Джоузеф Файндър
Белязаният (4)

1.

Адвокатските кантори на „Пътнам & Стърнс“ са разположени в тесните улици на финансовия квартал на Бостън, сред банкови сгради с гранитни фасади: местният вариант на Уолстрийт, но с по-малко барове. Нашите офиси са на първите два етажа на едно достолепно старо здание на Федерал стрийт, на чийто партер се намира уважаваната банка „Брамин“, известна като пералня на парите на Мафията.

„Пътнам & Стърнс“, може би тук е мястото да обясня, е една от „външните“ адвокатски фирми на ЦРУ. Тя е напълно легитимна. Изобщо не нарушава хартата на Управлението (която забранява домашните далавери, международните далавери явно са си окей). Много често ЦРУ търси правни консултации по въпроси, да речем като имиграцията и натурализацията (ако се опитват да вкарат в страната някой дезертьор от чуждо разузнаване) или относно недвижимо имущество (ако им се налага да закупят имущество, някоя безопасна къща, офис или нещо подобно, което да не може да бъде проследено до Лангли). Или пък, и тъкмо в това се състои особеният професионален опит на Бил Стърнс, в прехвърлянето на фондове тук и там, изнасяне и прибиране на определени банкови сметки в Люксембург, Цюрих и на Каймановите острови.

Дейността на „Пътнам & Стърнс“ обаче съвсем не се ограничава с мръсната работа за ЦРУ. Тя представлява една чистичка фирма с около тридесет адвокати и дузина съдружници, с широк обхват от правни дейности, вариращи от правна защита на корпорации, през недвижима собственост, разводи, имоти и данъци, та чак до интелектуална собственост.

Последното, интелектуалната собственост, е моята специалност: патенти и авторски права, кой какво е изобретил, кой чие изобретение е ограбил. Сигурно си спомняте как преди пет години на пазара се появи един известен производител на маратонки, с една джаджа, която позволяваше на ползвателя да напомпа обувката си с въздух, срещу цената само от сто и петдесет долара на чифт. Това беше дело на моите ръце — тоест на адвокатските ми способности. Осигурих му железен патент — или поне толкова железен, колкото беше реалистично да се очаква.

В последните няколко месеца държах в офиса си двадесет и четири големи кукли, които несъмнено отвличаха вниманието на по-задръстените ми клиенти. По това време помагах на един производител на кукли в Западен Масачузетс да защити серията си продукти „Биг Бейби Дол“. Казвам го, защото делото бе решено в ущърб на моя клиент. Разбира се, не се гордея с това. Много повече постигнах, когато принудих една компания за производство на готварски принадлежности да се въздържа да използва в телевизионните си реклами анимацията на едно малко същество, което подозрително напомняше на героя на едно популярно филмче.

Бях един от двамата адвокати, специализирани в интелектуалното право в „Пътнам & Стърнс“, което официално ни превръщаше в „отдел“, ако се смятат помощник-адвокатите, адвокатските секретари и всичко останало. С други думи, фирмата започна да се рекламира като съвсем пълноценна правна корпорация, която е в състояние да удовлетвори всичките ти потребности, дори по отношение на патентите и авторските права. Всичките ти правни нужди, обслужени под един покрив. Пазаруваш в универсален магазин.

Смятаха ме за добър адвокат, но не защото чак толкова си харесвах работата или пък се интересувах от нея. В края на краищата нали казват, че адвокатите били единствените хора, при които пренебрежението към закона не било наказуемо.

Но пък аз съм благословен с един рядък неврологичен дар, с който са удостоени по-малко от 0.1 процент от населението: ейдетична (или фотографска, както е известна в разговорната реч) памет. Тя не ме прави по-умен от останалите, но определено улесни живота ми в колежа и докато следвах право, когато се налагаше да запомня цял пасаж или някой казус. Мога да възстановя страницата в ума си като картина. Тази способност не е от нещата, с които се хваля пред хората, понеже определено не би могла да ми спечели много приятели. Но въпреки това тя до такава степен е станала неразделна част от моята същност, че трябва непрекъснато да внимавам да не ме разделя с другите.

 

 

Съдружниците основатели Бил Стърнс и покойният вече Джеймс Пътнам бяха изразходвали всичките си печалби от първите няколко години за вътрешно обзавеждане. Офисът, застлан предимно с персийски килими и пълен с крехки антики от периода на Регентството, излъчва смазваща, покоряваща елегантност. Дори звънът на телефона е приглушен. Портиерът (естествено) англичанин, седи зад старинно полирано до блясък писалище. Виждал съм клиенти, същински гиганти в бизнеса с недвижимо имущество, които в собствените си владения се пъчат и лаят заповеди на поданиците си, да влизат в нашата приемна кротки и да седят сплашени като провинили се ученици в кабинета на директора.

Беше около месец след погребението на Хал Синклер. Бързах за едно заседание в кабинета си. Минах покрай Кен Макелвой, младши съдружник, който през последната половин година се беше забъркал в някакъв неописуемо досаден съдебен спор между две корпорации. Мъкнеше огромна папка с клетвени декларации и изглеждаше нещастен като някоя от отрепките в „Студения дом“. Усмихнах се на бедния Дикенсов Макелвой и се запътих към офиса си.

