Джоузеф Файндър
Белязаният (5)

2.

Много рано на следващата заран закусвах в Харвард Клъб с моя шеф Бил Стърнс.

Точно тогава разбрах, че неочаквано съм изпаднал в сериозна беда.

Стърнс закусваше там всяка заран. Госпожа Стърнс, домакиня с болнав вид, явно не правеше нищо друго, освен да ходи като доброволка в Музея на изящните изкуства. Допусках, че спеше до късно, с маска на очите, и че след като двете им хлапета бяха напуснали семейното гнездо, поемайки по своя предопределен път на богаташки бостънски издънки (Диърфилд, Харвард, банково инвестиционно дело, алкохолизъм), Бил Стърнс не беше закусвал в дома си нито веднъж.

Масата му в Харвард Клъб беше винаги една и съща, срещу широкия прозорец, гледащ над града. Поръчваше си неизменните, бъркани специално за него яйца (Стърнс смяташе модното за края на двадесети век избягване на холестерола за временна прищявка, подобно на политическите увлечения през шестдесетте години). Понякога се хранеше сам, прелиствайки „Уолстрийт Джърнъл“ и „Бостън Глоуб“, друг път в компанията на един-двама от старшите съдружници, за да обсъдят бизнеса и голфа.

От време на време, макар и доста рядко, в тази компания бях включван и аз. Ако подозирате, че сме се увличали в конспираторско дърдорене между стари кучета от мрежата на Централното разузнавателно управление, ще ви кажа определено, че двамата с Бил Стърнс си говорехме изключително за спорт (от който разбирах само дотолкова, че да пускам шеги) или за недвижимо имущество. Понякога, както например тази заран, имаше някаква тема с изключителна важност, която Бил държеше да обсъдим.

Стърнс е от хората, които минават за добродушни, докато не ги опознаеш. Наближава шестдесетте, побелял е, с червендалесто лице, носи папийонка и си има коремче. Костюмите му от по две хиляди долара, купувани само от „Луис“, изглеждат така, сякаш са извадени от някоя стара ракла.

Истината е, че след двете кошмарни, жестоки години на тайна служба за ЦРУ намирах безопасната си правна кариера в „Пътнам & Стърнс“ за твърде спокойна и вдъхваща увереност. Но в „Пътнам & Стърнс“ бях нает тъкмо заради предишната си служба в ЦРУ. Бил Стърнс беше някогашният Главен инспектор на Централното разузнавателно управление, под началничеството на легендарния Алън Дълес, директора на Централното разузнаване от 1953 до 1961 година.

Когато преди девет години постъпих на работа в „Пътнам & Стърнс“, дадох ясно да се разбере, че въпреки миналото ми в разузнаването, ще отказвам да имам каквото и да било общо с ЦРУ. „Кратката ми кариера в ЦРУ е минало — казах тогава на Бил Стърнс, — и точка.“ Стърнс, в интерес на истината, сви театрално рамене и отвърна „Че кой пък ти говори за ЦРУ?“. Убеден съм, че жестът му бе придружен от намигване. Мисля, че е очаквал с времето да стана по-отстъпчив, защото за мен това щеше да е лесно. Той знаеше, че Управлението се чувства много по-удобно, когато си има работа със свои хора, че ще ми бъде оказван всевъзможен натиск да върша каква ли не адвокатска работа за Управлението и че в края на краищата ще клекна. В противен случай какъв е смисълът един бивш полеви агент да бъде наеман на работа в компания на стари кучета като „Пътнам & Стърнс“? Отговорът, разбира се, беше в парите, които бяха значително повече от онова, което можеше да ми предложи всяка друга фирма.

Не знаех защо Бил Стърнс ме е поканил на закуска, но силно подозирах, че има нещо. Заех се с топлата си кифла с пълнеж от боровинки. Вече бях изпил доста кафе и прецених, че нещо твърдо в стомаха ще ми подейства добре. Винаги съм мразел деловите закуски. Убеден съм, че Оскар Уайлд е имал всички основания да каже, че само скучните хора се държат брилянтно по време на закуска.

Когато ни сервираха, Стърнс извади от куфарчето си един брой на „Бостън Глоуб“ и каза:

— Предполагам, че си чел за „Фърст Комънуелт“.

Тонът му веднага ме разтревожи.

