Джоузеф Файндър
Белязаният (70)

67.

Чартърните полети наистина са голяма работа. Телефоните също. Няма да се спирам на подробностите, но малко преди осем и половина вече бяхме в САЩ, пред малкото жълто ранчо на Доналд Сийгър край град Шрузбъри.

Сийгър беше търговец на огнестрелно оръжие, собственик на два оръжейни магазина в предградията на Бостън. Осигуряваше оръжие за щатската полиция, и когато се наложеше, за Федералното бюро за разследване, когато на ФБР се наложеше да си осигури определен модел оръжие бързо, без да се преминава през тромавите бюрократични канали.

Сийгър заемаше една особено сенчеста зона в търговията с оръжия, някъде между производителите и крайните купувачи, които по една или друга причина имат потребност от толкова голяма дискретност, че не могат да се обърнат пряко към дистрибуторите или към магазинчетата за продажба на дребно.

Но което беше по-важно, аз го познавах дотолкова, че можех да му се доверя. Преди време му бях помогнал с някои правни съвети (и то безплатно) и той бе казал:

— Ако някой ден мога да направя нещо за теб, просто ми се обади.

Тогава смятах, че никога няма да го видя отново. Но сега явно беше дошъл моментът да си събера вересиите.

— Дон е на работа — каза жена му след като ни изгледа подозрително. — Обикновено тръгва между седем и половина и осем.

 

 

„Работата“ на Сийгър беше дълго, тясно, немаркирано с никаква табела здание край една автомобилна стоянка на няколко мили от дома му. Отвън можеше да мине за складова база за търговия на едро или за цех за химическо чистене, но алармената система беше доста сложна.

Той естествено се изненада, че ме вижда, но се засили към вратата с широка усмивка. Беше малко над петдесетте, с яко телосложение и бичи врат.

— О, нашият адвокат! — извика той сърдечно и ни поведе покрай металните лавици, отрупани със сандъци с всевъзможни оръжия. — Елисън! Какво търсиш сред тези затънтени лесове?

Казах му.

Сийгър, който обикновено е невъзмутим, се спря за момент и ме изгледа преценяващо. После сви рамене и каза:

— Имаш го.

— И още нещо — добавих. — Ако можеш да ми намериш спецификации за „Сърч Гейт IIІ“, модел SMD200W, метален детектор.

— Бих могъл — отвърна той след кратък размисъл.

— Много ми е важно.

— Ясно де. Имам един приятел, които е консултант по охранителна техника. Мога да му се обадя. Ще ги прати по факса за няколко минути.

 

 

Платих си в брой естествено. Докато приключим със Сийгър, магазинът за медицински принадлежности във Фрамингъм, на десетина километра от стоянката, вече беше отворен.

Магазинът, предназначен главно за принадлежности за инвалиди, предлагаше голямо разнообразие от инвалидни колички. Повечето от които изключих веднага. След като обясних, че купувам количка за баща си, продавачът ми препоръча да взема една от по-леките, които по-лесно можели да се вкарват и изкарват от автомобил.

Аз обаче му обясних, че баща ми е човек със стари разбирания и би предпочел колкото се може повече стомана и по-малко алуминий. Че иска нещо здраво и солидно.

В края на краищата се спрях на един хубав тежък старомоден стол на колелета. Изключително тежък. Рамката му беше изработена от огъната тръбна стомана, покрита с хром. Но най-важното, тръбите на облегалките за ръце бяха с достатъчен диаметър за моите цели.

Натоварих го в багажника и оставих Моли до близкия магазин за конфекция да купи няколко неща: скъп син костюм с два размера по-широк от онова, което обикновено носех, риза, връзка и още някои дреболии.

Докато тя пазаруваше, аз отидох до една автотенекеджийница в близкия Уорчестър. Собственикът Д’Онофрио — едър, дебел мъж, бивш затворник — ми беше препоръчан от Сийгър. Сийгър предварително му се бе обадил и го беше уведомил, че съм стар негов приятел, да се погрижи добре за мен и че аз в отплата също ще се погрижа за него.

