Джоузеф Файндър
Белязаният (7)

4.

Легнах си едва след полунощ. Беше твърде късно да вземам последната „совалка“ до Логан, а Мур не даде и дума да се спомене да спя в хотел при толкова много празни стаи в къщата — всичките им деца отдавна ги бяха напуснали. Така че прекарах нощта в удобната спалня за гости на третия етаж и нагласих дигиталния будилник на шест сутринта, за да мога да се явя в офиса си в прилично време.

След час внезапно се събудих и седнах в леглото. Сърцето ми биеше лудо. Включих нощната лампа. Снимката си беше на мястото. Моли никога не трябваше да я види. Станах и на ярката жълтеникава светлина пъхнах снимката в плика и го прибрах в едно от отделенията на куфарчето си.

Изключих лампата, повъртях се в леглото, след което се предадох и отново я светнах. Не можех да заспя. Като правило избягвам приспивателни, отчасти заради тренинга ми в Управлението (човек винаги трябва да е готов да скочи от леглото при първия сигнал) и отчасти защото в качеството ми на адвокат по интелектуална собственост махмурлукът от приспивателни е последното нещо, което ми трябва през работния ми ден.

Така че включих телевизора и затърсих нещо по-успокояващо. По Си Ен Ен вървеше някаква коментаторска програма, „Германия в криза“. Трима журналисти обсъждаха положението в Германия, рухването на немския фондов пазар и произтичащите от това неонацистки демонстрации. Изглежда, и тримата бяха изпаднали в твърде разгорещено взаимно съгласие, че Германия е изправена пред неминуема заплаха да бъде покорена от нова диктатура, която ще изправи света пред ужасяващи перспективи. И бяха доста убедителни.

Единия го познах веднага.

Казваше се Майлс Престън, кореспондент на един от водещите британски вестници. Червенобузест тарикат и (за разлика от повечето британци, които познавам) фанатик на тема фитнес, познавах го от ранните ми години в Управлението. Беше умен, изключително добре информиран и с големи връзки, и аз очаквах с нетърпение това, което имаше да каже по темата.

— Хайде да наречем нещата с истинските им имена — заговори той от вашингтонското студио на Си Ен Ен. — Така наречените неонацисти, които стоят зад всички тези прояви на жестокост, са си най-обикновени стари нацисти. Смятам, че те са изчаквали своя исторически момент. Вижте, германците най-после, след толкова много години, възстановиха своя единен фондов пазар — Дойче Бьорсе — и гледайте какво става. Тя се разтърсва и рухва, нали така?

Бяхме се запознали по време на назначението ми в Лайпциг, веднага след като приключих обучението си във „Фермата“. Чувствах се самотен. Лаура се намираше у дома, в Рестън, Вирджиния, и се мъчеше да продаде къщата ни, за да може да дойде при мен. Седях сам в Тюрингер Хоф на Бургщрасе, една приятна, шумна бирарийка в Стария град, Алтщат, и сигурно съм изглеждал доста не на място пред огромната си халба бира.

Забелязах, че някакъв непознат се е надвесил над мен. Явно имаше вид на западняк.

— Изглеждате отегчен — каза мъжът с британски акцент.

— Ни най-малко — отвърнах. — Като му удариш малко повече от това и всичко започва да ти се струва интересно.

— В такъв случай — каза Майлс Престън — мога ли да седна на масата ви?

Свих рамене. Той седна и ме попита:

— Американец? Дипломат, или нещо подобно?

— Държавен департамент — отвърнах. Прикритието ми беше търговски аташе.

— Аз пък работя за „Икономист“. Отдавна ли сте тук?

— Около месец — казах аз.

— И нямате търпение да се махнете.

— Германците взеха да ми омръзват.

— Колкото и бира да изпиете — добави той. — И още колко остава?

— Две седмици. После Париж. Което чакам с нетърпение. Французите винаги са ми харесвали повече.

— О — каза той. — Французите са просто германци с по-добра кухня.

