Джоузеф Файндър
Белязаният (67)

64.

Какво казва човек в такъв момент?

Сякаш цяла вечност никой от нас не проговори.

Езерото беше спокойно, водата — стъклена и тъмна. Не се чуваше бръмчене на моторници, никакви човешки гласове, нито дори писък на птици. Дърветата не се поклащаха.

Моли плачеше и прегръщаше баща си толкова силно, сякаш искаше да го прекърши. Тя е висока, но той е още по-висок, затова трябваше леко да се наведе, за да могат да се прегърнат.

Гледах ги зашеметен.

Най-сетне промълвих:

— Едвам те познах с тази брада.

— Точно това е номерът, нали? — отвърна ми строго Харисън Синклер. След което ми намигна. — Предполагам, че сте се погрижили да не ви проследят?

— Постарах се.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Изведнъж Моли го пусна, отдръпна се и го зашлеви през лицето.

Той примигна.

— Проклет да си — изхлипа тя.

 

 

Във вилата беше тъмно и тихо. Усещаше се характерната миризма на къща, която дълго е стояла затворена. Миришеше на отдавна не палена камина, на камфор и нафталин. На плесен, боя и гранясало олио.

Двамата с Моли седяхме на малко диванче с избеляла от годините муселинова постелка и гледахме баща й, който се полюшваше на един брезентов стол, провиснал на въже от тавана.

Беше се преоблякъл в торбести къси гащи и морскосин пуловер. С изпънатите си напред крака, небрежно кръстосани в глезените, изглеждаше съвсем отпуснат, като мил домакин, приседнал на чашка мартини с приятелите, дошли да го посетят през уикенда.

Брадата му беше буйна и неподстригана. Бе придобил тъмен слънчев загар, вероятно от плуване и каране на лодка из езерото. Лицето му изглеждаше грубо и стегнато, с кожа като на стар моряк.

— Знаех си, че ще ме намерите — каза той. — Но не и толкова бързо. Пиер Лафонтен ми се обади преди няколко часа и ми каза, че някаква двойка го разпитвала за мен и за къщата.

Моли го изгледа озадачено и той поясни:

— Пиер е нотариус, кмет на Лак Тремблан, шеф на полицията и изобщо тукашният шеф. Освен това наглежда вилите. Стари приятели сме. Той се грижи за тази къща от години, откакто уредихме продажбата й — доста предвидливо впрочем — така общо взето, собствеността се покри, новият собственик изчезна и е невъзможно да се намери.

— Идеята впрочем не беше моя — продължи Хал. — Подхвърли ми я Джим Ейнджълтън. Още когато започнах да навлизам в тайния занаят, Джим настоя да си осигуря някакво място, където да мога да изчезвам, ако играта загрубее. Канада изглеждаше подходящо място. Тъй или иначе, Пиер я даваше под наем през лятото, а също и през зимата, по време на ски сезона от името на измислен канадски инвеститор, на име Стромболиън. Приходът покриваше поддръжката и неговото възнаграждение. Малкото, което оставаше, Пиер внасяше в застрахователна сметка. — Хал се подсмихна. — Пиер е много честен човек.

— Как можа! — избухна Моли. — Как можа да ме вкараш във всичко това?

— Виж, Снупчо… — почна баща й.

— По дяволите! Имаш ли си изобщо представа…

— Моли! — извика той. — Недей така! Нямах никакъв избор, не разбираш ли?

Той се наведе към дъщеря си. Очите му блестяха.

— Когато убиха скъпата ми Шийла, моята любов — да, Моли, ние се обичахме, но съм сигурен, че вие го знаете — тогава разбрах, че е само въпрос на часове, докато се доберат до мен. Разбрах, че трябва да се скрия.

— От Мъдреците — обадих се аз. — От Тръслоу и Тоби…

— И още цял куп други. И от техните наемници.

— И всичко това е свързано със събитията в Германия, нали?

