Джоузеф Файндър
Белязаният (61)

58.

Не си спомнях очите му. Оказаха се воднисти сиво-сини, раними очи, които не можеха да принадлежат на специалист от КГБ по „мокри поръчки“. На човека, който бе прострелял красивата ми млада жена, без да се замисли.

Спомнях си само тънкия червен белег, кичура черна коса и гъвкавата му походка.

Един кандидат-дезертьор от КГБ. В Париж се представя под името „Виктор“ и предлага да ни продаде информация. Информация, на която, според собствените му твърдения, се бил натъкнал в архивите им в Москва. Нещо, свързано с кодовото име Свраката.

Иска да избяга. В замяна на това иска закрила, безопасност, удобства, всички онези неща, с които ние, американците, сме известни, че осигуряваме на дезертиращи шпиони, сякаш сме някакъв Дядо Коледа в разузнаването.

Говорим. Срещаме се на Фобур Сен Оноре. Отново се срещаме в тайна квартира. Той ми обещава някакъв земетръсен, наистина експлозивен материал от папката на Свраката. Той е заинтересован да я приберем. Той е твърде заинтересован от Свраката.

Уговаряме се да се срещнем в моето жилище. Смятам, че там е безопасно, защото Лаура я няма. Пристигам със закъснение. От входа притичва и изчезва човек с груба вълнена риза и черен перчем. Надушвам кръв, остра, метална миризма, топла и кисела, от която стомахът ми се обръща, миризма, която ми крещи, все по-силно и по-силно, докато се катеря по стълбите.

Може ли наистина да е Лаура? Невъзможно е, просто не може да бъде — това сгърчено тяло, бялата коприна на нощницата, голямото кърваво петно… Това е нереално, не е възможно! Лаура е извън града, тя трябва да е в Живерни. Това не е тя, не може да е тя…

Губя разсъдъка си.

И Тоби. Сгърченият на пода Тоби. Едва дишащ, парализиран за цял живот.

Аз го направих.

Аз причиних това и на двамата. На своя наставник и приятел. И на жената, която обожавах.

 

 

Виктор огледа късчето от плика и вдигна поглед. Сиво-сините му очи ме изгледаха с нещо, което не можех да преценя какво е. Страх? Или хладнокръвно равнодушие? Можеше да е всичко.

След това той каза:

— Моля, заповядайте.

Двамата, „Виктор“ и жената с уродливото лице, седяха един до друг на тясното канапе. Стоях изправен, с насочен към тях пистолет, почервенял от гняв. Встрани от мен работеше голям цветен телевизор, чийто звук бе намален. Показваха някаква стара американска комедия.

Мъжът заговори пръв, на руски.

— Не аз убих жена ви — каза той.

Жената — неговата съпруга? — седеше, свила треперещи ръце в скута си. Не можех да се насиля да погледна лицето й.

— Как се казвате? — попитах аз, също на руски.

— Вадим Берзин — отговори мъжът. — А това е Вера. Вера Ивановна Берзина. — Той бавно кимна към седналата от дясната му страна жена.

— Вие сте „Виктор“ — казах аз.

— Бях. Няколко дни се наричах така.

— Тогава кой сте всъщност?

— Знаете кой съм.

Наистина ли знаех? Какво ли изобщо знаех за този преждевременно състарен мъж?

— Очаквахте ли ме?

Вера затвори очи или по-скоро те сякаш се скриха сред уродливите отоци от плът. Бях виждал такова лице преди, сега си спомних, но само на снимки и по филми. „Човекът слон“, един много силен филм, основаващ се на истинската история на Човека слон, англичанина Джон Мерик, ужасно обезобразен от неврофиброматоза, болестта на Фон Реклингхаузен, която може да доведе до кожни тумори и деформации. От това ли страдаше тази жена?

— Очаквах ви — каза мъжът.

— Но не се боите да ме поканите в жилището си?

— Не съм убил жена ви.

— Няма да се изненадате, че не ви вярвам, нали?

— Не — отвърна той и се усмихна тъжно. — Няма. — Помълча и добави: — Можете да ме убиете, или и двама ни, още сега. Можете много лесно да ни убиете, ако поискате. Но защо ви е? Защо да ни убивате преди да сте чули онова, което имам да ви кажа?

 

 

— Живеем тук — каза той, — откакто рухна Съветският съюз. Откупихме си измъкването, както много други наши другари от КГБ.

— Платили сте подкуп на руските власти?

— Не, платихме на вашето Централно разузнавателно управление.

— С какво? Със скътани долари?