Д’Онофрио обаче не беше в добро настроение. Огледа раздразнено количката и с неприязън потупа сивите пластмасови облегалки, прикрепени към стоманените тръби.

— Не знам — каза той най-сетне. — Няма да ми е лесно да излея точно такава пластмаса. Мога да заместя пластмасата с тиково дърво. Ще стане адски по-лесно.

Помислих за миг и казах:

— Давай.

— Стоманата не е проблем. Изрязвам и заварявам. Но ще трябва да променя диаметъра на предната тръба.

— Заварката не трябва да се забележи дори и при внимателен оглед — казах аз. — Какво ще кажеш тръбата да се пререже с хирургическа ножовка?

— Точно това се канех да направя.

— Добре. Но трябва да е готово след един час.

— Един час? — Той зяпна. — Майтапиш се. — И махна с късите си пухкави ръце към претрупаната работилница. — Виж само. Затрупани сме с работа.

Един час, дори два, беше тежка задача, но не и неизпълнима. Той, разбира се, се пазареше. Нямах обаче време за губене. Извадих няколко банкноти, мушнах му ги под носа и казах:

— Твойто не се губи.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна той.

 

 

Последната ми среща беше най-трудна за уреждане и в известен смисъл най-рискованата. От време на време полицейските сили, ФБР и ЦРУ прибягват до услугите на специалисти по дегизиране. Обикновено те са обучени в театъра в поставяне на грим и изкуствени белези на тялото, но прикриващото дегизиране е високоспециализиран и много рядък занаят. Майсторът трябва да умее да промени външния вид на действащия под прикритие агент в съвсем друга личност, напълно неразпознаваема дори и при най-щателна проверка. Затова техниките са ограничени и тези, които ги владеят, са рядкост.

Може би най-добрият от тях, човек, който беше извършвал инцидентно услуги на ЦРУ (както и на дълъг списък от кино- и телевизионни звезди и на няколко изтъкнати религиозни и политически лидери), се беше пенсионирал и оттеглил във Флорида. Най-сетне, след няколко телефонни позвънявания до бостънски театрални и гримьорни компании, се натъкнах на името на стар ветеран, един унгарец на име Иво Балог, който беше работил за ФБР, така че беше добре запознат с реквизита на занаята. Той, както ми беше известно, бе помогнал на един офицер от ФБР да се инфилтрира в една мафиотска фамилия със седалище в Провидънс, и то неведнъж, а цели два пъти. За мен това беше повече от достатъчна препоръка. Балог работеше в стара служебна сграда в Бостън, като съсобственик на частна компания за театрален грим. Добрах се до него малко преди обяд.

Тъй като нямах време да карам до Бостън и обратно, се уговорихме той да дойде в „Холидей ин“ в Уорчестър, където бях резервирал стая. За да намери време за мен му се наложи да отложи всичките си ангажименти за деня. Уверих го, че ще бъде напълно компенсиран.

— Трябва да си поделим задачите — казах на Моли, когато стигнахме до „Холидей Ин“. — Ти уреди нещата около полета и ела да ме вземеш.

Иво Балог беше шестдесет и няколко годишен, с груби черти и червен нос на алкохолик. Веднага обаче стана ясно, че колкото и тежки да са личните му пороци, в занаята си той е истински вълшебник.

Педантичен и с проницателна интелигентност, той загуби може би цели петнадесет минути, само за да проучи лицето и телосложението ми, преди да разтвори куфарчето с гримовете и останалите си принадлежности.

— Но кой точно искаш да станеш? — настоя Балог.

Отговорът ми, който според него се оказа крайно необмислен, не го задоволи.