— Днес не съм чел „Глоуб“ — казах аз.

Той ми го плъзна през масата.

Огледах първата страница. Точно под прегъвката имаше заглавие, от което тутакси ме втресе.

„ФИНАНСОВА КЪЩА ЗАТВОРЕНА ОТ ФЕДЕРАЛНОТО ПРАВИТЕЛСТВО“ — гласеше то. И отдолу, с по-малки букви: „АВОАРИТЕ НА «ФЪРСТ КОМЪНУЕЛТ» СА БЛОКИРАНИ“.

„Фърст Комънуелт“ беше малка финансова къща в Бостън, която управляваше всичките ми пари. Въпреки помпозното си име, тя бе дребна фирма за финансови инвестиции, държеше се от един мой добър познат и имаше само неколцина клиенти. Това беше фирмата, която изплащаше всеки месец ипотечните ми кредити, мястото, където бях вкарал буквално всичките си пари.

До тази заран.

За разлика от Стърнс, аз не съм богат. Бащата на Моли беше оставил незначителна парична сума в брой, няколко ценни книжа и акции на приносител, както и нотариалното на своята къща в Александрия, която бе ипотекирана до покрива. Освен това беше оставил, странно защо, подписан саморъчно от него и заверен от нотариус документ, чрез който удостояваше Моли с пълни и абсолютни права да ползва всички негови банкови сметки, извън и в страната, според закони… и така нататък… Подробностите могат да ти задръстят мозъка, както е с повечето подробности, свързани с имущественото и застрахователно право. Казвам „странно“, понеже като единствена жива наследница на Харисън Синклер, тя автоматично получаваше горните права. Какво пък, сигурно Синклер е бил прекалено грижлив човек.

Що се отнася до мен, той ми беше оставил само едно нещо: екземпляр от мемоарите на директора на ЦРУ Алън Дълес с личен автограф. Беше пълното издание и надписът гласеше „На Хал, с дълбока възхита. Алън“. Много мил жест от страна на Синклер, но едва ли представляваше голяма ценност.

Когато преди няколко години почина баща ми, от него наследих малко над един милион долара, които след имуществените данъци тутакси се стопиха на половин милион. Прехвърлих цялата тази сума във „Фърст Комънуелт“ заради добрата й репутация. Познавах шефа на фирмата, Фредерик Осбърн, по прякор Док, покрай няколко правни сделки и той винаги ме беше поразявал с практичността си. Нали казват „Никога не яж в заведение, наречено «При мама», и не играй карти с тип, който се казва Док“. Стара приказка, но си е вярна и до днес.

Сигурно се чудите защо човек като мен, който би трябвало да е практичен, е решил да вложи всичките си пари на едно място. Ако трябва да сме честни, аз самият също често съм се чудил за това и продължавам да се чудя. Отговорът, предполагам, е двояк. Док Осбърн беше приятел, радваше се на забележителна репутация и затова ми се струваше ненужно да разпилявам капитала си по различни места. Освен това винаги се бях отнасял към наследството си като към яйце в полог. Пачка пари, които предпочитах да не пипам, тъй като си докарвах прилична заплата. Предполагам също така, че в моя случай е валидна и старата поговорка за децата на обущаря, които винаги ходят боси. Хората, които работят с пари, много често се отнасят безгрижно към собствените си пари.

Изпуснах вилицата. Прилоша ми. Бързо направих някои изчисления и веднага си дадох сметка, че ако по някакъв начин не успея да си измъкна парите от „Фърст Комънуелт“, несъмнено ще изпадна в банкрут — заплатата ми, колкото и да беше щедра, не можеше да покрие дори ипотечния ми заем. При сегашния спадащ пазар на недвижими имоти в Бостън нямаше да мога да продам дома си, освен със значителна загуба.

Вените по слепоочията ми запулсираха. Вдигнах поглед към Стърнс и немощно промълвих:

— Помогни ми де…

— Няма начин, Бен — отвърна Стърнс с уста, пълна с бъркани яйца.

— Но какво означава това? Не съм много вещ в тази материя, нали знаеш.

Той отпи от кафето си и постави шумно чашата върху чинийката.

— Означава следното — каза той с въздишка. — Парите ти са замразени заедно с парите на всички останали клиенти на „Фърст Комънуелт“.

