Джоузеф Файндър
Белязаният (8)

5.

Разнебитеното градско такси с липсваща брава на дясната задна врата, карано от нервен психотик, ме хвърли до къщи в девет и петнадесет. Бързо се преоблякох и подкарах моята „Акура“ към службата. Закъснях с още петнадесет минути.

Дарлин ме изгледа с укор и каза:

— В девет трябваше да си в конферентната зала, забрави ли?

— Забавих се във Вашингтон — отвърнах. — По работа. Би ли се обадила да им предадеш извиненията ми?

— Ами Закс? Чака те от половин час.

— По дяволите! Би ли ми дала номера му? Ще му се обадя лично.

— Освен това… — тя ми подаде розово листче с бележка, — обади се Моли. Каза, че е спешно.

Зачудих се какво ли може да е толкова спешно в този час — тъкмо бе времето за визитациите в болницата.

— Благодаря — отвърнах и влязох в кабинета си, префучах покрай двадесетте и четири еднометрови кукли и потънах в коженото кресло зад бюрото. Поседях малко, колебаейки се дали да помоля Дарлин да ми обясни за какво е станало дума на съвещанието, но вместо това набрах телефона на Моли. Без отговор. Оставих съобщение на пейджъра.

Имах да свърша доста работа, закъснението ми беше влошило нещата още повече, но не бях в подходяща форма да се съсредоточа над патентното законодателство. Вдигнах слушалката да набера офиса на Бил Стърнс, после се разколебах и я оставих на вилката. Срещата ми с Тръслоу бе насрочена за утре заранта, но Стърнс положително вече знаеше за нея.

Имам си един ключодържател с малка фигурка, която е невъзможно да се опише, ако не си я видял. Казва се „играчката на чиновника“. Бях опипал в юмрука си стотици закръглени ключодържатели, преди да се възхитя на тази триизмерна фигурка. Другата ми „игра на чиновника“ е електронното баскетболно кошче, закрепено под финото полиакрилно табло срещу бюрото ми. Подхвърлих малката черно-бяла кожена топчица, вкарах я и таблото извика с развълнуваното си електронно гласче „Страхотен удар!“, след което излъчи записани възклицания на възторжена публика. Беше много не на място в тази наша тясна фирма.

— Няма защо — казах.

Минаха още десет минути. Моли не се обаждаше.

На вратата се почука и влезе Бил Стърнс.

— Ще се срещна с Тръслоу — казах аз.

Замълчах, погледнах го остро и усетих, че съм сдържал дъха си.

— Алекс ще бъде много доволен.

Издишах бавно.

— Дотук добре. Само че още не съм решил. Съгласих се само да поговорим.

Той вдигна въпросително вежди.

— Какво ще донесе бизнесът с него на фирмата?

Стърнс ми отговори.

— Няма да си видя моя дял до края на годината — казах аз. — Чак след като се изчисли печалбата, нали?

Веждите му отново леко се вдигнаха.

— Накъде клониш, Бен?

— Много просто. Тръслоу иска да го представлявам, ти също. Междувременно имам нужда от известно количество пари в брой.

— Е, и?

— Искам да плати на мен. Директно. Веднага.

Стърнс свали очилата си и ги пъхна във външния си джоб.

— Бен, това е изключително…

— Може да се уреди. Ще се видя с Тръслоу, ще подпиша с него, след което той прехвърля шестцифрена сума директно в банковата ми сметка. И готово. Сделката е уредена.

Стърнс се поколеба за момент, после ми стисна ръката.

— Все забравям колко си упорит. Добре, Бен. Разбрахме се. — Обърна се, уж че ще излиза, и отново се извърна към мен. — Какво те накара да премислиш?

Отпусна се на едно от кожените кресла „за клиенти“ и кръстоса крака.

— Ще взема да се натегна и да ти кажа, че е твоята способност да убеждаваш — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— Или?

— Оставаме на варианта с натягането — казах аз и му отвърнах с полуусмивка.

Стиснах с отворената си длан скулптурката на ключодържателя — триизмерна имитация на киборг.

— Слушай — казах след кратка пауза, тъкмо когато Стърнс отново се канеше да си тръгне. — Снощи говорих с един стар приятел от Управлението.

Стърнс кимна и се загледа безизразно пред себе си.

— Него го занимава смъртта на Харисън Синклер.

Той примигна и каза:

— И какво?

— Убеден е, че това има нещо общо с КГБ.

— Старите кучета от Студената война не се разделят лесно с илюзиите си, нали? — изпъшка той. — КГБ и „Империята на злото“ наистина бяха големи злодеи. При това първокласни, няма спор. Но КГБ не съществува вече от няколко години. А и да съществуваше, те никога не биха се занимавали с такова нещо като убийството на директора на ЦРУ.

И излезе. Поколебах се дали да не му покажа снимката, която ми беше дал Ед Мур, но точно тогава телефонът иззвъня.

— Моли е — обади се металическият, равнодушен глас на Дарлин.

Натиснах бутона и веднага се включих.

— Моли… — започнах аз.

Тя плачеше, думите й бяха почти неразбираеми.

— Бен… нещо ужасно…

Изтичах през коридора към асансьора и си откачих палтото в движение. Минах покрай Бил Стърнс, който тъкмо спираше Якобсен, печен младок от новите колеги. Стърнс вдигна очи и ми хвърли бърз, разкъсващ, разбиращ поглед.

Сякаш… Сякаш вече знаеше.