Джоузеф Файндър
Белязаният (39)

36.

Значи беше вярно. Алекс Тръслоу се оказа прав.

Но… милиарди долари?

Нима всичко беше заради парите? Това ли беше? Парите през цялата човешка история са мотивирали най-великите злодейства, в края на краищата нещата винаги са опирали до тях. Заради тях ли беше убит Синклер и останалите, заради тях ли, както ме беше предупредил Едмънд Мур, Управлението се раздираше от вътрешни конфликти?

Милиарди долари.

Орлов ме изгледа арогантно, почти пренебрежително, и се помъчи да намести очилата си.

— А сега — каза той с въздишка, превключвайки на английски — е въпрос само на време, преди моите хора да докопат мен. В това изобщо не се съмнявам. Ни най-малко не съм изненадан, че вашите хора са успели да ме проследят. Няма място по земята… място, където поне е поносимо да се живее… където човек да не бъде намерен. Но това, което не разбирам, е защо… защо сте решили да застрашите живота ми, идвайки тук. Това е изключително глупаво.

Английският му беше съвършен, направо отличен, с лек британски акцент.

Поех дълбоко дъх и казах:

— Бях изключително предпазлив. Няма за какво да се безпокоите.

Изражението му остана каменно. Само ноздрите му леко потръпнаха. Очите му не говореха нищо.

— Тук съм — продължих аз, — за да поставим нещата на мястото им. Да поправим греха на моя тъст спрямо вас. Готов съм да ви предложа огромна сума, стига да ми помогнете да намерим тези пари.

Той сви устни.

— С риска да бъда вулгарен, господин Елисън, би ми било изключително любопитно да разбера какво имате предвид под „огромна сума“.

Кимнах и се изправих, прибрах пистолета и отстъпих, така че да съм извън обсега му. После вдигнах крачолите на работния комбинезон и показах пачките американски долари, пристегнати около пищялите ми. Дръпнах връзките и парите се свлякоха в краката ми на два купа.

Вдигнах ги и ги сложих на масата.

Беше доста голяма сума — сигурно повече, отколкото Орлов беше виждал през живота си, и определено повече, отколкото аз някога бях виждал — и постигна убедителен ефект.

Той огледа пачките, опипа ги, очевидно доволен, че изглеждат съвсем истински. После вдигна глава и каза:

— Колко са? Половин милион?

— Цял — казах аз.

— Аха — каза той с широко разтворени очи. След което се засмя подигравателно и с театрален жест избута пачките към мен. — Господин Елисън, признавам, че финансовото ми положение е затруднено. Но колкото и да е затруднено, тези пари са нищо в сравнение с онова, което трябваше да получа.

— Да — казах аз. — С ваша помощ бих могъл да намеря парите. Но първо нека да поговорим.

Той се усмихна.

— Ще приема тези пари като израз на добри намерения. Не съм чак толкова горд. И, разбира се, ще поговорим. След което ще се споразумеем.

— Чудесно — казах аз. — В такъв случай позволете да ви задам първия си въпрос: кой уби Харисън Синклер?

— Надявах се, че вие ще можете да ми кажете.

— Но убийците му са агенти на ЩАЗИ — казах аз. — Поне тези, които са изпълнили заповедта.

— Да, твърде е вероятно. Но дали е ЩАЗИ или Секуритате, това няма нищо общо с мен. Определено не съм имал никакъв интерес да убивам Харисън Синклер.

Вдигнах въпросително вежди.

— Тъкмо когато Харисън Синклер беше убит — каза Орлов, — аз и моята страна се оказахме измамени с над десет милиарда долара.

Усетих как настръхвам. Доколкото можех да преценя, той говореше искрено.

Разбира се, тосканската вила на Орлов едва ли можеше да се нарече скромна, но все пак той не живееше сред огромни богатства, подобно на високопоставените нацисти в Бразилия и Аржентина след Втората световна война. Една солидна парична сума можеше да му осигури не само луксозен живот, но нещо по-важно — да предпази живота му до естествената му кончина.

Но десет милиарда долара?

Орлов продължи:

— Как бяха озаглавени мемоарите на Директора на ЦРУ по времето на Ричард Никсън, Уилям Колби? „Мъже на честта“, нали така се казваха?

Кимнах навъсено. Орлов не ми допадаше никак, но не по някакви идеологически причини или поради някаква горчива ревност, каквато хората си представят, че съществува между КГБ и ЦРУ. Хал Синклер веднъж беше споделил с мен, че докато бил шеф на наши резидентури в различни световни столици, някои от най-добрите му приятели на чашка били опонентите му от страна на КГБ. Ние сме — по-точно е да кажа бяхме — повече подобни, отколкото различни.

Не, по-скоро намирах самоувереността на Орлов за отблъскваща. Преди няколко минути той се беше вкопчил в мен като стара баба. А сега седеше като паша… и мислеше главно на украински, за бога.

— Е — продължи Орлов, — Бил Колби беше, и е, човек на честта. Може би прекалено честен за тази професия. И докато не се оказах измамен, аз мислех същото и за Харисън Синклер.

— Не ви разбирам.

— Какво ви е разказал той за тази история?

— Много малко — признах аз.

— Точно преди рухването на Съветския съюз тайно установих контакт с Харисън Синклер, като използвах стари канали, неизползвани от много години. Има — или по-скоро имаше — начини. И го помолих за помощ.

— За да направите какво?

— Да изнесем от моята страна по-голямата част от златните й резерви — каза Орлов.

Бях почти зашеметен… Но всъщност имаше известна логика. Бързо си припомних някои неща, които вече знаех, които бях чел по вестниците или чувал от свои приятели в шпионския бизнес.

