Джоузеф Файндър
Белязаният (32)

29.

— Наистина съм изключително доволен — каза Тоби Томпсън и действително изглеждаше видимо доволен от себе си.

Седях в стерилна, ярко осветена бяла стая за разпити и наблюдавах Тоби в съседното помещение, отделено с панел от дебело стъкло, по което личаха многобройни отпечатъци от пръсти. Камерата беше толкова ярко осветена, че забравях, че е едва шест сутринта и че не съм спал цяла нощ. Намираше се в един от подземните етажи на същата непривлекателна служебна сграда.

— Да те попитам нещо — казах аз. — Защо е тази стъклена преграда? Защо просто не заглушихте камерата със СНЧ, както го бяхте направили в явката?

Тоби се усмихна почти меланхолично.

— О, направихме го. Но по-добре да не рискуваме. Не вярвам много на техниката. А ти?

Но след повече от час тестове с доктор Мехта нямах никакво настроение за празни приказки.

— Ако бях успял да избягам… — започнах аз.

— Нямаше да се спрем пред нищо, за да те намерим, Бен. Ти си изключително ценен. Всъщност психологическият ти профил показваше безспорно, че ще се опиташ да избягаш. Тъй че изобщо не се изненадах. Виж, Бен, след като напусна Управлението, ти си загубил миризмата на колонията.

— Миризмата на колонията?

— Като при мравките. Нали си спомняш за моя интерес към мравките?

Всъщност Тоби беше учил ентомология преди Втората световна война, която го беше тласнала в съвсем друга посока, към военното разузнаване, КСС (Кабинетът за стратегически служби, предтеча на ЦРУ) и след това в ЦРУ. Но беше запазил интереса си към мравките, следеше ревностно професионалните списания и поддържаше връзка с един свой стар приятел от Харвард, Е. О. Уилсън — един от световноизвестните учени в областта на ентомологията, крупен познавач на поведението на мравките. Макар че единствената полза, която Тоби всъщност имаше от този свой интерес към мравките, бяха неговите метафори.

— Разбира се, че помня, Тоби. И каква е тази миризма на колонията?

— Когато една мравка срещне друга, тя я поздравява, като прокарва антените си над тялото й. Ако другата се окаже досадник от друг вид, ще бъде нападната. Но ако е от същия вид, но само, да речем, от друга колония, тоест мравуняк, тя бива приета. Но й се предоставя по-малко храна, докато придобие същата миризма… същия феромон, който имат останалите в колонията. Едва тогава бива приета наистина като една от тях.

— Значи аз съм от друг мравуняк? — прекъснах го нетърпеливо.

— Виждал ли си как една мравка предлага от своята храна на друга? Много е интимно, много трогателно. Атаката, разбира се, е доста неприятна. И непременно свършва със смърт, често и на двете мравки.

Зашарих нервно с пръсти по гладката повърхност на касата и казах:

— Добре. Сега ми обясни следното: кой беше тръгнал подир мен оная нощ?

— В Бостън ли?

— Точно така. Вашето „не знаем“ не е задоволителен отговор.

— Но е точен. Ние наистина не знаем. Но със сигурност знаем, че имаше изтичане на информация…

— По дяволите, Тоби! — избухнах аз. — Крайно време е да изравним позициите си.

Той повиши гласа си почти до вик, което ме изненада.

— Аз съм се изравнил с теб, Бен! Както ти казах, след злополуката в Париж ми възложиха да ръководя този проект. Нарекоха го „Оракул“… нали знаеш колко си падаме по мелодраматични кодови имена — от латинското oraculum, от orare, говоря. Мозъкът говори, нали така?

Свих рамене.

— Проектът Оракул е всъщност Манхатънският проект в областта на телепатията — скъп, интензивен, свръхсекретен и смятан за безнадежден от почти всички, които знаят за неговото съществуване. След онзи холандец с неговите няколко месеца екстрасензорно възприятие — да бъда по-точен, точно 133 дни, преди да се самоубие — сме провели експерименти с повече от осем хиляди души.

— Осем хиляди!

— Повечето, разбира се, знаеха само, че минават през медицински опити, за което им беше заплатено щедро. От всички само двама излязоха с незначителни прояви на ЕСВ, но способността им заглъхна само след ден-два. Докато при теб…

— Минаха два дни и нищо не се промени.

— Чудесно. Чудесно.

