Джоузеф Файндър
Белязаният (49)

46.

— Боже господи! — прошепна Моли.

Аз зяпнах. Предпазливо, почти на пръсти, двамата пристъпихме в трезора към стените от масивно злато. То нито блестеше, нито светеше, както си въобразяват някои. Преобладаващата окраска беше жълтеникавокафява, като горчица, но след като погледнах отблизо, видях, че някои от плътно подредените кюлчета са светложълти като краве масло (нови и почти сто процента чисти), други бяха червеникавожълти, което говореше за медни примеси сигурно бяха отлети от разтопени златни монети й бижута. Всяко кюлче беше щамповано на единия край със сериен номер.

Ако не бяха тъмножълтите нишки и меката патина, човек можеше да ги вземе за най-обикновени, грижливо подредени тухли, каквито могат да се видят край всеки строеж.

Много от кюлчетата бяха надраскани и нащърбени. Сигурно се бяха пазили в наличност в Русия в продължение на повече от сто години. Някои, знаех това, бяха прибрани от армиите на Хитлер от победоносните войски на Сталин. Повечето бяха от изкопано в съветските мини злато. По ръбовете на някои личаха малки дупчици — следи, че им е взимана проба. По̀ новите кюлчета имаха трапецовидна форма, но повечето бяха правоъгълни.

— Боже мой, Бен! — каза Моли и се обърна към мен. Лицето й беше зачервено, очите й блестяха. — Имаш ли някаква представа? — Кой знае защо, тя продължаваше да шепне.

Кимнах.

Тя пристъпи към една от стените и се опита да повдигне горното кюлче, но не успя. Успя само да го разклати.

— Истинско е, нали? — промълви тя.

Кимнах мълчаливо. Бях изнервен, естествено, и възбуден, и изплашен.

Има една известна фраза на Владимир Илич Ленин: „Когато революцията победи в световен мащаб, ще трябва да използваме златото за построяване на клозети по улиците на най-големите градове в света“.

Грешно. По много параграфи.

По-точно в целта бие римският поет Плавт, двеста години преди Рождество Христово: „Мразя златото. То е подтикнало мнозина хора по много поводи да извършат зло“.

Много вярно.

Прекъснах размислите си, понеже Моли седна на циментовия под и опря гръб на стената със златните милиарди. Жизнените сокове сякаш се бяха изцедили от тялото й. Не изглеждаше съкрушена, но май й се виеше свят.

— Кой ли е другият титуляр? — попита тя тихо.

— Нямам представа — признах си аз.

— Някакво предположение?

— Никакво. Поне засега.

Тя обгърна коленете си с ръце и попита:

— Колко?

— А?

— Злато. Колко злато има тук?

Беше затворила очи.

Огледах камерата. Всеки ред беше висок около метър и осемдесет. Отне ми известно време, но преброих 526 реда и когато ги умножих, получих… 37 879 кюлчета.

Тек. Май бях сбъркал в умножението.

Спомних си за една статия, която бях чел за Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Федералният златен трезор, който е с размери на половин футболно игрище, съдържа някъде около 126 милиарда долара в злато, ако се смята по пазарна цена от 400 долара за унция. Нямах представа каква е била цената на златото по времето, когато Орлов с помощта на Синклер беше изнесъл съветския национален трезор, но 400 долара звучеше добре за изчисления наум.

Не. Така нямаше да стане.

Е, добре. Най-големият отсек във Федералния трезор представляваше стена от злато, дълга три метра, висока три метра и дебела пет и половина метра. Което се равняваше на 107 000 кюлчета. На стойност седемнадесет милиарда долара.

Главата ми се завъртя от трескави изчисления. Количеството тук беше около една трета.

Върнах се към първоначалните си изчисления на 37 879 златни кюлчета. В момента златото вървеше не по 400 долара за унция, а по-скоро някъде около 330. Окей. При 330 долара за унция всяко кюлче по четиристотин унции, това правеше около 132 000 долара.

Което ни води до…

Пет милиарда долара.

— Пет — казах аз.

— Пет милиарда?

— Точно така.

— Умът ми не го побира — каза Моли. — То е тук, натрупано… облегнала съм се на него… и дори не мога да си го представя, пет милиарда долара… и всички те са мои.

— Не.

— Половината?

— Не. То принадлежи на Русия.

Тя ме изгледа хладно и каза:

— Не разбираш от шега.

— Той каза десет — прекъснах я аз.

— Какво?

— Тук има около пет милиарда. Орлов спомена за десет.

— Значи е сбъркал. Или те е излъгал.

— Или половината е изчезнало.

— Изчезнало? Какво искаш да кажеш?

— Смятах, че най-после сме намерили златото. — Огледах се. — А се оказва, че сме намерили само половината.

— Какво е това? — извика тя изненадано.

— Кое?

Тя ми показа.

В процепа между два реда кюлчета се виждаше напъхан малък светлобежов плик.

— Какво е това, по дяволите? — промълви тя и го издърпа.

Вътре имаше пощенска картичка със синя рамка. Луксозна картичка, а в горния й край с големи букви бе отпечатано името на Харисън Синклер.

В средата на картичката имаше нещо, изписано със ситния почерк на баща й.

— Това е… — почна Моли, но аз я прекъснах.

— Не го казвай. Покажи ми го.

Два реда.

Първият гласеше: „Банк дьо Распай“, кутия 322.

На втория беше изписано Булевард „Распай“, 128, Париж, 7е.

Това беше всичко. Името и адресът на банка в Париж. Номер на кутия, най-вероятно депозитен сейф. За какво? Какво можеше да означава това? Загадка след загадка.

— И сега какво? — попита Моли.

— Хайде — отвърнах нетърпеливо и пъхах картичката в джоба си. — Да си поговорим още малко с Айслер.