Джоузеф Файндър
Белязаният (33)

30.

Бил съм в Рим няколко пъти и никога не ми е харесвал особено. Италия несъмнено е една от любимите ми страни, може би най-любимата, но винаги съм намирал Рим за мръсен, пренаселен и мрачен. Красив е, да — с Кампидолио на Микеланджело, с катедралата „Свети Петър“, с вила Боргезе и Виа Венето — всички те удивляват посетителя по различен начин, древни, бляскави, величествени… но същевременно потискащи, застрашителни. При това буквално накъдето и да тръгнеш из централната част на града, неизменно се натъкваш на паметника на Виктор Емануил Втори — ужасна композиция от бял мрамор от Бреша, обграден от зловонните изпарения на уличното движение. На това място Мусолини е произнасял речите си. Аз предпочитах да го избягвам, доколкото изобщо е възможно.

Денят, в който пристигнах, беше дъждовен и неприятно студен. При този проливен дъжд стоянката за таксита срещу терминала на Фиумичино ми се струваше прекалено отдалечена, за да се осмеля да се втурна към нея.

Така че намерих един бар и си поръчах кафе лунго, дълго време му се наслаждавах, усещайки как кофеинът се сражава с нарушения ми ритъм от полета през няколкото часови зони. Бях влязъл в страната с фалшив паспорт, осигурен ми от вълшебниците в ЦРУ, така наречената Секция за техническо обслужване (във взаимодействие, нека да го кажем, с Държавния департамент на САЩ).

Прикритието ми беше Бърнард Мейсън, американски бизнесмен, пристигнал да уговори някакви мистериозни споразумения с италианската дъщерна фирма на своята „корпорация“. Паспортът, който ми бяха осигурили, беше удивително разръфан. Ако не бях малко по-сведущ, щях да си помисля, че наистина е бил използван многократно за международни пътувания, и то от някой немарливец. Но разбира се, той беше изработен специално за моя случай.

Ударих му още едно кафе лунго и корнето, след което се насочих към тоалетната. Заведението беше семпло, облицовано в черно и бяло, и чисто. На едната стена, под огромно огледало, имаше редица умивалници. Срещу тях, от другата страна на тясното помещение, имаше четири тоалетни кабини, чиито врати бяха боядисани в блестящо черно и стигаха от пода до тавана, без луфт. Най-лявата кабина се оказа заета и въпреки че средната беше свободна, аз се задържах малко пред мивката, измих ръцете си, лицето, сресах косата си, докато най-лявата врата най-сетне не се отвори. От нея се показа шишкав арабин, затегна колана върху изпъкналото си шкембе и излезе, без да си измие ръцете, а аз веднага влязох в кабината, която току-що беше освободил, и заключих отвътре.

Свалих тоалетната седалка, стъпих върху нея и се пресегнах към пластмасовия капак на вентилиращия отсек под тавана. Той се отвори лесно и, както ми беше обещано, намерих дебел пакет. Вътре имаше кутия с петдесет патрона и тънък матовочерен 0.45 полуавтоматичен пистолет „Зиг Зауер 220“, съвсем нов, все още покрит със смазка, току-що получен от производителя. Според мен това е най-добрият пистолет, правен досега. Тритиев визьор за нощно виждане, десетсантиметрова цев, шест патрона, и всичко това тежи само седемстотин грама. Надявах се изобщо да не ми се наложи да го използвам.

Настроението ми беше отвратително. Бях се заклел никога вече да не се връщам към тази ужасна игра, а ето че се бях върнал. И отново трябваше да разчитам на своята тъмна, жестока половина, която, както се бях надявал, уж бях погребал завинаги.

Увих го, пъхнах го в сака си и оставих плика в отсека, след което го затворих плътно.

Но веднага след като напуснах тоалетната и се запътих към стоянката на такситата, надуших, че нещо не е наред. Нечие присъствие, някаква личност. Вълнение. В летищата цари хаос, бъркотия, всеки бърза нанякъде, и тъкмо затова те са идеалното място за проследяване. Наблюдаваха ме. Усещах го. Не бих казал, че чувах или четях нещо… около мен беше пълно с какви ли не хора, всеки потънал в собствените си дребни грижи, истинско вавилонско стълпотворение от чужди езици, а моят италиански беше съвсем елементарен. Но го чувствах. Инстинктите ми, някога фино настроени, след това дълго неизползвани, сега бавно се възвръщаха.

Тук имаше някой.

Видях го — набит мургав мъж на тридесет-четиридесет години, облечен в сиво-зеленикаво спортно яке, с лице, почти скрито зад екземпляр на „Кориере дела сера“.

Усилих крачката и бързо излязох навън. Той веднага ме последва много недискретно. Което ме разтревожи. Той явно не се притесняваше, че ще го забележа, което вероятно означаваше, че има други. И вероятно също така означаваше, че иска да го забележа.

