Джоузеф Файндър
Белязаният (29)

26.

Стаята беше просторна и удобна, мебелирана семпло и елегантно. До една от стените имаше масивно легло, застлано с бяла покривка. След дългия изтощителен ден то изглеждаше твърде съблазнително, но все още не можех да заспя. Освен това имаше голям орехов гардероб и масички със същия фурнир. След кратък оглед установих, че всички са завинтени за пода. Банята също беше просторна и елегантна: зелен италиански мраморен под, стените облицовани с бял и черен фаянс.

Подът на стаята, който поскърцваше под краката ми, беше застлан с цял килим. Тук-там по стените бяха поставени подбрани с вкус картини: маслени платна с морски сюжет, в неопределен стил. Те също бяха здраво прикрепени към стената. Всичко създаваше впечатлението, че очакват да се появи някакъв див звяр, който всеки момент може да реши да събаря предметите из стаята.

Тежки, дълги до пода пердета, разгънати на широки кафяво златисти дипли, прикриваха широките прозорци, покрити с тънко оловно фолио. Веднага забелязах, че прозорците са допълнително укрепени с тънка, почти невидима металическа паяжина, която несъмнено ги правеше едновременно противоударни и електронно свързани с алармена система.

Бях затворник.

Точно тази стая, тази „явка“, вероятно се използваше, за да се пазят в нея дезертьори от чужди разузнавания или други агенти, спрямо които не можеха да приложат обичайните мерки за сигурност. В тази категория явно попадах и аз.

Въпреки красивата реторика на Тоби, аз бях заложник. Бяха ме натикали тук като екзотичен лабораторен вид, за да ме прекарат през поредица тестове и след това да ме притиснат да им служа.

Но във всички тези приготовления намирисваше на импровизация. Обикновено, когато една операция е планирана предварително, се покрива всеки ъгъл, обмисля се всяка подробност, понякога до най-тъпите подробности. Често, разбира се, всичко се обърква — гадостите просто се случват — но не и поради липса на планиране. Но аз усещах, че тук цялата подготовка е малко прибързана, заради спешния повод, без да е обмислена внимателно, и това ми даваше известни шансове.

Те държаха Моли в плен, но аз можех да договоря нейното освобождаване с много по-голям успех, ако се измъкнех на свобода. Трябваше да действам незабавно.

Разбирах, че с Моли всичко ще е наред. Беше напълно възможно те наистина да имат намерение просто да я защитят — в добавка към което, разбира се, искаха да я държат отделена от мен, като средство за натиск. Нали знаете — връзват момичето ти на железопътните релси, така че да си промениш намеренията. Е, експресният влак нямаше да дойде, и най-лошото, което можеше да се случи, беше Моли да се покори на тъмничарите си след сурови словесни изнудвания. Много добре знаех, че Управлението обича да прилага натиск.

Що се отнася до мен обаче… е, това беше друга история. Откакто бях придобил този необикновен талант, моят живот беше така или иначе в опасност. И сега пред мен стоеше елементарният избор или да сътруднича, или…

Или какво?

Ами ако Тоби беше казал истината? Защо да ликвидират единствения жив, успешен субект на свръхсекретния си проект? Нямаше ли това да е като да убиеш кокошката, която снася златни яйца?

Или необходимостта от секретност можеше да се окаже приоритетна?

Но може би… може би аз можех да взема нещата в собствените си ръце.

Защото аз разполагах с неоспоримо предимство пред останалите човешки същества, поне докато имах тази способност, а тя не показваше никакви признаци на изчезване. И тъкмо това ми подсказа, че затварянето ми е организирано набързо, дори невнимателно — бях в състояние да се сдобия с някаква полезна информация от някой от пазачите си.

Тоби, или който в края на краищата ръководеше операцията, беше взел мерки да осигури пазачи, които бяха в абсолютно неведение за мен, както и за самия проект. Но естествено, тези хора би трябвало да получат подробни указания за своята собствена охранителна дейност.

Когато единият от пазачите — Чет, така се казваше момчето — ме поведе по стълбите към спалнята на третия етаж, тръгнах колкото можеше по-близо до него. Очевидно му бяха наредили да не говори и да стои на достатъчно разстояние от мен.

Но не беше инструктиран да не мисли, а мисленето е една от малкото човешки дейности, над които нямаме контрол.

— Колко души сте тук? — попитах го, докато се изкачвахме стъпалата.

— Забранено ми е да разговарям с вас — отвърна Чет и рязко наведе глава.

Направих се на ядосан.

