Джоузеф Файндър
Белязаният (3)

Пролог

Този разказ, съвсем естествено, започва с едно погребение.

Ковчегът на един старец е спуснат в гроба. Опечалените, застанали около гроба, са толкова мрачни, колкото всички други участници в погребения, само дето са подозрително добре облечени и излъчват власт и богатство. Гледката е странна: в тази сива ветровита и студена мартенска утрин в едно малко селско гробище в Кълъмбия, в покрайнините на Ню Йорк, да видиш сенатори, съдии от Върховния съд и издънки на властни фамилии от деловите среди на Ню Йорк и Вашингтон да вдигат влажни буци пръст и да ги хвърлят върху капака на ковчега. Тези хора са обкръжени от черни лимузини: БМВ-та, мерцедеси, ягуари и всякакви други отбрани екземпляри превозни средства, присъщи на богатите, властниците и избраниците. Повечето от тях са изминали огромни разстояния, за да отдадат последната си почит.

Аз, разбира се, също бях там, но не защото съм известен, велик, властник или избраник. По това време бях най-обикновен адвокат от Бостън — работех за „Пътнам & Стърнс“, много известна фирма, получавах повече от прилична заплата — и се чувствах съвсем не на място сред всичките тези изтъкнати личности.

Обаче се явявах зет на покойника.

Съпругата ми Моли — по-официално известна под името Марта Хейл Синклер — беше единственото дете на Харисън Синклер, легенда сред управляващата класа, загадка, супершпионин. Хал Синклер, навремето един от основателите на Централното разузнавателно управление, се превръща в прославен воин от Студената война (мръсна работа, но все някой трябва да я върши). След това става директор на Разузнаването, назначен да управлява Управлението по време на кризата му след Студената война.

Като своя предшественик и приятел Уилям Кейси, Синклер загина като директор. Всички изпитваме страхопочитание пред един директор на ЦРУ, загинал по време на службата си — какви ли тайни, се чуди човек, е отнесъл в гроба си старият свръхшпионин? Наистина с кончината си Хал Синклер бе отнесъл една необикновена тайна. Но в онази студена и мрачна утрин на неговото погребение нито Моли, нито аз или който и да било от дошлите за траурното събитие важни личности знаеше това.

Без съмнение обстоятелствата около смъртта на моя тъст изглеждаха подозрителни. Той беше загинал преди седмица при автомобилна катастрофа. Късно през нощта. Карал бързо, за да пристигне на извънредно заседание в щабквартирата на ЦРУ в Лангли, колата била изхвърлена от пътя от неидентифицирано превозно средство и се взривила в кълбо от пламъци.

Един ден преди „нещастния случай“ неговата помощничка Шийла Макадамс била намерена мъртва в една малка уличка в Джорджтаун. Полицията в щата Вашингтон стигна до извода, че е станала жертва на нападение с цел грабеж — чантата и бижутата й липсваха. Честно казано, двамата с Моли от самото начало подозирахме, че нейният баща и Шийла са убити, че не е имало никакъв „грабеж“ и никаква „катастрофа“, и в своите подозрения съвсем не бяхме сами. „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и всички телевизионни канали намекнаха за това в репортажите си за двете събития. Но кой можеше да е направил това нещо? В лошите стари времена набързо щяхме да обвиним, разбира се, КГБ или някоя друга тъмна, тайнствена ръка на Империята на злото, но Съветският съюз вече не съществуваше. Американското разузнаване несъмнено все още имаше врагове — но кой би пожелал да убие, ако това е уместният израз в случая, самия директор на ЦРУ? Освен това Моли беше убедена, че баща й е имал любовна връзка с Шийла, което не е чак толкова скандално, колкото изглежда, тъй като Шийла не беше омъжена, а майката на Моли бе починала преди шест години.

Въпреки че Синклер за мен беше отдалечена, едва ли не окултна фигура, винаги съм изпитвал привързаност към него, още от първия път, когато Моли ме представи на баща си. Двамата с нея бяхме приятели в колежа, повече като съученици — тя беше новачка, когато аз вече учех в горния курс — и несъмнено по това време между нас прехвърчаха искри на привличане, но всеки от двама ни се беше увлякъл по друг. Аз се срещах с Лаура, с която се оженихме веднага след като завършихме колежа. Моли се бе увлякла по някакъв шаран, когото разкара след около година. Но Хал Синклер се зае с мен и ме привлече в Управлението, след като получих диплома от Харвард, като ме тласна към тайните служби, очевидно въобразявайки си, че ще бъда по-добър шпионин, отколкото се оказах. Така се получи, че тази служба ме заби в дейности, мрачни и жестоки, в които се проявих като превъзходен, макар и безскрупулен оперативен агент — нещо, което предизвиква страх у мнозина, включително и у самия мен.

Значи две напрегнати години преди да започна да следвам право в Харвард, аз работех за Централното разузнавателно управление като таен оперативен сътрудник. Справях се доста добре… до трагедията в Париж. Тогава напуснах Управлението и се заех да изуча правото, без нито за миг да съжаля за това свое решение.

Едва след като се върнах от Париж вече вдовец след инцидента, за който все още ми е трудно да говоря, започнахме да се срещаме сериозно с Моли. Моли, дъщерята на човека, който скоро щеше да стане директор на ЦРУ, напълно одобри решението ми да се откажа от шпионския бизнес. В края на краищата тя самата беше изпитала последствията от този занаят върху семейството, всички ограничения, които семейството трябва да изтърпява заради него, и не искаше повече да бъде част от това.