Ударихме му по едно и след това се срещахме още няколко пъти, на вечеря или да пийнем, преди да ме преместят в Париж. Той, изглежда, беше повярвал на прикритието ми, или поне не го поставяше под съмнение. Възможно е да е подозирал, че работя за Управлението. Не знам. В един или два случая, когато вечерях със свои колеги в „Ауербахс Келер“, един от малкото прилични ресторанти в града, популярен сред чужденците, той влезе и ме видя, но не се приближи, вероятно усещайки, че нямам желание да го представям. Това беше едно от нещата, което харесвах у него. Журналист или не, той никога не беше си позволявал да се натрапва, за да се докопа до някаква информация или да задава неудобни въпроси като например с какво точно се занимавам в Лайпциг. На моменти беше бъбрив до влудяване — тема, която беше повод за много шеги между двама ни — но в същото време беше способен да проявява изключителен такт. Същината на работата ни беше доста сходна, което може би ме сближи с него. И двамата търсехме и събирахме информация, единствената разлика беше, че аз се придържах към сенчестата страна на улицата.

Вдигнах телефона до леглото. Вече минаваше един и половина след полунощ, но от студиото на Си Ен Ен във Вашингтон ми отговориха — явно някой млад стажант. Получих информацията, която ми трябваше.

 

 

Срещнахме се на много ранна закуска в Мейфлауър. Майлс Престън все още беше сърдечен и чаровен, какъвто го помнех.

— Имаш ли втори брак? — попита ме той на втората чаша кафе. — Боже господи, това, което се случи с Лаура в Париж…

— Да — прекъснах го. — Женен съм. Жена ми се казва Марта Синклер. Педиатър.

— Доктор, а? Може да ти създаде главоболия, Бен. Жената трябва да бъде само толкова умна, че да разбира колко умен е мъжът й, и достатъчно глупава, за да му се възхищава.

— Може и да е прекалено умна за мене. А ти, Майлс? Доколкото си спомням, жени не ти липсваха.

— Черната работа никога не съм я вършил. Е, може ли човек да падне в прегръдките на жена, без да попада в ноктите й, а? — Той се засмя сдържано и кимна на сервитьорката да му донесе трета чаша кафе. — Синклер… — промърмори той. — Синклер… А бе ти да не си се оженил за издънката на Голямата компания? Да не е дъщерята на Хал Синклер?

— Точно тя е.

— Тогава приеми моите съболезнования. Той… убиха ли го, Бен?

— Твоята вечна деликатност, Майлс. Защо питаш?

— Съжалявам. Извинявай. Но с моя занаят не мога да избегна слуховете.

— Е, аз пък се надявах да осветлиш мен по този въпрос — казах аз. — Дали е убит, или не, нямам представа. Но ти не си първият, който ми подхвърля тази идея. Не виждам особен смисъл в това… Моят тъст така или иначе нямаше лични врагове, доколкото знам.

— Недей да го разглеждаш като лични отношения. Погледни го от политическа гледна точка.

— В какъв смисъл?

— Харисън Синклер беше известен като явен поддръжник на идеята да се помогне на Русия.

— Е, и?

— Мнозина не искат това.

— Естествено — казах аз. — Мнозина американци са против това да се хвърлят пари на руснаците… добри пари за лошите и така нататък. Особено във времена на глобални финансови трудности.

— Не това имам предвид. Има някои хора… не, по-добре да ги наречем сили, Бен… които искат Русия просто да рухне.

— Какви сили?

— Ами помисли си: Източна Европа е в тотална катастрофа. Пълна е с ценни естествени ресурси, а се раздира от разногласия. Мнозина източноевропейци тъкмо позабравиха сталинизма и вече отново жадуват за диктатура. Така че моментът да се вади рибата просто е назрял. Волтер ли беше казал „Светът е един огромен храм, посветен на разногласието“.

— Не разбирам напълно логиката ти.

— Германия, човече, Германия. Вълната на бъдещето. Скоро ще се изправим пред нова германска диктатура. И тя няма да дойде току-така, Бен. Това се планира от доста време и тези, които го планират, не искат да видят една възстановена, силна Русия. Помисли си колко доминираше немско-руското национално съперничество в двете световни войни на този век. Една слаба Русия осигурява съществуването на силна Германия. Може би… просто може би… твоят тъст, авторитетният защитник на една силна, демократична Русия, е виждал нещата в подобна светлина. Между другото, кой се очаква да го замести?

— Тръслоу.

— Хм, Алекс е малко опърничав, нали? Не бих казал, че е любимец на старите кучета. Няма да се учудя, ако и той вземе да падне в някое дере. Е, мен ме чака партия тенис. Нали знаеш, когато човек е ерген, трябва да поддържа форма. Напоследък вашите американки са станали прекалено взискателни.

 

 

След час, точно преди да се кача на „совалката“ за Бостън, оставих съобщение в офиса на Александър Тръслоу, че съм съгласен да се срещнем.