Джоузеф Файндър
Белязаният (42)

39.

Някак… някак все още успявах да запазя разсъдъка си.

Успях да изпълзя назад и да се изправя, като избутах по този начин плъховете. След няколко минути борба успях да се освободя от връзките, но това с нищо нямаше да ми помогне, както бяха преценили мъжете, очакващи ме навън: единственият изход от тази масивна каменна постройка беше през вратата, която беше здраво залостена.

Опипах за оръжие, но съобразих, че те, разбира се, ми го бяха прибрали. Разполагах само с няколко патрона в пълнителя, скрит в чорапа ми, но те бяха напълно безполезни, след като нямаше с каква да ги изстрелям.

След като очите ми привикнаха към мрака, установих кой е източникът на миризмата на гориво. До едната стена бяха скупчени земеделски сечива и няколко бидона с бензин. „Къщата на плъховете“, както я беше нарекъл италианският ми приятел, служеше за складиране на боклук, но също така и за складиране на материали, нужни за обработката на земята на Орлов — хартиени чували цимент, найлонови чували с изкуствен тор, търнокопи, торопръскачки, лопати и мотики.

Докато плъховете се боричкаха около мен, огледах оскъдните средства за измъкване, доколкото изобщо разполагах с такива. Прецених, че дори с кирка няма да мога да разбия укрепената с метал врата, да не говорим за другите сечива. Бензинът изглеждаше най-подходящото средство за нанасяне на удар — но срещу какво? И с какво да го запаля? Кибрит нямах. И ако все пак успеех да го разсипя и по някакъв начин да го запаля? Тогава какво? Щях да изгоря жив. Това щеше да е добре дошло единствено за похитителите ми. Пълна глупост. Трябваше да има някакъв изход.

Отвън дълбокият глас се обади:

— Искаме само информацията.

Очевидно трябваше да им измисля някаква информация, да се престоря, че съм се сломил, и да им я кажа.

Но и това нямаше да мине. Те го очакваха. Сигурно бяха много добре инструктирани. Трябваше да се измъкна някак оттук.

Беше невъзможно. Не бях Худини. Но трябваше да се измъкна. Плъховете, дебели малки твари с кафява козина и голи опашки, щъкаха около ходилата ми и цвърчаха. Бяха десетки! Катереха се по стените. Няколко се скупчиха върху един чувал с тор и скочиха към мен, надушили миризмата на кръвта, която се съсирваше по бузите ми. Ужасен, заразмахвах ръце да ги отхвърля. Един ме ухапа по врата. Заудрях яростно и успях да премажа няколко.

Разбирах, че няма да мога да оцелея дълго.

Първото, което привлече вниманието ми, беше чувалът с тор. На сумрачната светлина успях да разчета етикета му: „CONCIME CHIMICO FERTILIZZANTE“. Жълтият етикет съобщаваше, че веществото е „окислител“ и съдържа тридесет и три процента азот. Приближих се и присвих очи. Получено от еднакви части амониев нитрат и натриев нитрат.

Тор.

Възможно ли беше?…

Във всеки случай беше идея. Вероятността да проработи не беше изключително висока, но си струваше да опитам. Друг изход просто нямах.

Пресегнах се и извадих пълнителя от левия си чорап. Бяха ми прибрали пистолета, но не бяха напипали тънкия пълнител.

Седем патрона. Не много, но можеше и да свършат работа. Измъкнах и седемте.

Гласът отвън извика:

— Приятен ден, Елисън. А също така и приятна нощ.

Сдържайки ужаса си, отидох до една от стените. Един по един набих всички патрони в една тясна цепнатина в бетона. Подредих ги в редица и изпъкналите сиви върхове на куршумите щръкнаха навън.

С помощта на някакви стари ръждясали клещи разклатих куршумите, за да ги разхлабя от здраво пристегналите ги гилзи. Пристегнах челюстта на клещите на върха на всеки от куршумите и ги измъкнах от патроните. Трябваха ми капсите и барутът.

Три плъха се разшаваха по стъпалата ми, един се изкатери на коляното, после по ризата ми, мъчейки се да стигне до лицето ми. Изпъшках ужасен, потреперих, замахнах и успях да го съборя на каменния под.

Извадих месинговите патрони от процепа в бетона и бавно изсипах малкото барут върху парче хартия, което откъснах от един чувал с цимент. Събра се съвсем малка купчинка експлозив.

Но най-рискованата стъпка беше следващата: изваждането на никеловите капсулки, пълни с нищожно количество високоексплозивен тетрацен. Освен това те са изключително чувствителни на удар. В мрака, опипом, заобиколен от щъкащите и църкащи плъхове, не можех да се съсредоточа достатъчно. Но все едно, трябваше да го направя, и то много предпазливо.

