Джоузеф Файндър
Белязаният (43)

40.

Бяло, най-мекото бяло ме приласкаваше със спокойствието и мекотата си.

После долових нечий приглушен шепот, някъде далече от мен.

Виждах някакви смътни силуети.

— Свести се — чух.

— Отвори очи.

Бавно, много бавно погледът ми започна да се фокусира.

Лежах в стая, изцяло боядисана в бяло. Бях завит с корави бели чаршафи, с бели бинтове по ръцете — единствената част от тялото ми, която можех да видя.

След като започнах да виждам по-ясно, установих, че се намирам в много семпла стая с варосани каменни стени. Дали не се намирах в някаква фермерска къща? Къде бях? В лявата ми ръка беше забита интравенозна тръбичка с подхранваща течност, но всичко останало не приличаше на болница.

Чух мъжки глас с характерен италиански акцент:

— Господин Елисън?

Опитах се да отговоря, но от устата ми не излезе нищо.

— Господин Елисън?

Отново се опитах да отговоря. Отново не се получи нищо, поне така си помислих, но май грешах. Изглежда, бях успял да издам някакъв звук, защото гласът възкликна:

— Ах, слава богу!

Вече виждах говорещия. Нисък мъж с тясно лице, с изрядно оформена брадичка и топли кафяви очи. Беше облечен в дебел, грубо изплетен сив пуловер и сиви вълнени панталони. Закръглен, около четиридесетгодишен. Протегна меката си, пухкава ръка към мен и се здрависахме.

— Казвам се Болдони — каза той. — Масимо Болдони.

С огромно усилие промълвих:

— Къде…

— Аз съм лекар, господин Елисън, макар да знам, че не приличам на такъв. — Говореше английски с мелодичен италиански акцент. — Не съм си облякъл лекарските дрехи, защото обикновено не работя в неделя. В отговор на вашия въпрос, намирате се в къщата ми. За съжаление разполагаме с малко свободни стаи.

Сигурно бе забелязал объркването, изписано на лицето ми, защото продължи:

— Това е „подере“ — стара фермерска къща. Жена ми поддържа тук гостоприемница — Подере Капра.

— Как съм…?

— В много добра форма, като се има предвид това, което сте претърпели.

Погледнах към бинтованите си ръце и после отново вдигнах поглед към лекаря.

— Имали сте голям късмет — каза той. — Обгорен сте само по ръцете, но ще се възстановят бързо. Обгарянията не са сериозни. Изгоряла е много малко кожа, ще се уверите. Вие сте направо късметлия. Дрехите ви са се подпалили, но са ви намерили преди огънят да ви нанесе по-тежки поражения.

— Плъховете — промълвих аз.

— Няма бяс, болести или нещо подобно — увери ме той. — Направих ви подробно изследване. Нашите тоскански плъхове са здрави животни. Повърхностните ухапвания са обработени и ще заздравеят много бързо. Може би леко ще ви посърбят, но това е всичко. Поставих ви морфин за облекчаване на болката, затова от време на време сигурно се усещате, сякаш летите, така ли е?

Кимнах. Наистина се чувствах много приятно. Не изпитвах никаква болка. Прииска ми се да разбера кой точно е той и как съм се озовал при него, но се оказа непосилно да артикулирам думите.

— Постепенно ще намалявам дозата. Но сега едни ваши приятели искат да ви посетят.

Той се обърна и почука по една малка дървена врата. Тя се отвори, той се извини и излезе.

Усетих, че гърлото ми трепери.

В инвалидна количка, уморен и смален, седеше Тоби Томпсън. До него стоеше Моли.

— О, господи, Бен! — извика тя и се втурна към мен.

Никога не я бях виждал толкова красива. Беше облякла кафява вълнена пола, бяла копринена блуза, носеше колието с перли — подарък от мен, и обкованата със злато, носеща й щастие камея, подарена от баща й.

Целувахме се дълго.

Тя ме огледа с очи, изпълнени със сълзи.

— Аз… ние толкова се тревожехме за теб. Боже мой, Бен!

— Как… се озовахте тук? — успях да промълвя.

— Боя се, че закъсняхме — каза Моли и стисна ръцете ми. Болката ме накара да се намръщя и тя мигом ме пусна и възкликна: — Извинявай.

— Как се чувстваш? — попита Тоби.

Той пък беше облечен в син костюм, ортопедичните му обувки бяха лъснати до блясък. Бялата му коса беше прилежно вчесана.

— Ще разбера, като престанат да ми дават болкоуспокояващите. Къде се намирам?

— В Греве, в района на Кианти.

— Докторът…

— Масимо е напълно сигурен човек — поясни Тоби. — Държим го в резерва, в случай че ни потрябва медицинска помощ. От време на време, макар и много рядко, използваме Подере Капра като явка.

Моли постави ръка на бузата ми, сякаш все още не можеше да повярва, че лежа тук, пред нея. Сега, когато можех да я погледна отблизо, забелязах, че е изтощена, с тъмни кръгове под синия грим. Очевидно беше положила усилия да скрие със сенките умората си. Но въпреки всичко изглеждаше красива. Беше си сложила „Фракас“, любимия ми парфюм. Намирах я, както винаги, за неустоима.

— Боже мой, колко ми липсваше! — каза тя.

— Ти също на мен, малката.

— Никога досега не си ми казвал „малката“ — възкликна тя.

— Никога не е късно човек да пробва още един начин да изрази обичта си — промърморих аз.

— Непрекъснато ме впечатляваш — намеси се Тоби мрачно. — Така и не разбрах как си го направил.

— Какво съм направил?

— Как си успял да избиеш дупка в стената на онази каменна постройка. Ако не беше успял, досега сигурно щеше да си загинал. Онези типове определено са били готови да те оставят там, докато бъдеш изяден жив или може би умреш от страх. А и нашите хора едва ли щяха да те намерят, ако не е била експлозията.