— Много е сложно, Бен. Аз наистина нямам…

— Знаех, че си жив — намеси се Моли. — Разбрах го още в Париж.

В тона й се долавяше нещо стоманено, някаква спокойна убеденост и аз се извърнах към нея.

— Беше в писмото — продължи тя и ме погледна. — В него той споменаваше за спешна операция от апандисит, която го била принудила да прекара цялото лято с нас тук, на Тремблан.

— И? — подканих я аз.

— И… може и да звучи банално, но не си спомнях да съм забелязала белег от операция. Лицето беше доста обезобразено, но тялото не, и предположих, че щях да си го спомням, че щеше да е запечатано в паметта ми, на подсъзнателно ниво. Искам да кажа, че може би имаше, но не бях сигурна. Разбираш ли? И сигурно помниш, че се опитах да получа данни от аутопсията, но те се оказаха засекретени. По заповед на окръжния прокурор на община Феърфакс. Затова задействах няколко връзки.

— И затова поиска факс в Париж, нали така?

Тя кимна.

— Всеки патолог… поне всеки нормален патолог пази копие от работата си в собствения си сейф. Правят го, за да се предпазят от евентуални проблеми по-късно, за да могат да прегледат записките си и така нататък. Обадих се на един приятел в Масачузетс, който се обади на свой колега в Сибли, Вашингтон, където е била извършена аутопсията. Елементарно, нали? Оказа се невероятно лесно да заобиколиш каналите за сигурност в една болница, ако знаеш кои връзки да дръпнеш.

— И? — подканих я отново.

— Изпратиха ми по факса доклада от аутопсията. И разбира се, в него беше вписано наличие на апендикс. Точно в този момент се уверих, че където и да се намира татко, той не е под плочата на онзи гроб. — Тя се обърна към баща си. — И на кого е било онова тяло?

— Не и на някой за когото ще тъжат — отвърна баща й. — И аз си имам своите източници. — След което тихо добави: — Противна работа.

— Боже господи! — промълви Моли и сведе глава.

— Не е толкова ужасно, колкото си мислиш — каза той. — Просто внимателно подбран анонимен труп. Един от неидентифицираните трупове в градските болници, съвпадащ в общи линии по телосложение и възраст, и — което беше най-трудното — починал в добро физическо състояние. Странно колко много бездомници умират от какви ли не незначителни заболявания.

Моли кимна, усмихна се гневно и попита с горчивина:

— И кое е по-малко странното?

— Лицето е било без значение — казах аз. — Тъй като все едно е щяло да се обезобрази при катастрофата, нали така?

— Да — отговори Синклер. — Всъщност то беше обезобразено преди катастрофата. В погребалния дом нямаха никаква представа, че не работят върху лицето на истинския Харисън Синклер. Те просто получиха снимката ми, на която да възпроизведат външните белези. Независимо дали тялото ще бъде изложено, или не, те обичат да възстановяват трупа във възможно най-приемлив вид.

— Татуировката на рамото — прекъснах го аз. — Бенката на брадичката…

— Лесно се прави.

Моли изслуша мълчаливо тази суха размяна на подробности между мен и баща си и се намеси отново, с разтреперан от горчивина глас:

— Ах, да! Тялото е било в ужасно състояние! — Очите й светеха от гняв. — Приличаше на татко, разбира се, но дали някой от нас го погледна отблизо? Можехме ли да понесем да го погледнем отблизо в този момент и при тези обстоятелства?

Тя ме загледа втренчено, но същевременно не гледаше в мен, гледаше през мен. Тонът й звучеше неприятно. Монотонен, със стоманени нотки, гневен и изпълнен със сарказъм.