Влязох в поредното свободно такси, бял мерцедес, и казах:

— „Гранд Хотел“, пер фаворе.

Веднага забелязах, че преследвачът ми се озова в следващото такси. Вероятно междувременно в преследването се беше включила друга кола, може би две или три. След около четиридесет минути пълзене през задръстения сутрешен трафик, таксито закова на тясната Виа Виторио Емануеле Орландо, пред „Гранд Хотел“. Моментално четирима прислужници в ливреи притичаха към таксито да поемат багажа ми, натовариха го на количка, помогнаха ми да сляза от колата и ме придружиха в тихото елегантно фоайе.

Възнаградих и четиримата с повече от щедър бакшиш и обявих фалшивото си име на рецепцията на хотела.

Служителят се усмихна, поздрави ме с „Бонджорно, синьоре“ и бързо затършува в книгата за резервации. На лицето му се изписа притеснение.

— Синьоре… а… господин Мейсън? — промълви той и ме погледна сконфузено.

— Някакъв проблем ли има?

— Изглежда, сър. Нямаме записано…

— Проверете тогава да не е на името на компанията ми — предложих аз. — „Трансатлантик“.

След миг той отново вдигна глава.

— Знаете ли кога е направена?

Ударих с длан по мрамора на рецепцията.

— Изобщо не ме интересува, по дяволите! Вашият скапан хотел е прецакал…

— Ако ви трябва стая, сър, сигурен съм…

— Не. Не и тук. Сигурен съм, че в „Екселсиор“ не правят такива грешки. — Обърнах се към шефа на носачите. — Откарайте багажа ми на другия вход. И искам такси до „Екселсиор“, на Виа Венето. Веднага.

Той се поклони и даде знак на хората си. Едно пиколо завъртя количката с багажа ми и я затика към дъното на фоайето.

— Сър, ако е станала някаква грешка, сигурен съм, че можем да я поправим много бързо — каза служителят на рецепцията. — Имаме една свободна единична стая. Имаме и няколко свободни апартамента.

— Не искам да ви притеснявам — отвърнах пренебрежително и тръгнах след багажната количка.

След няколко минути зад хотела спря такси. Носачът постави куфара и сака ми в багажника, дадох му порядъчен бакшиш и влязох.

— „Екселсиор“, синьоре? — попита шофьорът.

— Не — казах аз. — „Хаслер“. Пиаца Тринита дей Монти.

 

 

„Хаслер“ има изглед към Пиаца ди Спания, едно от най-хубавите места в Рим. Бях отсядал тук преди и Управлението ми беше резервирало апартамент тук, по мое искане. Епизодът с „Гранд Хотел“, разбира се, беше трик и изглежда, че свърши работа, преследвачите ме бяха изгубили. Не бях сигурен колко време ще остана ненаблюдаван, но поне засега всичко изглеждаше наред.

Взех си душ и се сринах на широкото легло, пъхнах се между разкошните ленени чаршафи, най-после на спокойствие, и потънах в дълбок сън, от който отдавна се нуждаех, сън, обезпокояван единствено от тревожните мисли, свързани с Моли.

 

 

Няколко часа по-късно ме събуди някакъв клаксон. Беше следобед и апартаментът бе изпълнен със светлина. Претърколих се, набрах телефона и поръчах капучино и нещо за ядене. Стомахът ми ръмжеше.

Погледнах часовника си и пресметнах, че работният ден в Бостън току-що е започнал. Позвъних до една банка във Вашингтон, където поддържах стара, но все още активна сметка, която бях открил преди няколко години. Моят брокер, Джон Марета, наистина беше превел „припечеленото“ от „Бийкън Тръст“. Разбира се, сумата трудно можеше да се нарече припечелена. Бях преценил, че няма смисъл да давам на ЦРУ възможност да ме разиграват с парите ми. Познавах номерата им и бях решил да не им се доверявам напълно.

Кафето ми пристигна след петнадесет минути, сервирано в широка чаша със златна ивица. Около нея бяха подредени красиво приготвени сандвичи.

Чувствах се самотен както никога. Моли, в това бях сигурен, беше добре… във всеки случай беше в безопасност дотолкова, доколкото може да е в безопасност заложник. Тревожех се за нея. Колко ли изплашена беше, дали успяваше да запази самообладание? Е, поне бях сигурен, че няма да се церемони много-много с пазачите си: сигурно щеше да превърне живота на охранителите си в истински ад.

Усмихнах се, и точно тогава телефонът иззвъня.

— Господин Елисън? — прозвуча в слушалката мъжки глас с американски акцент.

— Да.

— Добре дошли в Рим. Избрали сте подходящ момент за посещение.

— Благодаря — отговорих аз. — Тук е много по-приятно, отколкото в САЩ по това време на годината.

— И има много повече неща да се видят — добави моята свръзка с ЦРУ, довършвайки уговорената парола.

Затворих телефона.