Секретарката ми Дарлин ми махна с ръка и каза:

— Всички вече са тук.

Дарлин е най-голямото „фънки“ във фирмата, нещо, което не е трудно за постигане. Обикновено се облича изцяло в черно. Косата й е боядисана в катраненочерно. Сенките на очите й са тъмносини, нощен грим. Но е страхотно ефективна и затова не се впрягам от убийствения й вид.

Бях свикал тази среща, за да разреша един спор, който се вихреше по пощата от няколко месеца. Случаят засягаше един механизъм за фитнес упражнения, наречен „Алпийски ски“, великолепно конструирано съоръжение, симулиращо спускане със ски и осигуряващо на трениращия не само аеробните предимства, които човек може да получи от нещо като „Нордическата пътека“, но и сериозно мускулно натоварване.

Изобретателят на „Алпийски ски“ Хърб Шел беше мой клиент. Бивш персонален треньор в Холивуд, той беше натрупал купища пари с това изобретение. Но след това изведнъж по нощните телевизионни програми започна да се върти евтин рекламен клип на нещо, което се наричаше „Скандинавски скиор“ и което несъмнено представляваше нелицензирано копие на изобретението на Хърб. При това беше несравнимо по-евтино: докато оригиналните „Алпийски ски“ вървяха на пазара за над шестстотин долара (а пък „Алпийски ски Голд“ струваха над хиляда), то „Скандинавски скиор“ се продаваше само за 129,99$.

Хърб Шел вече се беше разположил в офиса ми заедно с президента и главен изпълнителен директор на „Е-Зет Фит“, компанията, която произвеждаше „Скандинавски скиор“, Артър Зомър. Присъстваше и личният юридически съветник на Зомър, много влиятелният адвокат Стивън Лайънс, за когото бях чувал, но не се бяхме срещали.

Отбелязах си ироничния факт, че и Хърб Шел, и Артър Зомър са шкембести и доста отпуснати. Скоро след като се запознахме, Хърб ми беше признал, че вече не работи като персонален треньор и че непрекъснатите тренировки са му омръзнали. Предпочитал липосукцията.

— Добре дошли, господа — казах и си стиснахме ръцете. — Хайде да разрешим този малък спор.

— От вашата уста в Божиите уши — каза Стив Лайънс.

Враговете му (които са легион), както ми беше известно, го наричаха Лайънс Лисицата, а малката му агресивна фирма беше известна като „Лисичата дупка“.

— Да си дойдем на думата — казах аз. — Вашият клиент грубо е нарушил патента на конструкцията на моя клиент, до последния детайл. Този въпрос сме го обсъждали вече десетки пъти. Това, което вие продавате, е някакво проклето китайско копие на оригинала и ако този проблем не бъде уреден още сега, сме готови да заведем иск във Федералния съд и да поискаме дело. Естествено, ще търсим обезщетение за нанесените щети, които, както ви е известно, при съзнателна кражба на патент се заплащат в троен размер.

Патентното право, общо взето, е един безобиден и твърде досаден начин да си изкарва човек прехраната — мазникът надвива мазника, както имам навика да се изразявам — затова много обичам редките случаи, в които мога да се държа нападателно.

Артър Зомър си пусна боята, очевидно ядосан, но не каза нищо. Тънките му устни се отвориха в пестелива, скъперническа усмивка. Адвокатът му се облегна на стола си — злокобен език на тялото, ако такова нещо изобщо съществува.

— Вижте какво, Бен — каза Лайънс. — Тъй като в случая действително нямаме нарушение на правилата, клиентът ми реши да прояви щедрост, като предложи просто от куртоазия този малък спор да се разреши срещу сумата от петстотин хиляди. Посъветвах го да не прави това, но цялата тази шарада действително му коства нерви, както и на всички нас…

— Петстотин хиляди? Пробвайте с поне десет пъти повече.

— Съжалявам — каза Лайънс. — Патентът дори не си струва хартията, върху която е напечатан. — Той плесна с ръце. — В случая имаме налице безусловно възражение при продажба.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Имам доказателство, че „Алпийски ски“ се е продавал повече от година преди датата на получаване на патента — отвърна Лайънс лукаво. — Година и четири месеца, за да бъда по-точен. Тъй че проклетият ви патент изобщо не е валиден. Безусловно правно възражение при продажба.

Нов подход от негова страна, при това съкрушителен. До този момент всичко, за което спорехме в безкрайната си кореспонденция, беше доколко „Скандинавски скиор“ наподобява „Алпийски ски“, тоест доколко влиза в нарушение на декларираните патентни права, казано на юридически език. Сега обаче той се позоваваше на нещо, което в правния свят е известно като доктрината „при продажба“, според която едно изобретение не може да се смята за патентовано, в случай че е било в „публична употреба или в продажба“ повече от година преди датата на регистриране на патента.

Не си позволих да издам изненадата си. Добрият юрист трябва да бъде винаги и добър говнян артист.