— Как, по дяволите, мога да съм сигурен, че съм в безопасност? Колко души има тук, които да ме защитят? Поне това не можеш ли да ми кажеш?

— Съжалявам, сър. Моля, отдръпнете се от мен.

Докато стигнем до стаята, вече бях научил, че през нощта пред стаята ми ще има двама часови, че Чет е първа смяна и че е доволен от това. И че изпитва ужасно любопитство кой точно съм аз и какво съм направил.

Първия един час прекарах във внимателно оглеждане на стаята — търсех подслушващи устройства (в чието наличие не се съмнявах) и други от този сорт. До леглото имаше радиочасовник, който несъмнено беше кандидат за вграден „бръмбар“.

Но радиото беше грешка от тяхна страна.

Някъде към един и тридесет през нощта почуках на вратата на спалнята, за да извикам охраната. След няколко секунди вратата се отвори и се показа Чет.

— Да?

— Прощавай, но съм жаден — казах аз. — Ще ми донесеш ли минерална вода?

— Нали имате зареден хладилник — каза той колебливо, но беше напрегнат, тялото му беше стегнато като пружина.

Аз се усмихнах тъпо.

— Всичко свърши.

Той изглеждаше притеснен. После каза:

— Ще се върна след минута. — И затвори вратата.

Очаквах, че ще се обади по уоки-токито на долния етаж, тъй като сигурно му бяха дали указания при никакви обстоятелства да не напуска поста си.

След пет минути на вратата леко се почука.

Но аз вече бях пуснал радиото на пълна мощност. А и душът течеше, изпълвайки банята с пара. Вратата на банята зееше отворена и парата изпълваше спалнята.

— Под душа съм — извиках. — Оставете я някъде, благодаря ви.

Показа се друг пазач с поднос, на който имаше бутилка френска минерална вода — много мило от тяхна страна — огледа се къде да го постави и в този момент аз скочих.

Беше професионалист, добре обучен, но аз също, и секундите предимство, с които разполагах, се оказаха напълно достатъчни, за да го изненадам. Съборих го на пода, но той успя да се съвземе с впечатляваща скорост, изправи се и ми нанесе страничен удар с лявата ръка — болезнен удар в ченето.

Обзе ме старото познато ледено спокойствие.

Радиото продължаваше да гърми, пуснатият докрай душ шуртеше и през цялата тази шумотевица не можеше да се чуе нищо, разбира се, и…

Подносът беше страхотно оръжие. Грабнах го от пода и го стоварих върху гърлото му, точно върху гръкляна, след което го натиснах по адамовата ябълка. Той изстена и след това изведнъж чух…

„… не мога… да стрелям… не трябва да стрелям… мамка му…“

И разбрах, че ми е в ръцете — знаех какво няма да направи. Това беше истинската му уязвимост, причината да не посегне към пистолета си, и тъкмо когато свиваше юмруци, го блъснах в корема и го отхвърлих към масивната дъбова облегалка на креслото. Главата му се удари в дървото и той се отпусна и се срути на пода.

Беше в безсъзнание. Пострадал, но не фатално. Щеше да се съвземе след десет, може би петнадесет минути.

А радиото продължаваше да гърми.

Разполагах само с няколко секунди, преди да нахлуе прикриващият пазач.

В кобура под мишницата на изпадналия в безсъзнание пазач имаше пистолет. Измъкнах го, набутах пълнителя, освободих предпазителя и…

Срещу мен връхлетя друг пазач, не Чет, а друг, сигурно от следващата смяна, с насочен пистолет.

— Хвърли го — изкомандва той.

Гледахме се със замръзнали лица.

— Леко — каза той. — Никой няма да пострада, ако го пуснеш. Постави го бавно на пода, след това…

Нямах избор.

Взрях се в него в упор и натиснах спусъка.

Улучих го в бедрото, само да го нараня.

И той се свлече на пода. Не беше трениран убиец. Бях го разбрал само преди секунда и информацията се оказа безценна.

Чух мощен панически поток от думи…

„Не, Господи, не, Господи, не, той ще ме убие, моля те, Господи…“

… и казах много спокойно:

— Ако мръднеш, ще трябва да те убия. Съжалявам.

Очите му се разшириха още повече, долната му устна потрепери. Обезоръжих го и прибрах пистолета му в джоба си. И казах:

— Оставаш тук и кротуваш. Броиш до сто. Ако мръднеш преди това, ако издадеш и един шибан звук… ще се върна.

Излязох от стаята, затръшнах вратата, чух как се заключи автоматично и се озовах в тъмния коридор.