Джоузеф Файндър
Белязаният (69)

66.

— Не! — извика Моли. — Господи, не! Той е…

— Трябва да го спрем — прекъснах я аз.

Вече всичко съвпадаше. Всичко добиваше ужасяващ смисъл. Харисън Синклер — изненадващият таен свидетел — щеше да бъде убит. Цялата ирония на ситуацията блесна в съзнанието ми: Синклер, за когото всички смятахме, че е погребан, изведнъж се оказва жив — и сега, само след няколко часа, щеше да бъде убит.

— Боже мой — прошепна Моли. — Боже мой! Какво можем да направим?

Последното, което ми се искаше, бе да плаша Моли още повече. И двамата трябваше да запазим спокойствие и да мислим хладнокръвно.

— На кого можем да се обадим? На някой от сенатската комисия?

Поклатих глава.

— Прекалено опасно е. Не знаем на кого можем да се доверим.

— Някой от Управлението…

— Това пък е съвсем глупаво!

— Някой друг тогава. Някой приятел. Някой, който може да се яви на изслушването…

— И какво да направи? Да излезе срещу обучен убиец? Не, сами трябва да се справим.

Започнах да мисля на глас.

— Няма начин да отиде до Вашингтон с хеликоптера.

— Защо?

— Много е далече. Прекалено е далече. Хеликоптерът е твърде бавен.

— Монреал. Ако проверим разписанието на всички самолети от Монреал до Вашингтон…

— Едва ли — казах аз. — Съмнявам се, че ще използва редовен полет. По-вероятно е да се качи на чартърен самолет.

— Защо? Редовният полет не е ли по-безопасен?

— Да. Но един частен полет е много по-гъвкав. Аз бих използвал чартър. Е, добре. Да приемем, че вертолетчето го откарва до Монреал. — Погледнах часовника си. — Вероятно той вече е там.

— О, господи! Какво ще правим сега?

Погледнах отново часовника си и казах:

— Нямаме избор. Трябва да отидем във Вашингтон и да го спрем там.

— Но ние не знаем къде ще бъде!

— Разбира се, че знаем. Харт Билдинг, зала 216, където се провеждат изслушванията на комисията по външни работи.

— Но преди това? Нямаме никаква представа къде ще е преди това!

Беше права, разбира се. Единственото, на което можехме да се надяваме, беше да се появим на самото изслушване и да…

И какво?

Как, по дяволите, можехме да спрем баща й и да го защитим?

Решението, сетих се изведнъж, се намираше в собствената ми глава. Сърцето ми заби от възбуда и страх.

Няколко мига преди да загине така отвратително, Йохан Хесе, с прякор „Макс“, беше помислил, че друг убиец ще заеме неговото място.

Не можех да спра Харисън Синклер, но можех да спра убиеца.

Ако изобщо някой можеше да го направи, това бях аз.

— Обличай се — казах аз. — Измислих.

Беше четири и половина заранта.