— От кого? Кой има право да го направи? И защо?

Очите ми диво зашариха по статията в „Глоуб“.

— Сигурността и Обменната комисия. Плюс Правното бюро на САЩ в Бостън.

— Замразени — повторих аз тъпо. Не можех да повярвам.

— От Правния отдел казаха, че ставало дума за предварително разследване.

— Разследване на какво?

— Нещо свързано със Закона за финансовата сигурност и Закона срещу рекета и корупцията. Щяла да мине поне година, докато авоарите бъдат деблокирани, в зависимост от резултатите от разследването.

— Замразени — потретих аз. — Боже мой. — Обърсах челото си. — Добре, и какво мога да направя?

— Нищо — каза Стърнс. — Нищо, освен да чакаш да приключи. Мога да помоля Тод Ричлин да поговори с един негов приятел в комисията по финансовата сигурност — Ричлин беше финансовият гений на „Пътнам & Стърнс“, — но вероятността за успех е малка.

Погледнах през прозореца към миниатюрните улици на Бостън на тридесет и няколко етажа под нас… Пъблик Гардън приличаше на боядисан в зелено изкуствен мъх от детско влакче. До него — величественото авеню „Комънуелт“ с трите си платна. И успоредната на него Марлборо стрийт, където живеех. Ако бях склонен към самоубийство, тъкмо му беше времето и мястото да скоча.

— Давай нататък — казах аз.

— Комисията по сигурността и обмена заедно с правния департамент, действащи посредством правния отдел на правителството в Бостън, очевидно са запечатали „Фърст Комънуелт“ заради обвинения, отнасящи се до наркотици.

— Наркотици?!

— Според слуховете Док Осбърн бил замесен в някаква система за пране на пари на наркобосове.

— Но аз нямам нищо общо с всички тези говна, в които се е набъркал Док Осбърн!

— Нещата не стават така — отвърна той. — Помниш ли, когато затвориха онази дисконтова брокерска къща в Ню Йорк? „Дрексел Бърнам“? Буквално нахълтаха, щракнаха белезниците на всички служители и запечатаха вратата. Искам да кажа, че и след година да влезеш, ще намериш цигарите в пепелниците, недопитите кафета и така нататък.

— Но клиентите на „Дрексел“ не загубиха парите си!

— Обаче вземи например Маркос или шаха на Иран… Държавата просто прибира всички пари и ги оставя да трупат лихви… за Чичо Сам.

— Прибира всичките пари — отекнах аз.

— „Фърст Комънуелт“ буквално е с катанец на вратата — продължи Стърнс. — Федералните власти са прибрали цялото компютърно оборудване, всички записи и документации, секвестирали са…

— И кога ще мога да си получа парите?

— Може би след година и половина, вероятно и след повече.

— И какво по дяволите да направя?

Стърнс издиша шумно.

— Снощи се почерпихме с Алекс Тръслоу — каза той. После, след като изтри устните си с ленената салфетка, добави уж между другото: — Бен, отдели малко време за „Тръслоу Асошиейтс“.

— Графикът ми е попретрупан, Бил — отвърнах аз. — Съжалявам.

— Алекс би могъл да означава надбавка от двеста хиляди долара за година, Бен.

— Имаме поне петима юристи с моята квалификация. Че и повече.

— Не във всяко отношение — изхъмка Стърнс.

Хъмкането му беше недвусмислено, така че промърморих:

— То пък една квалификация…

— Изглежда, че той не мисли така.

— И какво всъщност иска да му се свърши?

Сервитьорката, пищна жена към шестдесетте, ни доля кафе и намигна сестрински на Стърнс.

— Сигурно някоя съвсем рутинна работа — каза Стърнс, отръсквайки трохите от гънките на сакото си.

— И защо точно аз? Защо не „Донован Леджър“?

Това беше още една от тузарските адвокатски кантори със седалище в Ню Йорк, основана от Дивия Бил Донован, шефа на Кабинета за стратегически служби^[1] и значителна фигура в историята на американското разузнаване. За „Донован Леджър“ също се знаеше, че има връзки с ЦРУ. Удивително е колко много се „знае“ или „говори“ за нещо толкова секретно като разузнаването.

— Няма съмнение, че Тръслоу работи и с „Донован Леджър“. Но той търси местен консултант, а от фирмите в Бостън май само с нас би се чувствал комфортно.