— Но за какво е необходимо всичко това, по дяволите? Студената война приключи, Тоби, проклетата…

— А — възкликна той. — Тук ужасно бъркаш. Да, светът се промени, но продължава да бъде ужасно опасно място. Руската заплаха все още е налице, в очакване на нов преврат и тотално рухване на сегашната политическа система, също както Ваймарска Германия очакваше Хитлер да се появи и да възстанови рухналата империя. Средният Изток ври и кипи. Тероризмът се е развихрил… навлизаме във век на тероризъм, какъвто не сме виждали досега. Имаме нужда да култивираме способността, която притежаваш. Отчаяна нужда. Нужни са ни агенти, които да могат да ни предсказват намерения. Винаги по света ще има властници като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи и всякакви подобни изчадия.

— Добре, обясни ми следното: каква беше тази пукотевица в Бостън? Проектът Оракул е в ход от около… колко… от пет години?

— Приблизително.

— И изведнъж се появяват някакви типове и стрелят по мен. Явно е нещо спешно. Някои хора целят нещо, и то на всяка цена и много бързо. Но не виждам смисъла.

Тоби въздъхна и докосна с пръсти стъклото, което ни отделяше.

— Вече не съществува съветска заплаха — промълви той бавно. — И слава богу. Но сега сме изправени пред много по-трудно преодолима, по-дифузна заплаха: стотици и хиляди безработни бивши шпиони от Източния блок… специалисти по следенето, убийци… опасна сган.

— Това не е обяснение — отвърнах аз. — Те са наемници. Но за кого, по дяволите, работят? И защо?

— Мамка му — избухна Тоби. — Кой според тебе взе мерника на Едмънд Мур?

Втренчих се в него. Очите на Тоби бяха широко отворени, изплашени, насълзени.

— Ти кажи — отвърнах кротко. — Кой го уби?

— О, за бога, официалната версия е, че е налапал дулото на пистолета си, служебен „Смит и Уесън“ от 1957 година, модел 39.

— И?

— Модел 39 е с камера за 9 мм „Парабелум“, нали? Това е първият 9-милиметров пистолет, произведен от американски производител.

— Накъде клониш, по дяволите?

— Куршумът, проникнал в мозъка на Ед Мур, е излязъл от специален патрон, 9х18. Патронът, използван в пистолет „Макаров“. Схващаш ли?

— Съветски — казах аз. — От края на петдесетте. Или…

— Или източногермански. Този патрон е бил произведен за източногерманската версия на „Макаров“. Не допускам, че Ед Мур би използвал за своя служебен пистолет амуниция, предназначена за източногерманските трайни служби. А ти?

— Но проклетата ЩАЗИ вече не съществува, Тоби!

— Източна Германия не съществува. ЩАЗИ не съществува. Но изпълнителите на ЩАЗИ съществуват. И някой ги наема. Някой ги използва. Ние наистина имаме нужда от теб, Бен.

— Да — отвърнах аз. — Очевидно. Но за какво, по дяволите?

Той изпълни ритуала си с изваждането на пакета „Ротманс“, почукването по дръжката на инвалидното кресло, докато се покаже цигарата, запалването й и след това заговори дрезгаво, сред издишания пушек.

— Искаме да намериш последния шеф на КГБ.

— Владимир Орлов?

Той кимна.

— Но вие не може да не знаете къде се намира! При всичките ресурси, с които разполага Управлението.

— Знаем само, че се намира някъде в северна Италия. Това е всичко.

— И как го разбрахте?

— Никога не обсъждам средства и методи — отвърна той с лукава усмивка. — Всъщност Орлов е болен човек. Бил е на посещение при един кардиолог в Рим. Това поне знаем. Срещал се е с този човек в продължение на много години, откакто е посетил за пръв път Рим през 1970 година. Докторът лекува много световни лидери, при голяма дискретност. Орлов му се доверява. Освен това знаем, че след консултациите при кардиолога е бил закаран в някакъв неизвестен ни район на Тоскана. Шофьорите му са изключително опитни и режат всякакви „опашки“.

— Защо не опитате с кардиолога?

— Проникнахме в кабинета му в Рим. Без резултат. Изглежда, пази някъде картоните на Орлов, добре скрити.

— И ако намеря Орлов?

— Ти си зет на Харисън Синклер. Има известно основание да го търсиш. Той ще е подозрителен, но би могъл да го изиграеш. Успееш ли да се срещнеш с него, ще искаме да разкриеш всичко, което е възможно, за това, което са обсъждали двамата с Хал Синклер. Всичко. Дали Хал наистина е откраднал тези огромни суми? Има ли Орлов нещо общо с това? Ти говориш руски и при твоя „талант“…

— Не е необходимо той да казва и дума.