— С какво точно се препитава личността, в която искаш да се превърнеш? — попита той. — Къде живее? Богат ли е, или не? Пушач ли е? Женен ли е?

Обсъдихме всички тези подробности в продължение на няколко минути, съставяйки фалшивата ми биография.

На няколко пъти той възрази на предложенията ми, повтаряйки отново и отново като заклинание:

— Не. Същината на добрия план е в неговата простота.

После избели косата и веждите ми и ги боядиса сиви.

— Мога да добавя към възрастта ти десет, до петнадесет години — предупреди ме той. — Повече ще е опасно.

Нямаше никаква представа защо искам да променя външността си, но несъмнено усещаше напрежението ми. Оцених високо вниманието и предпазливостта му.

Балог покри лицето ми с химически лосион за изкуствен тен, като го нанесе много внимателно, за да избегне издайнически линии.

— Ще трябва да минат поне два часа, за да хване добре. Надявам се, че разполагаме с толкова време.

— Да — отвърнах аз.

— Добре. Дай сега да видя дрехите, които ще носиш.

Разгледа костюма и лъснатите до блясък черни обувки, след което кимна одобрително. После се сети за нещо.

— Но жилетката…

— Ето я — казах аз и я вдигнах. Беше изработена от свръхлека нишка „Спектра“, която според уверенията на Сийгър беше десет пъти по-яка от стоманата.

— Хубаво — промълви Балог възхитен. — Доста тъничка.

Докато изкуственият тен засъхваше по лицето ми, Балог нанесе върху зъбите ми емайл, за да ги потъмни, и ме снабди със съвсем реалистична на вид, грижливо подрязана брадичка и очила в рогови рамки.

— Боже господи — възкликна Моли, когато се върна и ме видя. — За секунда ме заблуди!

— Секунда не е достатъчно — казах аз и се извърнах, за да се огледам за пръв път в огледалото. И трябва да призная, аз самият се изненадах. Превращението беше просто невероятно.

— Столът е в багажника — каза тя. — Ще трябва да го огледаш внимателно. Слушай… — Тя погледна загрижено към майстора на дегизирането и аз го помолих да излезе за малко в коридора.

— Имаше един проблем с изслушването — почна Моли. — Обикновено сенатските изслушвания са открити за публика — освен онези, за които изрично се указва, че ще бъдат закрити. Но този път — може би защото ще се предава на живо по телевизията — ще допускат само представители на пресата и „поканени гости“.

— Ти каза „имаше проблем“. Уреди ли го?

— Обадих се в канцеларията на сенатора на щата Масачузетс — каза тя. — Съобщих му, че съм секретарка на доктор Чарлз Лойд от Уесън, Масачузетс, който е във Вашингтон за два дни и иска да види на живо едно сенатско изслушване. Хората на сенатора винаги се радват, когато могат да свършат някоя услуга на изтъкнат свой избирател. В залата за изслушване те очаква сенатски пропуск.

Тя се наведе и ме целуна по челото.

— Благодаря — казах аз. — Но аз нямам лична карта с това име, а и нямаме време да…

— При проверката на охраната няма да ти искат лична карта. Помолих… казах им, че портмонето ти е било откраднато. Посъветваха ме да се обадим в щатската полиция. Тъй или иначе, никога не искат лични карти за пропуск при открити заседания… обикновено рядко се искат дори пропуски.

— Ами ако проверят и открият, че такава личност не съществува?

— Няма да проверят. А дори и да го направят, такава личност съществува. Чарли Лойд е шефът на хирургическото отделение в Масачузетската болница и винаги прекарва този месец в Южна Франция. Направих двойна проверка. В момента доктор Лойд със съпругата си е на почивка в Тулон, на Лазурния бряг. Разбира се, телефонният му секретар отговаря, че е просто извън града. Никой пациент не обича да чува, че личният му хирург се мотае някъде в Прованс.

— Ти си гений!

Тя се поклони скромно.

— Благодаря.