Не можах да потисна усмивката си.

— „Комфортно“ — повторих аз, усетил деликатността на Стърнс. — Което значи, че има нужда от някаква шпионска работа извън протокола и иска да запази всичко в тесен семеен кръг.

— Бен, послушай ме. Това е чудесна възможност. Мисля, че това може да се окаже твоето спасение. Каквото и да поиска Алекс, сигурен съм, че няма да те помоли да се върнеш към секретните дела.

— И какво печеля?

— Мисля, че може да се уреди нещо. Извънреден заем, да речем? Нещо като авансов залог за твоята лоялност. Който ще ти се приспадне от годишния ти дял във фирмата.

— Подкуп.

Стърнс сви рамене и пое дълбоко дъх.

— Ти вярваш ли, че тъст ти загина при случайна катастрофа?

Почувствах се неудобно, че произнася на глас собствените ми съмнения.

— Нямам никаква причина да не вярвам на версията, която ми се каза официално. Но какво общо има това с…

— Този език не ти е присъщ — прекъсна ме той сърдито. — Говориш като някой шибан бюрократ от отдела за връзки с обществеността в Управлението. Алекс Тръслоу е убеден, че Хал Синклер беше убит. Каквито и чувства да изпитваш към ЦРУ, Бен, ти си длъжен пред Хал, пред Моли и пред себе си да помогнеш на Алекс по начин, по който само ти си в състояние.

След тягостната пауза казах:

— Какво общо могат, да имат адвокатските ми възможности с теориите на Тръслоу за смъртта на Хал Синклер?

— Просто седни на един обяд с човека. Той ще ти хареса.

— Вече се запознахме — казах аз. — Не се и съмнявам, че е първа класа. Но съм обещал на Моли…

— Всички можем да се възползваме от този бизнес — каза Стърнс и се загледа в покривката — знак, че вече е стигнал до границите на търпението си. Ако беше куче, сигурно щеше да заръмжи. — И всички можем да използваме парите.

— Съжалявам, Бил — казах аз. — Но мисля да откажа. Разбираш ме.

— Разбирам те — отвърна Стърнс кротко и махна за сметката. Не се усмихна.

 

 

— Не, Бен — каза Моли, когато се прибрах.

Обикновено тя е лъчезарна и игрива, но след смъртта на баща си се беше превърнала, съвсем разбираемо, в съвсем друга личност. Не просто потисната, раздразнителна, неотзивчива, тъжна — целият този обхват от чувства, през които преминава всеки, загубил родителя си — но несигурна, колеблива и затворена в себе си. В последните няколко седмици Моли беше съвсем различна и ме болеше, че е такава.

— Как може?!

Не знаех какво да й отвърна и само поклатих глава.

— Но ти си невинен — каза тя. Беше на ръба на истерията. — Ти си адвокат! Не можеш ли да направиш нещо?

— Ако бях достатъчно умен да поразпръсна парите, това нямаше да се случи. След дъжд качулка.

Тя готвеше вечеря — нещо, което се захваща да прави само когато има нужда от терапевтичния ефект, който й оказва готвенето. Беше навлякла един от развлечените ми колежански пуловери и широки джинси, и бъркаше нещо в един тиган. Миришеше на домати, маслини и много чесън.

От пръв поглед човек не би нарекъл Моли красива. Но тя постепенно израства в очите ти и след известно време дори можеш да се изненадаш, ако някой си позволи да каже, че е нещо по-малко от невероятна.

Малко по-висока е от мен, някъде около метър и осемдесет, с буйна, чуплива черна коса, синьо-сивкави очи и черни мигли, със здрав, румен тен, което според мен е най-красивата й черта. Винаги съм я смятал за малко загадъчна, дори и сега, не по-малко отколкото в колежа; и освен това е надарена с миролюбив характер.

Моли беше начинаещ педиатър, на едногодишен изпитателен срок в Масачузетската обща болница, и на тридесет и шест години беше най-голямата от всички новоназначени за тази година, тъй като беше започнала късно. Типично в нейния стил. Тя е много упорит отлагач, особено когато има да върши по-добри неща. В нейния случай, това означаваше скитосване из Непал за повече от една година след колежа. В Харвард, въпреки че знаеше, че ще завърши медицина, беше почнала с италиански, като написа дипломна работа върху Данте — което означаваше, че владее отлично италиански, но не толкова отлично органичната химия.