Дори след като Хал Синклер стана мой тъст, много рядко се срещах с него и така и не можах да го опозная добре. Виждахме се само по официални семейни поводи (той беше истински работохолик, човек, посветил се изцяло на разузнаването) и в тези наши редки срещи той, струва ми се, се отнасяше към мен с определена топлота.

Но както вече казах, тази история започва с погребението на Харисън Синклер. Тъкмо там, докато опечалените вече се разотиваха, стискаха си ръце под черните чадъри и бързо се отдалечаваха към колите си, един висок, длъгнест мъж малко над шестдесетгодишен, с разрошена посребрена коса, се приближи и ми се представи.

Костюмът му беше смачкан, вратовръзката кривната на една страна, но и при цялата тази небрежност дрехите му бяха елегантни: двуреден катраненочерен вълнен костюм с безупречна кройка и дантелена риза, която сякаш бе ушита по поръчка в Савил Роу. Макар никога да не бях се срещал с него, веднага се сетих, че е Александър Тръслоу, стара и твърде известна фигура от средите на ЦРУ. Също като Хал Синклер, той беше един от стълбовете на управленската класа, човек с изключителна репутация и олицетворение на морална непогрешимост. По време на скандала Уотъргейт през 1973–1974 Тръслоу беше изпълнявал временно длъжността директор на Централното разузнавателно управление. Никсън никак не го харесвал — казват, главно затова, че Тръслоу отказал да играе по гайдата му и да въвлече ЦРУ в прикриването на скандала — и побързал да го замени с назначена политическа фигура, която му допадала повече.

Учтив, небрежно-елегантен, Алекс Тръслоу беше една от онези добре възпитани, добре отгледани бели англосаксонски протестантски издънки, типични янкита, като Сайръс Ванс и Елиът Ричардсън, от който се излъчва някаква едновремешна благопристойност. Беше си подал оставката и напуснал Управлението веднага след като Никсън го свалил от високия пост, но естествено не бе взел участие в нито една от публичните атаки срещу президента. Това би било чуждо на неговата представа за чест. По дяволите, на негово място сигурно щях да свикам пресконференция — но това не беше в неговия стил.

След известно време, запълнено с изнасяне на лекции, той бе основал собствена международна консултантска фирма със седалище в Бостън, станала неофициално известна като „Корпорацията“. Корпорацията даваше съвети на корпорации и адвокатски фирми по целия свят как да се оправят в непрекъснато променящия се, непрекъснато люшкащия се световен пазар. Не бе изненадващо, като се имаше предвид високата репутация на Тръслоу в средите на разузнаването, че Корпорацията също така работеше в тясна връзка с ЦРУ.

Александър Тръслоу беше един от най-уважаваните и изтъкнати представители на разузнавателната общност. След смъртта на Хал Синклер Тръслоу оставаше един от малцината евентуални кандидати за неговия пост. По морални съображения, поне в средите на ЦРУ, Тръслоу трябваше да бъде упоменат в този кратък списък, още повече че беше популярен както сред по-младите служители, така и сред ветераните. Наистина имаше известно мърморене заради участието му в „частния сектор“. И както винаги в подобни случаи, имаше хора, които с основание се опасяваха от „нова метла“. При все това, когато той се ръкува с Моли и с мен, почти бях готов да се обзаложа, че се ръкувам със следващия директор на ЦРУ.

— Ужасно съжалявам — каза той на Моли. Очите му бяха влажни. — Баща ви беше чудесен човек. Страшно ще ни липсва.

Моли сама кимна. Дали го познаваше? Не бях сигурен.

— Вие сте Бен Елисън, нали? — каза той и ми подаде ръка. — Моите съболезнования.

— Благодаря, господин Тръслоу — казах аз.

— Изненадан съм, че не сме се срещали из Бостън — каза той. — Сигурно знаете, че сме приятели с Бил Стърнс.

Уилям Кеслин Стърнс III бе третият старши управител на „Пътнам & Стърнс“ и стар сътрудник на ЦРУ. И освен това мой шеф. Това бяха кръговете, в които се движех.

— Споменавал ми е за вас — отвърнах.

Докато побъбрихме няколко минути на по-безобидни теми и крачехме към мястото, където бяха паркирани колите, и Тръслоу най-сетне засегна главния въпрос, който го интересуваше:

— Знаете ли, споменавал съм на Бил, че проявявам голям интерес да свършите за моята фирма някои правни услуги.

Усмихнах се учтиво.

— Съжалявам, но не съм имал нищо общо нито с ЦРУ, нито с разузнаването, нито с каквото и да е от този сорт, откакто напуснах Управлението. Не мисля, че съм човекът, от когото имате нужда.

— О, вашето минало няма нищо общо с това — настоя той. — Става дума за чист бизнес, а както разбрах, вие сте най-добрият адвокат по интелектуална собственост в Бостън.

— Много лошо са ви подвели — побързах да отвърна с учтива усмивка. — Има много по-добри от мен.

— Прекалено сте скромен — отвърна ми той ласкаво. — Какво ще кажете да обядваме заедно в близките дни? — Той се усмихна накриво. — Съгласен ли сте?

— Съжалявам. Поласкан съм… но се опасявам, че това не ме интересува. Загубата е изцяло моя.

Тръслоу погледна право в мен с тъжните си кафяви очи. Кой знае защо, ми напомниха очи на дакел. Сви рамене и отново стисна ръката ми.

— В такъв случай загубата е моя, Бен — каза той, усмихна се горчиво и изчезна на задната седалка на черната лимузина „Линкълн“.

Може би не трябваше да се изненадвам, че тази история не приключи с това. Но не преставах да смятам за странен факта, че той толкова настоява да ме наеме. А когато разбрах защо, се оказа твърде късно.