Бързо се разтърсих из тясната каменна постройка за някакъв тънък предмет, подходящ за пробиване, но нямаше нищо, което и в най-малка степен да се доближава до желаното. Едно внимателно претърсване във всеки тъмен ъгъл сигурно щеше да ме възнагради с подходяща находка, но просто не можех да си наложа да бръкна с гола ръка в някоя тъмна ниша, от която се носи цвърчене. Не се гордея никак със страха си от плъхове, но всички ние си имаме по някаква фобия и моята, сигурен съм, че ще се съгласите, не може да се нарече съвсем ирационална. Дали да не опитам с химикалката си? Извадих я и измъкнах пълнителя.

Много, много внимателно вкарах пълнителя в първата гилза и измъкнах първия капсул-детонатор. Вторият излезе малко по-лесно и след няколко минути измъкнах детонаторите от шест гилзи, като оставих седмата непипната.

Възможно най-предпазливо вкарах извадените детонатори в недокоснатата гилза, като ги наместих плътно един върху друг. В оставащото пространство изсипах барута и го натъпках здраво с пръст.

Вече разполагах с малка бомба.

След това намерих една дъсчица, парче ръждясала тръба, една празна стъклена бутилка от безалкохолно, памучен парцал и един почти прав дълъг пирон. Търсенето ми отне няколко минути, които ми се сториха цяла вечност заради плъховете, гъмжащи по пода като жив килим. Стомахът ми се беше свил на топка, целият треперех.

С един камък набих полека пирона в дъсчицата, докато върхът му не се показа леко от другия край. Сега торът. Повечето чували бяха със съдържание между осемнадесет и двадесет процента азот. Но онзи, първият, беше с тридесет и три. Значи той. Разкъсах чувала и гребнах с шепа, след което изсипах тора върху друго парче хартия от чувала с цимент. Няколко плъха защъкаха към купчината и мустаците им се разшаваха от любопитство и алчност. С помощта на бутилката ги разкарах. Оказаха се много по-яки и мускулести, отколкото бях очаквал. Бях почти парализиран от ужас, но въпреки това автономната ми нервна система някак си продължаваше да ме кара да се трудя, почти автоматизирано, като робот.

Затърках с бутилката меките закръглени зрънца на изкуствения тор, докато станат на прах. Повторих процедурата няколко пъти. В идеални условия това нямаше да е необходимо, но сегашните обстоятелства трудно можеха да се нарекат идеални. Впрочем активиращият агент трябваше да е нещо подобно на нитрометана, онази синкава течност, която някои луди глави понякога сипват в бензина, за да увеличат октановото му число. Но наоколо не се намираше нищо такова. Имаше само бензин. Все пак се надявах да свърши работа. Така че единственото, което можех да направя, беше да скълцам на прах азотния тор, намалявайки диаметъра на кристалчетата и по този начин увеличавайки тяхната реактивна повърхност.

Отворих тубата с бензин и внимателно излях малко върху стрития на прах азотен тор. Щъкащите около мен безброй плъхове се разшаваха тревожно, сякаш надушили някаква опасност, разтичаха се по пода и по стените и се изпокриха по тъмните ъгли.

Внимателно напъхах станалата свръхчувствителна каша в ръждясалата тръба — бях запушил плътно другия й отвор, като го сплесках с един голям камък. Тръбата беше около половин цол, общо взето подходящ размер. В нитрата напъхах и приготвената преди това гилза.

Огледах творението си и изпитах внезапно отчаяние, че самоделната ми бомба изобщо няма да подейства. Основните съставки бяха налице, но действието й беше непредсказуемо, като се имаше предвид при какви трескави обстоятелства я бях сглобил.

Напрягайки всичките си останали сили, напъхах тръбата в тесния циментов процеп в стената, между два камъка.

Можеше и да подейства.

Ако не подействаше… ако само се подпалеше, вместо да се взриви, щеше да изпълни тясното помещение с токсичен пушек, който вероятно щеше да ме убие. Имаше също така вероятност огънят да отскочи навътре, да ме ослепи или да запали бензина.

Нагласих дъсчицата над показващия се от стената отвор на тръбата бомба, така че върхът на пирона леко да докосва капсата на гилзата. Поех дъх и с разтуптяно сърце увих вонящия парцал около очите си, стиснах камъка и го стоварих върху главата на дългия пирон.

Експлозията беше невероятно гръмка, направо гръмотевична, и изведнъж всичко около мен се превърна в блестящ кошмарен портокал, видим дори през парцала, с който бях затиснал очите си. Последва адски тътен на камъни, целият ми свят се превърна в топка ален огън, и това беше последното, което запомних.