— Завеждат те в моргата, отварят ти едно чекмедже и дръпват ципа на калъфа, в който е поставено тялото. Виждаш някакво лице, отчасти обезобразено от сблъсъка, но виждаш достатъчно, за да си кажеш „Да, това е собственият ми баща, ето това е неговият нос, доколкото мога да съм сигурна, доколкото ми се ще да го погледна, това е част от устата му. Господи!“. И си казваш „Ето, виждам собствената си плът и кръв, онзи, който ме е заченал. Онзи, дето ме носеше на гръб и го яздех на конче, но аз не искам да го запомня в този вид, а ето, те ме карат да го гледам, затова го поглеждаш на уж, ето, видях го, махнете го от очите ми!“.

Баща й я гледаше, без да каже нищо. Очите му бяха тъжни.

Моли беше права, разбира се. Знаех, че не е толкова трудно, като се използват лицеви маски и така нареченият „реставрационен акт“ да се направи така, че един труп да заприлича на друг.

— Брилянтно — промълвих аз, искрено впечатлен, макар и все още зашеметен.

— Не го приписвай на мен — каза Синклер. — Идеята дойде от нашите стари противници в Москва. Спомняш ли си за онзи случай, който цитират в лекциите във Фермата? От средата на шестдесетте, когато руснаците погребват в Москва в открит ковчег високопоставен офицер от разузнаването на Червената армия?

Кимнах.

Той продължи, обръщайки се към дъщеря си:

— Ние пратихме наши хора под предлог, че искаме да изразим почитта си, но всъщност за да разберем кои ще присъстват на погребението, да направим снимки и прочее. Всъщност офицерът от Червената армия беше един от скъпоплатените американски двойни агенти цели дванадесет години. — Той се засмя. — А след това, след осем години, се оказа, че човекът си е жив и здрав. Цялата работа беше много добре замислен ход на съветския контрашпионаж, добро ужилване от тяхна страна. Очевидно бяха направили маска на нашия двоен агент — когото междувременно бяха превърнали в троен агент — и я бяха поставили върху труп, който им е бил подръка. В онези дни, в добрите стари времена на Брежнев, за шефовете им в шпионажа беше нищо работа да застрелят някой, който им трябва, тъй че може би са разпратили заповед да им се намери тяло, отговарящо на съответните описания… не знам.

— Нямаше ли да е по-лесно — обадих се аз, — ако просто се кажеше, че си изгорял толкова лошо при катастрофата, че не е останало нищо за идентифициране?

— По-лесно — отвърна Синклер, — но и по-рисковано. Едно неидентифицирано тяло винаги събужда подозрения.

— А снимката? — попита Моли. — Ти с… с прерязаното гърло?

— Днес — отвърна Синклер — и това не е невъзможно. Чрез една стара връзка от медийната лаборатория в Масачузетския…

— Ясно — казах аз. — Дигитално ретуширане.

Той кимна. Моли ни погледна озадачено.

— Спомняш ли си как преди няколко години в „Нешънъл Джиографик“ бяха разместили пирамидите на една снимка? — казах й. — За да изглеждали по-добре.

Тя поклати глава.

— Е, това предизвика големи спорове в някои кръгове — казах аз. — Все едно, днес снимките могат да се ретушират по такъв начин, че изобщо да не се забелязва.

— Така е — каза Синклер.

Аз продължих:

— Така че фокусът на вниманието да бъде не дали ти наистина си бил убит, а как.

— Е — каза Моли на баща си, — ти ме изигра. Смятах, че си загинал, знаех, че гърлото ти е било прерязано преди катастрофата, знаех, че собственият ми баща е бил убит брутално! А ти си бил тук през цялото време и най-спокойно си плуваш из езерото! — Гласът й стана отново по-силен, по-ядосан. — Това ли беше целта? Това ли беше целта? Да накараш мен да си мисля, че си убит? Това ли беше? Да причиниш всичко това на собствената си дъщеря?

— Моли… — опита се да я прекъсне баща й.

— Да съсипеш собствената си дъщеря! Това ли искаше?

— Моли! — извика той почти отчаяно. — Изслушай ме! Моля те, изслушай ме. Трябваше да спася живота си.

После си пое дълбоко дъх и започна да разказва.