

Той се засмя учтиво.

— Всъщност тук се вихрят неописуемо количество научни проекти. Микроустройства, автоматизирана криптография, машинно наблюдение, такива неща. Запознат ли си?

— Не особено — признах си аз.

— Е, да вземем например автоматизираната криптография. Финансира се от АНОТ, Администрация за напреднали отбранителни технологии, поделение на Департамента по отбраната.

Кимнах и той ме придружи до един от терминалите, работна станция СПАРК-2, над който се беше навел някакъв рошав брадат младеж.

— Ето например този терминал е изработен от „Сън Майкросистемс“ и си „говори“ със суперкомпютъра на Корпорацията СМ-3.

— Разбирам.

— Това е Кейт. Той разработва кодиращи алгоритми за гладък текст. Това означава кодове, които, поне на теория, са неразрушими. Казано просто, това ще ни позволи да превеждаме и да кодираме свръхсекретна информация във форма, която ще прилича на невинен текстов документ на английски — не безсмислен, разбира се. После, с помощта на гласово разпознаване, нашите компютри ще могат да декодират текста.

Не разбирах, но продължавах да кимам. Роси обаче се оказа твърде наблюдателен и се извини:

— О, извинявай, увлякох се. Чакай да ти го обясня по друг начин. Наш полеви агент ще може да кодира секретен документ в съобщение за обикновено новинарско радиопредаване, което се излъчва по „Гласът на Америка“. За всеки слушател текстът ще прозвучи най-обикновено, но подходящият компютър ще може да го декодира.

— Страхотно.

— Е, тук се работи по какво ли не. Например правят едни микроустройства… произвеждаме ги на друго място, в една лаборатория за наночипове.

— И за какво се използват?

Той поклати глава, сякаш се колебаеше, и продължи:

— Ами това са едни малки устройства, от силикон и ксенон, с дебелина само няколко ангстрьома, които могат да се поставят без да могат да бъдат засечени в нечий компютър и да служат като излъчващо устройство. Имат и още по-интересни приложения, но нямам право да се разпростирам. Оттук, ако обичаш…

Върнахме се в белия коридор и влязохме в друго защитено с охранителни системи помещение, в което Роси проникна с друга магнитна карта.

— Сигурност — каза той и сви рамене.

Бяхме в изцяло бял коридор, без прозорци. Табелката точно пред нас уточняваше „ВХОД САМО ЗА СЛУЖЕБЕН ПЕРСОНАЛ“.

Роси ме поведе по коридора, после през нови метални врати, докато стигнахме в една странна бетонна камера. В средата й имаше по-малка камера, заградена със стъклени стени, в която имаше голяма бяла машина, може би четири метра висока и три широка. Приличаше на огромна квадратна поничка. Извън стъклените стени имаше банка с компютърни монитори.

— Магнитно резонантен скенер — казах аз. — Виждал съм ги в болници. Но този тук ми се струва доста по-голям.

— Точно така. МРС в болниците обаче са с мощност от 0.5 до 1.5 тесла. Много рядко могат да се видят машини с мощност до 2 тесла, за много тясно специализирано приложение. Този тук е четири.

— Ужасно мощен.

— Но съвсем безопасен. Е, малко модифициран. Аз ръководих модификациите. — Очите на Роси обходиха бетонните стени някак разсеяно.

— Безопасен в какъв смисъл?

— Търсим заместител на стария полиграф в качеството му на детектор на лъжата. Модифицираният МРС скоро ще се въведе за разпит на служители от разузнаването, дезертьори, агенти и прочее, за да осигуряваме надеждни мозъчни „отпечатъци“.

— Би ли ми обяснил по-подробно?

— Сигурен съм, че си запознат с многото недостатъци на старата система с полиграфа, нали?

Бях запознат, но изчаках да обясни.

— Старата техника с полиграфа разчита на датчиците за кръвно налягане, електродите, измерващи галванични реакции по кожата, потта, промени в кожната температура и така нататък. Доста грубо и може да се разчита на — колко? — не повече от шестдесет процента точност. Не знам дали и толкова.

— Добре — отвърнах нетърпеливо.

Роси обаче продължи спокойно.

— Руснаците дори не го използваха, може би знаеш. Те провеждаха семинари и обучаваха хората си как да надвиват детектора. За бога, спомняш ли си онази история с двадесет и седмината кубински двойни агенти? Когато се оказа, че работят срещу нас, а бяха проверени с детектора на ЦРУ?

— Разбира се — казах аз. Този неприятен случай беше част от обучението в Управлението.

— Както знаеш, онова проклето устройство регистрира само емоционалните реакции. Които варират в широк диапазон в зависимост от личния темперамент. И въпреки това „раздрусването“ е крайъгълният камък за много наши разузнавателни операции. Не само на ЦРУ, но също така и за Отбранителното разузнавателно управление, за Националната агенция за сигурност и за много други разузнавателни агенции и отдели. Цялата оперативна сигурност зависи от тази технология. С нея се проверява надеждността и достоверността на продукта, с нея дори се проучват кандидати и наемници.

— И е лесно да се пробие — казах аз.

— Наистина лесно — съгласи се Роси. — И то не само от социопати или хора, при които не се регистрира нормалният обхват от човешки емоции, като чувство за вина или притеснение, изблици на гузна съвест и всичко останало. Всеки добре обучен професионалист може без проблеми да пробие системата с помощта на добре подбрани лекарства. Да не говорим за нещо толкова елементарно, като предизвикването на физическа болка по време на теста, което опорочава резултатите тотално. Боже мой, все едно да стъпваш върху кабарчета.

— И? — подканих го аз.

— И с твое позволение ще започнем, а после ще те пратя на Тръслоу.