Постоянно цитираше фразата на Чехов, че докторите били също като адвокатите, с тази разлика, че адвокатите само те обират, докато докторите хем те обират, хем те убиват. Но си обичаше медицината, и то много повече от материалните придобивки. Веднъж даже си говорихме — почти сериозно — да си напуснем работата, да продадем къщата, от която вече ни писваше, и да се преместим някъде в провинцията, където тя ще може да си открие клиника и да лекува бедни дечица. Клиниката „Елисън-Синклер“ — име като за психиатрия.

Тя намали огъня под тигана и се преместихме в дневната, която, подобно на всички останали стаи в къщата, представляваше бъркотия от бичмета, торби цимент, тръби и други такива работи, покрити с фин слой гипсов прах. Седнахме върху претрупаните кресла, покрити временно с мушама, за да не се цапат.

Двамата с Моли бяхме закупили преди пет години тази хубава стара къща в бостънския Бек Бей. Тоест хубава само външно. Вътрешно беше потенциално хубава. Пазарът на недвижимото имущество тогава беше стигнал върха си и няколко месеца по-късно започна да се срива. Сигурно ще кажете, че съм могъл да бъда малко по-умен, но като всички и аз си въобразявах, че цените на недвижимо имущество ще растат до небесата — а къщата беше точно това, което обявите понякога наричат „мечтата на сръчния мъж“. „Запретнете ръкави — казват обявите — и използвайте въображението си!“ Собственикът не я нарече „мечта на сръчния мъж“, но и не ми каза нищо за издънената канализация, за дървениците в дограмата или за изпокъртената замазка по стените и таваните. През 80-те години хората казваха, че кокаинът бил средство господ да те предупреди, че имаш прекалено много пари. През 90-те години това средство е ипотеката.

Получих това, което си заслужавах. Ремонтът се оказа един безкраен процес, не по-различен от строителството на пирамидите в Гиза. Едно нещо водеше до друго. Ако искаш да оправиш витата стълба, трябва да вдигнеш нова носеща стена, което от своя страна води до… е, сещате се.

Но поне нямаше плъхове. Винаги съм имал фобия към плъховете, някакъв ирационален, неконтролируем ужас, надхвърлящ отвращението, което изпитват всички. Преди да се спра на тази, отхвърлих няколко други къщи, в които Моли направо се беше влюбила, само защото бях убеден, че ми се е мярнал силуетът на плъх. Дератизацията не подлежеше на обсъждане. Убеден съм, че плъховете, също като хлебарките, са неизтребими. Те ще надживеят всички ни. Всеки път, когато преглеждахме магазинчетата за видеофилми под наем, Моли се забавляваше за моя сметка, като измъкваше касета с филма на ужаси с плъхове „Цилард“ и ми предлагаше да си го вземем за една вечер. Не е смешно.

И за капак на всичко, от месеци спорехме дали да си имаме дете. За разлика от обичайния модел — жената иска, а мъжът не ще — при нас аз исках дете или няколко деца, докато Моли яростно се противеше. Смятах за странно един педиатър да твърди, че тайната на правилното отглеждане на деца не й е позната. От нейна гледна точка, кариерата й току-що беше започнала и моментът не беше подходящ. Този въпрос винаги предизвикваше най-яростните домашни скандали. Аз твърдях, че съм готов да споделя с нея по равно всичките задължения. Тя контрираше, че в историята на цивилизацията не е имало мъж, който да е споделил по равно задълженията по отглеждането на едно дете. Чисто и просто аз бях готов да имам семейство — когато загина, първата ми жена, Лаура, беше бременна — а Моли не беше. Така че споровете продължаваха.

— Можем да продадем къщата на татко в Александрия — започна тя.

— При този пазар няма да вземем от нея почти нищо. А пък и баща ти не ти остави кой знае колко. Той никога не се е интересувал много от пари.

— Можем ли да вземем заем?

— И какво ще използваме за залог?

— Мога да взимам нощни смени.

— Това няма да реши проблема — казах аз. — Пък и само ще се похабиш.

— Но какво иска Тръслоу от теб?