— Не разбирам — казах аз. — Вие откъде сте знаели къде се намирам?

— Нека да го обясним едно по едно — каза Тоби. — Бяхме в състояние да проследим обаждането ти от Сиена за осем секунди…

— Осем! Но аз мислех…

— Нашите телекомуникационни технологии са се подобрили значително, откакто напусна Управлението. Имаш възможност да провериш, че ти говоря истината, Бен. Ако искаш, ще придвижа стола си по-близо до теб.

Сега-засега убедителността му ми беше достатъчна. Във всеки случай дори да исках, в момента умът ми беше прекалено замаян, за да мога да се съсредоточа.

— Веднага след като те локализирахме по телефонното обаждане от Сиена, нашите хора вече можеха да установят къде точно си и да те измъкнем.

— Слава богу — обади се Моли.

— Веднага осигурих освобождаването на Моли и двамата с нея отлетяхме за Милано, придружени от няколко колеги от Отдела за сигурност. Тъкмо навреме, ако мога така да се изразя. — Той плесна с ръце по дръжките на инвалидния си стол. — С това нещо не беше много лесно, впрочем. В Италия не са много добре с рампите за инвалиди. Но все едно, важното е, че на място имаме добра предупредителна система. Казвал ли съм ти, че ако капнеш дори една капка вода пред входа на мравуняк…

Изпъшках.

— Хайде този път да ми спестиш мравките, Тоби. Нямам сили да го понеса.

Но той продължи, пренебрегвайки възражението ми.

— … мравките работници започват да тичат из целия мравуняк, подавайки по този начин сигнал за тревога и дори указват аварийните изходи. За по-малко от половин минута цялата колония се евакуира.

— Невероятно — отроних аз не много убедено.

— Извинявай, Бен. От време на време се увличам. Все едно. Жена ти наблюдаваше действията на доктор Голдони отблизо, за да е сигурна, че провежда възможно най-доброто лечение.

Обърнах се към Моли.

— Искам истината, Мол. Каква е степента на пораженията ми.

Тя се усмихна тъжно, но все пак окуражаващо. В очите й все още блестяха сълзи.

— Ще се оправиш, Бен. Наистина ще се оправиш. Няма за какво да се тревожиш.

— Добре, да чуем.

— Получил си първа и втора степен обгаряния по ръцете — каза тя. — Ще бъде болезнено, но поражението не е сериозно. Не повече от може би петнадесет процента от тялото ти.

— Щом не е сериозно, защо съм увит с всички тези неща?

Едва сега забелязах странния, привързан към показалеца ми предмет, който светеше в червено, като в научнофантастичен филм.

— Какво е това, по дяволите?

— Пулсорен оксиметър. Червената светлина е лазерен лъч. Той измерва кислородната ти наситеност, която в момента се поддържа на деветдесет и седем процента. Пулсът ти е малко висок, около сто удара, което при подобни обстоятелства е нормално. Ти си претърпял сътресение от средна степен по време на експлозията. Доктор Болдони се опасяваше от изгаряния на дихателните органи от огъня, което щеше наистина да представлява сериозен проблем… тогава трахеята може да се прекърши и да умреш, ако за теб не се положат сериозни грижи. Ти изкашля малко тъкан… той се страхуваше, че са късчета от трахеята ти. Но аз ги огледах добре… оказа се само лигавица, слава богу. Изключени са дихателни обгаряния, но си вдишал малко повече пушек.

— И какво е лечението, докторе?

— Ами… достатъчна хидрация, много течности. Всеки ден ще трябва да ти се сменят превръзките. Бялата паста, която се вижда под бинтовете, се казва „Силвиден“.

— Имаш късмет, че ще те придружава личният ти лекар — обади се Тоби.

— И освен това ще трябва да полежиш доста — довърши тя. — Затова съм ти донесла някои четива.

И ми показа цял куп списания. Най-отгоре „Таймс“ със снимка на Александър Тръслоу в едър план. Изглеждаше добре, енергичен, въпреки че фотографът се беше постарал да изтъкне торбичките под очите му. „ЦРУ в криза“, гласеше заглавието, а под него „Настъпва ли нова ера?“.

— Има вид, сякаш не е спал през последните десет години — отбелязах аз.

— На следващата снимка е показан по-милостиво — каза Тоби.

— Кога ще го утвърждават в Сената?

— Вече го утвърдиха — отговори Тоби. — Още в деня след назначаването. Президентът убеди сенатската комисия по разузнаването, че имаме нужда от постоянен директор на ЦРУ, колкото се може по-бързо. Че всяко забавяне на процедурата по утвърждаването само може да предизвика бъркотия. Одобрен е само с два гласа против.

— Страхотно — казах аз. — Обзалагам се, че се сещам кои са двамата против. — Споменах имената на двама от най-изявените дясноекстремистки сенатори, и двамата от южните щати.

— Прав си — каза Тоби. — Но тези шутове не могат да направят нищо, за разлика от истинските ни врагове.

— Вътре в Управлението — казах аз.

Той кимна.

— Тогава ми обясни следното: кои бяха онези главорези, маскирани като италиански ченгета?

— Още не знаем. Американци. Най-добрата ми хипотеза засега е, че са частни наемници.

— На Компанията?

— Имаш предвид дали са персонал на ЦРУ? Не… за тях няма данни. Те са… бяха убити. Последвала е… доста ожесточена престрелка. Загубихме двама добри колеги. Обработваме на компютрите отпечатъци, снимки и други по-съществени улики. Ще видим какво ще излезе.

Той погледна часовника си.

— А сега…

На масичката до леглото ми звънна телефон.

— Това трябва да е за теб — каза той.