Централното разузнавателно управление винаги беше смятало, че Съветският съюз разполага с десетки милиарди долари в златни резерви, пазени в техните трезори в Москва и нейните околности. Но после изведнъж, веднага след неуспешния опит за преврат на Комунистическите хардлайнери през август 1991, съветското правителство обяви, че разполага само с три милиарда долара в злато.

Тази новина беше раздрусала цялата световна финансова общност. Къде по света можеше да е изчезнало останалото злато? Появиха се какви ли не съобщения. Според едно от най-достоверните, съветската комунистическа партия беше наредила 150 тона сребро, осем тона платина и най-малко шестдесет тона злато да бъдат скрити в чужбина. Появиха се твърдения, че видни представители на комунистическата партия може би са укрили почти петдесет милиарда долара в западни банки, в Швейцария, Монако, Люксембург, Панама и в огромна мрежа офшорни банки, такива като на Каймановите острови.

Съветската комунистическа партия, според съобщенията, се беше занимавала трескаво с пране на пари в последните години на съществуването си. Шефовете на съветските държавни предприятия създавали фалшиви смесени дружества и дъщерни фирми, за да изнесат пари от страната си.

В края на краищата правителството на Елцин беше стигнало дотам, че да наеме една американска детективска фирма, „Крол Асошиейтс“ — между другото един от главните конкуренти на фирмата на Алекс Тръслоу — за да проследи пътя на тези пари, но така и нищо не се разкри. Дори се появи съобщение, че един от масивните трансфери към швейцарски банки е бил нареден от шефа на икономическия отдел на партията, който се самоуби — или му помогнаха — няколко дни след провалилия се преврат.

Нима щеше да се окаже, че бившите другари на Орлов се стремяха да ме спрат в усилията да проследя парите и че тъкмо те бяха убили Ван Ейвър в Рим?

Слушах го, онемял от изненада.

— Русия — каза той — се разпадаше.

— Искате да кажете, че Съветският съюз се разпадаше.

— И двете. Имам предвид и двете. За мен, както и за повечето хора с глави на раменете, беше ясно, че Съветският съюз ще се срине на бунището на историята, ако използваме изтърканата фраза на Маркс. Но Русия, моята мила Русия — тя също се разпадаше. Горбачов ме привлече да ръководя КГБ след опита за преврат на Крючков. Но властта се изплъзваше от пръстите на Горбачов. Твърдолинейните комунисти разграбваха богатствата на страната. Те си даваха сметка, че Елцин ще вземе връх, и бяха решили да се подготвят и да изчакат момента, когато ще могат да го унищожат.

Бях чел твърде много за загадъчните изчезвания на руските богатства под формата на твърда валута, ценни метали и дори произведения на изкуството. Всичко това не представляваше новина за мен.

— И така — продължи той — аз стигнах до идеята да организирам източването от страната на колкото можех повече от златото на Русия. Твърдолинейните щяха да се опитат да си възвърнат властта, но ако успеех да предпазя богатството на страната от ръцете им, те щяха да се окажат безсилни. Исках да спася Русия от гибел.

— Същото искаше и Хал Синклер — промълвих аз, колкото на него, толкова и на себе си.

— Да, точно така. Знаех, че ще прояви симпатия и разбиране към този план. Но това, което му предложих, го изплаши. Трябваше да бъде извънпротоколна операция, при която ЦРУ помага на КГБ в измъкването на златото на Русия. Да го изнесем извън страната. За да може един ден, след като нещата утихнат, да бъде върнато.

— Но защо ви е била нужна помощта на ЦРУ?

— Златото се пренася много трудно. Изключително трудно. И при положение че ме следяха много внимателно, не можех да го изнеса сам. Моите хора и аз самият бяхме под непрекъснато подозрение и наблюдение. И определено нямах никаква възможност да го ликвидирам — да го продам. За секунди щеше да бъде проследено по обратния път до мен.

— И затова двамата се срещнахте в Цюрих?

— Да. Процедурата беше твърде сложна. Срещнахме се с един банкер, когото той познаваше и на когото се доверяваше. Той откри банкова система от сметки, на която да приеме златото. Съгласи се с моите условия, че аз трябва да „изчезна“. Той трябваше да заличи в базите данни на ЦРУ всички по-съществени данни, свързани с моето местоположение.

— Но как е успял Синклер… или ЦРУ… да уреди изнасянето?

— Ох — каза той уморено, — има начини, нали знаете. Същите канали, по които изнасяхте нашите съветски дезертьори в предишните години.

Тези канали, както ми беше известно, включваха военната куриерска система, защитена с Виенската конвенция. Точно този метод беше използван за измъкването на неколцина по-известни дезертьори извън Желязната завеса. Бях слушал слухове, че легендарният дезертьор Олег Гордиевски, който беше много нашумял в средите на Управлението, всъщност е бил измъкнат в един камион с мебели. Не знам дали беше вярно, но изглеждаше правдоподобно.

Той продължи:

— Цял военен самолет със статут на дипломатически куфар — с него напуснах страната, разбира се, пътуват и запечатани камиони. Има и много други средства, с които ЦРУ разполагаше, докато ние не, защото бяхме под наблюдение. Навсякъде има информатори, дори сред личните ми секретари.

Нещо обаче не съвпадаше.

— Но как Синклер е можел да е сигурен, че може да ви вярва? Как, по дяволите, е можел да е сигурен, че вие просто не сте един от лошите?

— Заради това, което му предложих — поясни Орлов.

— Обяснете.

— Е, той искаше да прочисти ЦРУ. Беше убеден, че то е прогнило отвътре… И аз му осигурих доказателства, че това е така.