Джоузеф Файндър
Белязаният (41)

38.

„Карабинерите“ ме поведоха с белезници на ръцете към сводестата порта на Кастелбланко и след това бавно към една очукана синя полицейска камионетка.

Бяха облечени като карабинери, но разбира се, не бяха такива. Бяха убийци… но чии? Орлов беше призовал своите хора, своята защита, но беше изненадан от пристигналите други. Но кои бяха тези други?

И защо не бяха убили и мен?

Единият бързо и тихо каза нещо на италиански на другите двама. Те кимнаха, обградиха ме плътно и ме вкараха в каросерията на камионетката.

Загледах полицая, който се качи да ме пази — дебел навъсен млад мъж.

Съсредоточих се.

Не „чух“ нищо. Само гръмкия шум на запаления мотор и дрънченето на фургона, борещ се с черния път към изхода на имението. Поне така предположих, тъй като отзад прозорци нямаше. Единственото осветление идваше от лампата на тавана. Ръцете ми, завързани отпред, се бяха схванали.

Отново се помъчих да изпразня мозъка си, да се съсредоточа. В последната седмица от живота ми това се беше превърнало почти в рефлекс. Вече бях започнал да привиквам да освобождавам ума си в максимална степен от разсейващи мисли… да го превръщам по някакъв начин в празна кутия, в приемник. След което можех да дочувам потоците от мисли с характерната им леко променена тоналност, което ми подсказваше, че не чувам нещо, което е изговорено на глас.

Изпразних ума си колкото можех, направих го колкото може по-възприемчив и след известно време… „чух“ собственото си име… и след това още нещо, което ми се стори познато…

На английски.

Той мислеше на английски.

Не беше полицай и не беше италианец.

— Кои сте вие? — попитах аз.

Той вдигна поглед, издавайки само за миг изненадата си, след което безмълвно сви рамене, сякаш не разбираше.

— Италианският ви е превъзходен — казах аз.

Спряхме. Не знаех къде. Не беше далече от имението — бяхме се движили не повече от няколко минути. Къде ли ме бяха докарали?

Вратите се отвориха и другите двама полицаи се качиха. Единият насочи оръжието си към мен, а другият ми даде знак да легна на пода. Подчиних се и той завърза глезените ми.

Затрудних го, колкото можех — ритах и се гърчех. Но той успя да ме върже, после намери втория ми пистолет, скрит в калъф под лявата ми мишница, и извика триумфално.

— Още един, момчета.

На английски.

— Виж да няма и други — каза третият, който, изглежда, беше старшият. Гласът му беше дълбок, дрезгав от пушенето.

— Само този е — каза другият, след като опипа краката и ръцете ми.

— Добре — каза старшият. — Господин Елисън, ние сме ваши колеги.

— Докажете го — казах аз, изпънат ничком на пода.

Отговор не последва.

— Можете да ни вярвате или не — каза шефът им. — Както предпочитате. За нас е без значение. Искаме само да ви зададем няколко въпроса. Ако сте откровен с нас, няма да има за какво да се притеснявате.

Усетих нещо студено и течно, което започна да се разстила по оголените части на ръцете ми, после по лицето, шията и ушите ми. Мажеха ме с четка с някаква гъста лепкава течност.

— Знаете ли какво е това? — попита ме фалшивият старши полицай.

Усетих сладостта по устните си.

— Предполагам.

— Добре.

Измъкнаха ме от фургона на ослепително ярката дневна светлина. В момента нямаше никакъв смисъл да се опитвам да окажа съпротива. Нямаше да стигна доникъде. Видях дървета, храсталаци и малко по-далече — част от покритата с бодлива тел ограда. Все още се намирахме на терена на Кастелбланко, недалече от входа, пред една от малките каменни постройки, които бях забелязал, докато влизахме.

Поставиха ме на земята точно пред сградата. Усетих миризмата на сочния чернозем и после сладникавата миризма на гниеща храна, и разбрах къде се намирам.

После шефът на „полицейското“ отделение каза:

— Трябва само да ни кажете къде се намира златото.

— Орлов не беше отзивчив. Разменихме само няколко думи.

