Джоузеф Файндър
Белязаният (60)

57.

По бузите на Моли потекоха сълзи. Не знаех откъде да започна, какво по-напред да я попитам. Само я прегърнах, притиснах я в дълга прегръдка и дълго не промълвих нищо. Усещах как потръпва от тихо хлипане. Едва след няколко минути дишането й стана малко по-равномерно и тя се отдръпна от мен. Очите й грееха, сякаш за малко се беше превърнала отново в онова четиригодишно момиченце от снимката.

— Защо? — промълви най-после тя.

— Защо… кое?

Очите й се вдигнаха към лицето ми, зашариха по него, а тя продължаваше да мълчи, сякаш се опитваше да реши сама какво точно има предвид.

— Снимката — промълви тя.

— Послание. Какво друго може да бъде?

— Не мислиш ли, че може да е… просто дар… от сърце?

— Ти ми кажи, Моли. Това присъщо ли му е?

Тя подсмръкна и поклати глава.

— Татко беше чудесен, но не можеш да го наречеш безхитростен. Мисля, че беше се научил да бъде потаен от своя приятел, Джеймс Джизъс Ейнджълтън.

— Окей. И къде точно в Канада се намира тази бабина къща?

Тя отново поклати глава.

— Господи, Бен! Та аз бях само на четири години. Там сме били само едно лято. Буквално нямам никакъв спомен.

— Мислѝ — казах аз.

— Не мога! Какво има да мисля? Не знам къде е! Някъде във френска Канада, може би в Квебек. Господи!

Обхванах с ръце лицето й, вдигнах го и я загледах право в очите.

— Какво пра… престани, Бен!

— Опитай се поне!

— Да се опитам… ей, я чакай. Нещо се разбрахме. Ти… ти ми обеща… че няма да се опитваш да четеш мислите ми.

„трем… трембъл… тремблинг?…“

Беше само фрагмент, някаква дума или звук.

— Ти трепериш^[1] — казах аз.

Тя ме погледна озадачено.

— Не. Не треперя. Какво…

— Трембъл. Тремблинг.

— Какво пра…

— Съсредоточи се! Тремблинг. Трембъл. Трем…

— За какво ми говориш?

— Нямам представа — казах аз. — Не, всъщност имам. Чух те. Ти си го помисли.

Тя ме погледна в очите, едновременно с гняв и упование. После, само след миг, каза:

— Наистина нямам никаква представа.

— Опитай. Мисли! Трембли? Канада. Баба ти. Трембли или нещо подобно? Как се казваше баба ти?

Тя поклати глава.

— Баба Хейл. Хелън. Дядо се казваше Фредерик. Никой в рода ни не се казва Трембли.

Въздъхнах отчаяно…

— Окей. Трем. Канада. Тремблинг. Канада…

„… тромблон…“

— Има още нещо — казах аз. — Ти си мислиш… или може би вокализираш подсъзнателно… нещо, някаква мисъл, някакво име, нещо, за което съзнанието ти не е съвсем наясно.

— Какво искаш да…

Нетърпеливо я прекъснах.

— Какво е Тромблон?

— Какво?… О, Боже мой!… Тремблан. Езерото Тремблан!

— Къде?

— Езеро в Квебек. Спомних си. Лак Тремблан. Под голяма, красива планина, която се казва Мон Тремблан. Къщата й беше на езерото Тремблан. Как успя да отгатнеш?

— Ти си го спомни. Недостатъчно, за да го изречеш, но все едно, то беше там, в мозъка ти. Може би си чувала това име десетки пъти и си го запаметила.

— И смяташ, че това е важно?

— Смятам, че е съдбоносно. Смятам, че тъкмо затова баща ти е оставил снимка от място, което никой, освен теб не би могъл да разпознае. Място, което сигурно не би могло да се намери в никакви записки или документи. Тъй че ако някой друг се беше добрал до тази кутия, да стигне до задънена улица. Най-многото което всеки друг, освен теб, би могъл да постигне, е да разпознае теб и родителите ти, но от там нататък ще блокира.

— Аз също почти бях блокирала.

— Предполагам, че се е надявал по някакъв начин да го събудиш в ума си, да го изровиш от дълбините на паметта, нещо такова. Сигурен съм. Баща ти го е оставил, за да го откриеш единствено ти.

— И…

— И да отидеш там.

— Смяташ ли, че там са… документите?

— Изобщо не бих се изненадал — казах и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш?

— Не трябва да губим нито минутка.

— Къде? Къде отиваш?

— Ти остани тук — казах аз.

— Мислиш ли, че тук съм в безопасност?

— Ще кажа на управителя на банката, че се налага да използваме тази стая до довечера. Да не пускат никого вътре. Ако се налага да платим наем за ползването й, ще го платим. Заключена стая в трезора на банка — не бихме могли и да мечтаем за нещо по-безопасно… поне в момента. — Тръгнах към изхода.

— Къде отиваш? — извика Моли след мен.

Вместо отговор вдигнах късчето от плика.

— Почакай. Ще ми трябва телефон. Телефон… и факс машина.

— За какво?

— Просто го уреди, Бен.

Погледнах я изненадан, кимнах и излязох.

 

 

Rue du Cygne — улица „Лебед“ — бе малка тиха уличка зад голямото централно пазарище на Париж, мястото, което Емил Зола е нарекъл „le ventre de Paris“ — търбухът на Париж.

Номер 7 се оказа занемарена жилищна кооперация, тромава, мрачна и мръсна. Вратата на апартамент 23 беше от дебели, грубо сковани дъски, някога боядисани с бяла, отдавна посивяла боя.

Отвътре чух басовия лай на голямо куче. Приближих се и почуках.

След дълга пауза, през която кучето залая по-сърдито и настойчиво, чух нечии бавни стъпки, тътрене на стар мъж или жена, подрънкване на метална верига.

Вратата се отвори.

За миг, за частица от секундата ми се стори, че гледам някакъв филм на ужасите — стъпките, дрънкането на веригата — и лицето на съществото, което се възправи сред сумрака на антрето.

Беше жена. Прегърбена старица с дълга сива коса, събрана на тила с разхлабена превръзка. Лицето й беше неописуемо отвратително — цялото в буци, издутини и мехури, обграждащи две кротки очи и малки деформирани устни.

Стоях безмълвен. Дори и да намерех сили да проговоря, не разполагах с име, не разполагах с нищо, освен с адрес. Пристъпих напред и безмълвно й показах пожълтялото парченце от плика. Зад нея, от дълбините на тъмния апартамент, кучето се късаше от лай.

Тя също така безмълвно хвърли поглед към листчето, после се обърна и изчезна.

След няколко секунди на вратата се показа мъж. Около седемдесетгодишен. Приличаше на развалина, но все още ходеше с пъргава походка, а дългият тънък белег на едната му буза по линията на челюстта, някога отвратително, пламтящо червен, сега се бе превърнал в бледа следа. Изминалите петнадесет години го бяха променили до неузнаваемост. Но само почти.

Никога нямаше да забравя лицето и фигурата на този мъж, защото ги бях виждал непрекъснато в кошмарите си, нощ след нощ.

Това бе човекът, когото бях видял да се измъква от улица „Жакоб“ преди петнадесет години.

— Значи — промълвих толкова спокойно, че чак се учудих — ти си човекът, който уби жена ми.