— О, стига. И да сме свили по някой и друг долар за толкова години, това е нищо в сравнение с мащабите и финансовото благополучие на Централното разузнавателно управление. На тях не са им нужни нашите мърляви долари. Не, откупихме се със същата валута, с която го направиха всички бивши служители на КГБ…

— Разбира се — казах аз. — Информация. Разузнавателни данни, откраднати от досиетата на КГБ. Като всички останали. Изненадан съм, че сте намерили заинтересовани купувачи след всичко онова, което направихте.

— Ах, да — отвърна Берзин със сардонична усмивка. — Аз се опитах да вкарам в клопката един интелигентен млад офицер от ЦРУ, на когото Москва имаше зъб. Затова инсценирах дезертиране, извън протокола, нали?

Не отговорих нищо и той продължи:

— Явявам се на срещата, но понеже младия офицер от ЦРУ го няма, а видите ли, отмъщението не подбира, взимам, че убивам жената на младия офицер от ЦРУ и ранявам по-стария му колега. Такава ли е работата?

— Горе-долу.

— Хубава басня.

За малко бях свалил пистолета, но сега отново бавно го насочих към него. Убеден съм, че много малко неща предизвикват чуждата откровеност в такава степен, както насоченото заредено оръжие в ръцете на човек, който умее да го използва.

— Оставете го да говори! — извика жена му с неочаквано ясен, властен контраалт.

Погледнах бързо обезобразеното й лице, след което отново извърнах поглед към съпруга й. Той не изглеждаше ни най-малко изплашен. Напротив, беше едва ли не развеселен, сякаш ситуацията го забавляваше. Но после изразът му отново стана гробовен.

— Истината — каза той — е следната. Когато се озовах във вашия апартамент, бях посрещнат от по-възрастния ви колега, Томпсън. Но не знаех кой е той.

— Невъзможно!

— Не! Никога не бях го срещал, а вие не ми бяхте казали кой ще е с вас. От съображения за секретност, предполагам. Той ми каза, че му е възложено да ме разпита и че разпитът трябва да се проведе веднага. Аз се съгласих. Казах му за досието на Свраката.

— Което означава?

— Източник в американското разузнаване.

— Съветска къртица?

— Не. Просто източник.

— С кодово име Сорока? — използвах руската дума.

— Да.

— Това е ваше кодово име. На КГБ.

В КГБ по традиция за кодови имена се използваха имената на птици.

— Да, но пак ще ви кажа: не беше къртица в точния смисъл на думата. Не беше проникнал в средите ви наш агент. По-скоро ваш сътрудник, решил в един момент да се обърне, да мине на наша страна, поне дотолкова, че да ни бъде от полза.

— И Свраката беше…?

— Свраката, както се оказа, беше самият Тобаяс Томпсън. Разбира се, аз нямах никаква представа, че се обръщам към самия източник, тъй като не знаех истинското му име — в това отношение документацията на КГБ е твърде раздробена. И представете си ме мен, обясняващ за някаква папка, която искам да изтъргувам, за твърде деликатна съветска операция, а точно пред мен стои същият този агент, слуша ме с огромен интерес, докато аз се опитвам да му продам информация, която ще издуха цялото му прикритие.

— Боже мой! — казах аз. — Тоби!

— И изведнъж той освирепя. Скочи срещу мен, извади пистолет със заглушител и настоя да му дам документа. Е, не бях толкова глупав, че да го взема със себе си. Не и преди да се спазарим. Казах му, че не го нося. И той вече се канеше да ме убие — поне така мисля, но в стаята ненадейно влезе една жена. Красива жена, облечена в бяло, бяла нощница.

— Да. Лаура.

— Тя беше чула всичко. Всичко, което бях казал аз и което беше казал той. Каза ни, че спяла в съседната стая, че й е било зле и че гласовете ни я събудили. И след това изведнъж всичко се обърка. Възползвах се от появата й, за да стана, да се опитам да се спася. Докато тичах, измъкнах собствения си револвер, за да се защитя, но Томпсън ме простреля в крака. Стрелях и аз, след това изскочих в коридора и се смъкнах по стълбището. Успях да се измъкна.

Единственото, което ми се искаше, бе да седна и да се сгуша на пода, да потърся утеха в съня, но точно сега ми бяха потребни всички резерви на волята ми. Вместо това се отпуснах на креслото до мен, натиснах предпазителя и продължих да го слушам безмълвно.

— Докато тичах по стъпалата — продължи Берзин, — чух втори изстрел и разбрах, че той или се е самоубил, или е убил жената.