Какво ли, наистина, след като светът е фрашкан с юристи, много по-квалифицирани от мен? Не исках да повтарям пред нея за подозренията на Стърнс, че баща й е бил убит: във всеки случай това не обясняваше защо Тръслоу иска да ме наеме. Нямаше смисъл да я тревожа още повече.

— Не искам и да помисля какво иска от мен — казах отпаднало.

И двамата знаехме, че това със сигурност има нещо общо с миналото ми в ЦРУ, може би с моята страховита репутация, но това не обясняваше защо именно аз.

— Как беше в болницата — попитах, за да сменя темата.

Но Моли поклати глава и не се хвана на въдицата.

— Държа да си поговорим за тази история с Тръслоу — каза тя. Започна нервно да навива на пръста си една от къдриците си и продължи: Баща ми и Тръслоу бяха приятели. По-точно колеги, които си имаха доверие. Но татко много харесваше Алекс.

— Чудесно — казах аз. — Той е много приятен човек. Но шпионинът си е шпионин.

— Същото може да се каже и за теб.

— Аз ти обещах, Моли.

— Значи мислиш, че Тръслоу иска да му вършиш тайна работа?

— Съмнявам се. Не и при такова възнаграждение.

— Но тук е намесено ЦРУ.

— В това няма съмнение. ЦРУ е единственият много голям клиент на Корпорацията.

— Не искам да го правиш — каза Моли. — Вече говорихме за това… За теб това е минало. Ти се измъкна чисто… стой настрана.

Тя знаеше колко беше важно за мен да се отърва от агентурната оперативна работа, която ми беше докарала тази ледена безскрупулност.

— Това го показва и собственият ми инстинкт — казах аз. — Но Стърнс ще направи всичко възможно да направи отказа ми много труден.

Тя стана, коленичи на пода и постави ръцете си на коленете ми.

— Не искам отново да работиш за тях. Ти ми обеща.

Разтриваше с дланите си бедрата ми, с което полекичка ме възбуждаше, и беше вперила умолително поглед в мен.

— Има ли някой друг, с когото можеш да поговориш за това? — попита тя.

Помислих за миг и казах:

— Ед Мур.

Едмънд Мур, който се беше оттеглил от Управлението след тридесет години служба, знаеше за вътрешните дела на ЦРУ повече от всеки друг на света. Той беше моят наставник в кратката ми кариера в разузнаването — моят „равин“, според агентурния жаргон — и също така беше и остана човек с изключително развити инстинкти. Живееше в Джорджтаун, в една чудесна стара къща, и сега, след пенсионирането си, сякаш беше още по-зает, отколкото по време на активната си дейност в ЦРУ: четеше едва ли не всяка публикувана биография, участваше в срещи с пенсионирани сътрудници на ЦРУ, обядваше със стари приятели от ЦРУ, свидетелстваше пред комисии в Сената и правеше един милион други неща, на които не можеше да им се хване дирята.

— Обади му се — каза тя.

— Нещо повече. Ако успея да отложа ангажиментите си, утре следобед или вдругиден ще отлетя до Вашингтон, за да се видя с него.

— Стига той да може да отдели време да се види с теб — каза Моли. Беше започнала вече истински да ме възбужда, каквото несъмнено беше намерението й, и аз се наведох да я целуна по шията, но тя изведнъж възкликна: — О, господи! Проклетият сос загоря.

Последвах я в кухнята и докато тя изключваше котлона — сосът се беше превърнал в изгубена кауза — я обгърнах отзад. Бяхме толкова наелектризирани, че само с едно повдигане на веждите можехме да се развихрим в поредния спор или пък…

Целунах я по дясното ухо и тръгнах полека надолу, и започнахме да правим любов на пода на дневната, без да ни пука от гипсовия прах. Спряхме само за миг, за да може Моли да си намери диафрагмата и да си я постави.

Същата вечер се обадих на Едмънд Мур, който за безкрайно мое щастие ме покани на скромна вечеря с него и жена му на следващата вечер.

На следващия следобед, след като успях да отложа три напълно отложими срещи, взех редовния полет на „Делта“ до Националното летище във Вашингтон и когато здрачът започна да се спуска над Джорджтаун, таксито ми прекоси моста Кейдж, изръмжа покрай каменните здания на Н-ската улица и закова спирачки пред желязната ограда на къщата на Ед Мур.