— С един сполучлив удар би могъл да намериш тези покрити суми и да изчистиш от подозрения името на Хал Синклер. Но е твърде възможно това, което разбереш за Хал, да не ти хареса.

— Едва ли.

— Не, Бен. Не искам да вярваш, че Харисън Синклер е бил мошеник, нито Алекс Тръслоу го вярва, нито пък аз. Но се подготви за възможността да откриеш точно това, колкото и да е отблъскващо. Освен това тази задача няма да мине без известни рискове.

— От кого?

— Най-коварните хора в разузнавателния бизнес са нашите собствени. Знаеш ли, през деветнадесети век имало един велик за времето си ентомолог, Огюст Форел, който веднъж установил, че най-големите врагове на мравките са… другите мравки. Най-големите врагове на шпионите са другите шпиони. — Той събра пръстите на двете си ръце. — Каквато и сделка да е сключил Владимир Орлов с Хал Синклер, сигурен съм, че не желае тя да бъде разкрита.

— Не ме прави на глупак, Тоби — казах аз. — Ти не вярваш, че Хал е невинен.

— Не — въздъхна той. — Не вярвам. Де да можех да вярвам. Но в най-лошия случай поне би могъл да откриеш с какво се е занимавал Хал, преди да умре. И защо.

— Кой го уби? — настоях аз. — Кой?

— Бивши служители на ЩАЗИ, предполагам.

— Нямам предвид това. Кой им нареди да го убият?

— Не знаем.

— Тези ренегати в ЦРУ… „Мъдреците“, за които ми спомена Алекс?

— Възможно е. Макар че може би… знам, че няма да ти хареса да го чуеш, но помисли и за тази възможност… може би Синклер е един от тях. Един от така наречените Мъдреци. И вероятно е станал някакъв провал.

— Това е само една от възможните хипотези — отвърнах хладно. — Трябва да има и други.

— Да. Може би Синклер е сключил някаква сделка с Орлов, нещо, свързано с огромни парични суми. И Орлов… поради алчност или от страх — е поискал Синклер да бъде убит. В края на краищата, не е ли логично да допуснем, че някои от тези бивши източногермански и румънски главорези ще са склонни да извършат платена услуга за бившия си шеф?

— Трябва да говоря с Алекс Тръслоу.

— Нямаме връзка.

— Имате — отвърнах аз. — Той е в Кемп Дейвид.

— Той е в движение, Бен. Ако непременно се налага да говориш с него, по-добре опитай утре. Но нямаме време за губене. Ситуацията е изключително спешна.

— Вие се каните да задържите Моли, нали? Докато ви доставя стоката?

— Бен, бързаме отчаяно. Нещата са от съдбоносна важност. — Той вдиша дълбоко. — Между другото, идеята не беше моя. Възразявах на Чарлз Роси чак докато лицето ми посиня.

— Но в края на краищата се съгласи.

— С нея се отнасят изключително добре, гарантирам ти. Тя ще го потвърди. В болницата й са уведомени, че е извикана по някаква спешна семейна работа. Ще си почине няколко дни, и без това има нужда от почивка.

Усетих, че ми кипва, и положих огромно усилие да се успокоя.

— Тоби, мисля, че ти веднъж ми разказа, че когато един мравуняк е нападнат, мравките не изпращат млади мъжки мравки за защита като войници. Изпращат стари женски мравки, така ми каза. Защото по-добре да умрат старите женски мравки. Това се наричало алтруизъм… така било по-добре за колонията. Нали?

— Ще направим всичко възможно, за да те защитим.

— Две условия — казах аз.

— Да?

— Първо, това е единствената задача, която ще изпълня заради някой друг. Няма да бъда превърнат в опитно зайче или нещо такова. Това ясно ли е?

— Ясно — отвърна Тоби. — Макар че се надявам да те убедим след време да промениш мнението си.

Не обърнах внимание на репликата му и продължих:

— И второ, вие получавате информацията едва след като освободите Моли. Аз лично ще определя условията и реда. Но тази игра ще бъде моя. Правилата ще определям аз.

— Държиш се неразумно — прекъсна ме Тоби, този път с по-висок тон.

— Сигурно. Но това е сделката.

— Не мога да го допусна. Това е против приетата процедура.

— Приеми го, Тоби.

Отново дълга, дълга пауза.

— По дяволите, Бен. Добре.

— Е, щом е така — казах аз, — сделката е сключена.

Той постави дланите си върху масата пред себе си и каза:

— Излиташ с първия самолет за Рим. Нямаме и минута за губене.