Забелязах, че очите на обезобразената старица са затворени — всъщност бяха затворени така през по-голямата част от неговия разказ. Последва дълго, дълго мълчание. Чух далечното бръмчене на коли по улицата, рев на мотор, смях на деца.

Най-сетне успях да проговоря.

— Много правдоподобна версия — казах.

— Да — каза Берзин. — И единствено вярната.

— Но нямате никакво доказателство.

— Така ли? Успяхте ли да разгледате отблизо тялото на жена си?

Не отговорих. Не бях събрал сили да огледам трупа на Лаура.

— Точно така — добави Берзин тихо. — Но ако човек с познания в балистиката е проучил раните, е могъл да открие, че изстрелът е произведен от оръжието, принадлежащо на Джеймс Тобаяс Томпсън.

— Лесно е да се каже — казах аз. — След като е в земята от петнадесет години.

— Трябва да има някакви доклади.

— Сигурен съм, че е имало. — Не добавих, че аз самият така и не получих достъп до тях.

— В такъв случай разполагам с нещо, което ще ви се стори полезно, и ако ми позволите да го взема, ще мога да изплатя дълга си към Харисън Синклер. Вашият тъст, нали?

— Той ли ви помогна да се измъкнете от Москва?

— Кой друг би имал такова влияние?

— Но защо?

— Вероятно за да мога един ден да ви разкажа тази история. Това нещо е върху телевизора.

— Какво е то?

— Нещото, което искам да ви покажа. Да ви го дам. Върху телевизора е.

Извърнах леко глава и погледнах към телевизора, който в момента показваше повторение на сериала „Спешно отделение“. Върху дървената му кутия имаше куп неща: бюст на Ленин, какъвто можете да си купите навсякъде из улиците на Москва. Лакирана декоративна чиния, която, изглежда, се използваше за пепелник. Малка купчина стихосбирки на Александър Блок и Ана Ахматова, на руски, публикувани в бившия Съветския съюз.

— То е в Ленин — ухили се той. — Владимир Илич знае всичко.

— Не мърдайте — казах, приближих се до телевизора и повдигнах малката куха чугунена глава. Обърнах я. Един печат в основата й казваше „БЕРЬОЗКА, 4.31“, което означаваше, че е закупена от бившите валутни магазини в СССР за четири рубли и тридесет и една копейки — доста прилична сума навремето.

— Вътре е — каза той.

Разклатих бюста и нещо вътре прошумоля. Извадих запушалката и отвътре изпадна малък продълговат предмет. Взех го и го разгледах внимателно.

Микрокасета.

Погледнах въпросително Берзин. В съседната стая кучето, сигурно беше вързано, започна да ръмжи.

— Вашето доказателство — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

След като не отговорих нищо, той продължи:

— Носех жица.

— На улица „Исакоб“?

Той кимна.

— Тази касетка, записана в Париж преди петнадесет години, откупи свободата ми.

— И защо, по дяволите, сте носили жица? — Хрумна ми възможен отговор, но не виждах смисъл. — Вие всъщност не дезертирахте, нали? Вие сте работили за КГБ дори тогава, нали? И сте ни подхвърляли подвеждаща информация?

— Не! Това беше за защита!

— За защита? От кого? От хората, при които сте искали да избягате? Това е безсмислено!

— Не… слушайте! Това микрозаписващо устройство ми беше осигурено от Лубянка за евентуални „провокации“, клопки и други подобни. Но тогава го носех, за да се предпазя. За да запиша всяко обещание, уверенията, дори заплахите. Защото, ако възникнеше спор какво ми е било обещано, това щеше да бъде моята дума срещу вашата. Разбирах, че ако разполагам със запис, все ще имам някаква полза. С какво друго разполагах, как мислите?

Той хвана ръката на жена си, която, както забелязах, също бе обезобразена с малки тумори, макар и не толкова ужасно, колкото лицето й.

— Това е за вас. Запис на моята среща с Томпсън. Това е доказателството, което ви трябва.

Приближих се като зашеметен до двойката старци, дръпнах един стол и седнах. Не ми беше никак лесно, като се имаше предвид замаяният ми мозък, но се наведох, съсредоточих се, фокусирах вниманието си, докато не ми се стори, че чувам нещо. Ту сричка, ту фраза, след което вече бях почти сигурен, че мога да доловя нещо. Бях сигурен, че съм се настроил към неговите отчаяни, тревожни мисли, които почти крещяха в главата ми.

Спокойно и методично произнесох на руски:

— Много важно за мен е дали ми казвате истината за всичко това — за жена ми, за Томпсън, за всичко.