— Добър опит — отвърнах аз. — Това обаче наистина няма да ви бъде от полза, Стив, и вие го знаете много добре. — Последното прозвуча доста убедително, каквото и да означаваше.

— Бен… — понечи да ме прекъсне Хърб.

Лайънс ми подаде една папка и каза:

— Това е копие от рекламна дипляна, издадена от здравния клуб „Биг Епъл“ в Манхатън, показваща на своите членове новото им гимнастическо оборудване — „Алпийски ски“ — почти година и половина преди господин Шел да подаде молба за патент. С указана цена.

Взех папката от ръцете му, погледнах я без видим интерес и му я върнах.

— Бен… — обади се Хърб отново. — Можем ли да поговорим за минутка?

Оставих Лайънс и Зомър сами в офиса ми, докато двамата с Хърб си поговорим зад вратата.

— Каква е тази история, по дяволите? — попитах го.

— Вярно е. Те са прави.

— Ти си продавал това нещо повече от година преди да получиш патента си?

— Всъщност две години. На дванадесет персонални треньори в здравни клубове из страната.

Изгледах го втренчено.

— И защо?

— Боже мой, Бен, не познавах закона. Освен това нали човек трябва да пробва тези неща, преди да ги инсталира. Нямаш си представа колко вредни съоръжения се поставят във фитнес салоните и здравните клубове.

— Тоест си търсил възможност да въведеш подобрения, така ли?

— Ами да, естествено.

— Аха. За колко време можеш да ми осигуриш един документ от седалището на корпорацията си в Чикаго?

 

 

Върнахме се. Стив Лайънс сияеше триумфално.

— Предполагам — отрони той с тон, който вероятно трябваше да мине за проява на симпатия, — че господин Шел ви е въвел в нещата.

— Да, наистина — отвърнах аз.

— Подготовката, Бен — каза той. Вече бе минал на „ти“. — Не бива да я пренебрегваш.

Съвпадението във времето се оказа идеално — в същия момент персоналната ми факс машина звънна, записука и започна да печата. Приближих се до факса, изчаках да довърши разпечатването и казах:

— Стив, трябваше да ни спестите всичкото това време и разходи и да попрочетете малко какво казва прецедентното право по вашия случай.

Той ме изгледа озадачен, а усмивката му някак се изпари от физиономията му.

— Момент да си спомня — казах. — Трябва да беше брой 917, Федерални казуси том втори, 544 серия, Федерално окръжно, от 1990 година.

— За какво говори той? — прошепна високо Зомър на Лайънс.

Лайънс, който не искаше да свива рамене в мое присъствие, просто ме беше зяпнал неразбиращо.

— Вярно ли е? — настоя Зомър.

Физиономията на Лайънс не се промени.

— Ще трябва да погледна.

Факс машината отряза хартията по перфорираната линия. Подадох разпечатката на Лайънс.

— Това е писмо от менажера на здравния клуб „Биг Епъл“ до Хърб Шел, съдържащо впечатления от „Алпийски ски“, неговите бележки за функционирането на уреда и кои от детайлите би трябвало да се усъвършенстват. Както и предложения за модификации на продукта…

В този момент влезе Дарлин и мълчаливо ми подаде един том — „Федерал Рипортър“ 917 — след което излезе. Без дори да поглеждам, подадох тома на Лайънс.

— Каква игра ми играеш? — заекна Лайънс.

— Никаква игра — отвърнах аз. — Моят клиент е продал прототипове в изпитателния период и е събирал данни за работата на уреда от продадените версии. Поради което доктрината „в продажба“ е неприложима.

— Откъде го измъкваш това?

— Делото „Манвил Сейлс Корпорейшън“ срещу „Парамаунт Систъмс“, Втори федерален, 544.

— О, я стига — отвърна язвително Лайънс. — Никога не съм чувал за…

— Страница 1314 — казах аз, седнах, облегнах се и кръстосах крака. — Как беше… — Започнах монотонно да рецитирам: — „Тълкуването, дефиниращо ограничения в случай на продажба или публична употреба, не подкрепя инвалидацията на патента, въпреки че повече от една година преди регистрирането на патента собственикът му е инсталирал съоръжение в новопостроена държавна рехабилитационна станция край магистрала. Периодът на изпробване на изобретението извън местопроизводството му е бил необходим, за да се определи дали то ще…“

Лайънс седеше с разтворената книга в скута си и повтаряше шепнешком думите ми, забил поглед в страницата. И завърши изречението вместо мен:

— „… ще изпълнява предназначението си.“

И вдигна поглед към мен. Челюстта му беше увиснала.

— Ще се видим в съда — казах аз.

Тази заран Хърб Шел си отиде много щастлив и по-богат с почти десет милиона долара. Аз пък имах удоволствието да си разменя учтиви реплики със Стив Лайънс.

— Ти знаеше този шибан казус наизуст, дума по дума — каза той. — Дума по дума. Как успя да го направиш, по дяволите?

— Подготовката — отвърнах аз и стиснах здраво ръката му. — Никога не я пренебрегвай, Стив.