— Това не е вярно, господин Елисън — каза средният. — Не сте откровен с нас.

И наведе към лицето ми малък бляскав предмет — остър като бръснач скалпел. Затворих инстинктивно очи. Господи, не! Не го правете!

Почувствах бърз удар по бузата. Усетих острия срез на студения метал и после лека болка, като от боцване на игла.

— Не искаме да ви нарежем лошо — обади се старшият. — Само ни кажете къде е златото.

Усетих как кръвта потича по бузата ми.

— Нямам представа — отвърнах.

Скалпелът се опря в дясната ми буза, хладен и странно приятен.

— Наистина не ми харесва да го правим, господин Елисън, но нямаме друг избор. Дай пак, Франк.

Изпъшках.

— Не!

— Къде е?

— Казах ви, че не…

Нов удар. Студено, а после парещо топло, и усетих как кръвта се стича по лицето ми, смесвайки се с лепкавата течност, с която ме бяха намазали. От очите ми потекоха сълзи.

— Знаете защо го правим, господин Елисън — каза старшият.

Опитах се да се извия по корем, но двамата други ме държаха здраво.

— По дяволите! — казах. — Орлов не знаеше. Толкова ли е трудно да разберете? Не знаеше… така че и аз не знам!

— Не ни принуждавайте да го правим — каза старшият. — Знаете, че ще го направим.

— Пуснете ме и ще ви помогна да го намерите — прошепнах аз.

Той махна с ръка и другите ме вдигнаха, единият за главата, а другият за краката. Замятах се яростно, но не можах да се измъкна.

Натикаха ме в студено и тъмно, влажно и тясно каменно помещение, пропито с острата миризма на гниещи отпадъци. Чух шумолене. Имаше и някаква друга миризма, нещо щипещо, подобно на керосин или на бензин.

— Вчера са изнесли боклука — каза старшият. — Така че са гладни.

Още шумолене.

Пуснаха ме на пода. Единствената светлина в тясното отвратително помещение идваше откъм входа, пред който можех да видя силуетите на двамата фалшиви карабинери.

— Какво искате? — изхриптях аз.

— Само ни кажете къде е и ще ви пуснем. — Беше дрезгавият, дълбок глас на старшия. — Толкова е просто.

— О, боже — не можах да се сдържа да не възкликна.

Никога не бива да им показваш страха си, но сега беше неудържимо. Драскане, отново шумолене. Сигурно бяха с дузини.

— В личното ви досие — продължи той — пише, че изпитвате страх от плъхове. Моля ви, помогнете ни и с това ще свърши.

— Казах ви, той не го знаеше!

— Заключи го, Франк — излая шефът.

Вратата на каменната постройка се затръшна, после я залостиха отвън. За миг настъпи катраненочерен мрак и след това, когато очите ми привикнаха с мрака, всичко наоколо изглеждаше покрито с тъмнокехлибарена сянка. Отвсякъде около мен се разнасяше стържене и щракане. Някакви тъмни фигури се раздвижиха от двете ми страни. Кожата ми настръхна.

— Когато сте готов да ни отговорите — чух гласа на старшия зад вратата, — ще сме тук.

— Не! — изревах аз. — Казах ви всичко, което знам!

Нещо притича по краката ми.

— Господи…

Дрезгавият глас отвън се обади пак:

— Знаете ли, че плъховете са, така да се каже, слепи? Ориентират се единствено по миризмата. Лицето ви, с кръвта, смесена с подсладената течност, ще ги примами и ще ви изядат жив. В отчаянието си просто ще ви сдъвчат.

— Не знам нищо — извиках умолително.

— В такъв случай жалко за вас — отново се обади дрезгавият глас.

Усетих как нещо едро, топло, сухо и кожесто се отри в лицето ми, по устните ми, после станаха няколко, после много. Не можех да отворя очите си. Усетих остри одрасквания по бузите, остри, непоносими пробождания, тънки като мачкаща се хартия звуци, опашка изплющя по ухото ми, влажни крачета забързаха по шията ми.

Единствено съзнанието, че похитителите ми стоят отвън и чакат да се предам, ме спря да закрещя от ужас.