— Разбира се, че ви казвам истината! — каза той.

Не реагирах. Вслушах се. Тишината в стаята се нарушаваше само от ръмженето на кучето зад стената… а след това нещо нахлу в съзнанието ми.

„Конечно я говорю вам правду!“ (Разбира се, че ви казвам истината!)

Той ли бе това наистина? Дали го мислеше? Или просто се канеше да го каже? Това са две различни неща. Какво ми даваше основание да смятам, че мога да различа истината?

Колебаех се и затова се оказах неподготвен да възприема следващото, което чух.

Женски глас, мек и дълбок, контраалт, но неизговорен.

Мисловен глас, спокоен и уверен.

„Чувате ме, нали?“

Погледнах жената. Очите й бяха все така затворени, потънали сред ужасните отоци и тумори. Малката й уста сякаш се беше извила леко в грубо подобие на усмивка. Тъжна, разбираща усмивка.

Помислих си „Да, чувам“.

И кимнах и се усмихнах.

Усмивката й се стопи и после чух: „Ти можеш да ме чуеш, но аз не мога да чуя теб. Нямам способността, която имаш ти. Трябва да ми говориш на глас“.

— Лентата… — почна Берзин, но жена му постави пръст на устните си за да го спре и той млъкна.

Тя отново се усмихна, затворила очи.

„Знам за тези неща. Знам за проектите на Джеймс Тобаяс Томпсън.“

— Откъде? — попитах аз.

„Докато моят съпруг служеше в Париж, мен ме държаха в Москва. Често го правеха — държат мъжа и жената разделени, за да могат да упражняват натиск върху хората си. Моята работа, така или иначе, беше много важна. Твърда важна за мен, за да се откажа. Бях главен секретар на трима поредни председатели на КГБ. Всъщност бях пазачът на портите. В ръцете ми бяха всичките им секретни документи, цялата им кореспонденция.“

— Значи вие сте намерили досието на Свраката.

„Да, както и много други досиета.“

— Какво става? — попита озадачено Берзин.

— Вадим, моля те — отвърна жена му. — Замълчи за малко. После ще ти обясня.

След което продължи. Мислите й бяха ясни и разбираеми, също като външния й глас.

„През целия си живот съм я имала тази болест. — Ръката й се пресегна към лицето. — Но на четиридесет болестта нападна лицето ми и аз скоро се оказах… неподходяща… да заемам толкова публична длъжност. Председателите и техните преки подчинени вече не можеха да ме гледат. Така, както и за вас гледката на лицето ми е непоносима. Затова ме махнаха от тази длъжност. Но преди да напусна управлението отнесох със себе си един документ, който се надявах, че най-малкото ще помогне на Вадим да избяга на Запад. И когато той се върна в Москва, му го предадох.“

— Но как — настоях аз, — как сте разбрали за… за мен?

„Не знаех. Предполагах. Разбрах, че проектът на Томпсън има развитие. Никой в щаба на Първо главно управление в Ясенево не вярваше, че такова нещо е възможно. Но аз вярвах, че е възможно. Не знаех дали той някога ще успее. Но знаех, че е възможно. Това, което притежавате, е забележително, забележително.“

— Не — отвърнах аз. — Ужасно.

Но преди да успея да й го обясня, тя си помисли: „Бащата на жена ви ни измъкна от Русия. Щедра и благородна постъпка от негова страна. Но ние имахме да предложим много повече от тази лента“.

Свъсих вежди и тихо промълвих:

— Какво?

Мислите й продължиха да текат, безстрастни и ясни.

„Този човек, Томпсън. Вашият наставник. Свраката. Той продължи да докладва в Москва. Знам това. Видях докладите му. Той ни каза за хора вътре и извън ЦРУ, които планират да заграбят властта. Които взаимодействат с германците. Трябва да го намерите. Томпсън ще си признае. Той съжалява за това, което е направил. Ще си признае…“

Ръмженето на кучето изведнъж премина в остър, силен лай.

— Нещо става — каза Берзин. — Пуснете ме да видя…

— Не — казах аз.

Лаят се усили, стана по-бърз и по-настоятелен.

— Нещо става! — повтори Берзин.

Лаят се изроди в ужасен, разкъсващ слуха вой, после в стон, почти човешки, почти вик.

След което настъпи ужасяваща тишина.

Стори ми се, че чух нещо, някаква мисъл. Моето име, помислено в паника, някъде наблизо.

И разбрах, че кучето е брутално заклано.

И че наред сме ние.